Арабският свят днес

Романът на Ахмед Садауи „Франкенщайн от Багдад“

„ФРАНКЕНЩАЙН ОТ БАГДАД“ – СЪШИТ ОТ ПАРЧЕТА РЕАЛНОСТ

Романът на Ахмед Садауи е безспорен шедьовър, а багдадският Франкенщайн е събирателният образ на един непознат за нас автентичен свят от образи, пейзажи и ситуации, погребан под останките на унищожителната война в Ирак. Умело преплетени са съдбите на няколко герои: Хади, вехтошар и търговец с незаконен бизнес, който започва да събира човешки части из осеяните с останки багдадски улици, воден от мюсюлманската традиция – покойникът да бъде погребан подобаващо, Хасиб – охранител на хотел, Махмуд – амбициозен журналист и хроникьор на войната и старицата Елишва, която вдъхва живот на събраното от различни човешки части тяло. От този момент нататък Франкенщайн заживява собствен живот в търсене на възмездие за отнетите животи, постепенно превръщайки се в бездушна и неунищожима машина за насилие. На фона на военните действия, ежедневни бомбени атаки и хиляди жертви Садауи създава една гротескна сага – с много чувство за хумор и голяма доза ирония, чиято идея е да се внуши колко безсмислена е войната и колко ценен е човешкият живот.

Романът е преведен на 27 езика. Българският превод е дело на Емил Ценков.

Откъс от романа на Ахмед Садауи "Франкенщайн от Багдад"

1. Лудата

Взривът избухна две минути след като автобусът „Киа“, в който се бе качила старата Eлишуа Ум Даниел, потегли. Всички вътре в него се извърнаха бързо и потресени гледаха страховития стълб гъст черен дим, който се издигаше зад тълпата на паркинга до Площада на авиацията, в центъра на Багдад. Гледаха как младежите хукнаха към мястото на взрива, как няколко коли се блъснаха в тротоара на централния остров на пътя или една в друга, защото шофьорите им бяха обзети от паника и ужас. Чуха надигащите се, преплитащи се гласове на хората, неясни викове и крясъци, клаксони на коли.

Съседките на старата Елишуа от уличка 7 щяха да кажат, че взривът се е случил, тъй като тя е напуснала квартал „Ал-Батауийн“, за да се моли в църквата „Мар Одишо“ до Технологическия университет, както прави всяка неделна сутрин. Защото тази старица, както смятаха повечето хора, била благословена и само с присъствието си сред тях не позволявала на лошите неща да се случват. Та съвсем логично било да ги сполети това, което стана тази сутрин.

Елишуа седеше в киата, потънала в себе си, като че ли бе оглушала или я нямаше, не чу страшния взрив, който избухна на около двеста метра зад нея. Слабото й тяло се бе свило на мястото до прозореца, гледаше без да вижда нищо, мислеше за горчивия вкус в устата си и за буцата мрак, която от дни тегнеше в гърдите й. Горчилката може би ще изчезне, докато поема причастието след литургията в църквата „Мар Одишо“. А щом чуе дъщерите и внуците си по телефона, тъмнината в гърдите й ще се поразсее и мътните й очи ще грейнат. Обикновено отец Йошия чакаше мобилният му да звънне, за да й каже, че Матилда е успяла да се свърже. Понякога тя изчакваше около час, след като е изтекло уговореното време, и молеше той сам да набере номера на Матилда. Това се повтаряше винаги, всяка неделя, най-малко от две години насам. Преди тя не говореше толкова редовно с дъщерите си, свързваха се по стационарния телефон в църквата. Но откакто американците бомбардираха телефонната централа в квартал „Ал-Улуия” и влязоха в Багдад, откакто телекомуникациите бяха прекъснати и градът се превърна в чумаво място, заразено със смърт, децата й упорито се обаждаха всяка седмица, за да се уверят, че майка им е жива и здрава. В началото, след няколко тежки месеца, връзката се осъществяваше през сателитен телефон на „Сурая” , който една японска хуманитарна организация бе дарила на църквата „Мар Одишо“ и на пастора й, младия асирийски отец Йошия. По-късно, когато влязоха новите мобилни мрежи, отецът се сдоби с мобилен телефон и те разговаряха по него. След края на литургията всеки от паството се изреждаше да чуе гласовете на синовете и дъщерите си, пръснати по различни краища на света. Често в църквата влизаха хора от съседните улички на квартал „Ал-Амана Гараж”, в центъра на който се намираше църквата; идваха християни от други деноминации и мюсюлмани, за да говорят безплатно по телефона с близките си в чужбина. Напрежението, на което бе подложенотец Йошия, намаля, когато навлязоха мобилните телефони и повечето хора си купиха собствени. Старицата Елишуа Ум Даниел бе изключение, телефонният разговор в неделя й бе достатъчен.

Тя щеше да вземе малкия апарат „Нокиа“ със съсухрената си, жилеста ръка, да го вдигне към ухото си, да чуе обичните гласове на дъщерите си, внезапно мракът щеше да изчезне и душата й щеше да се успокои. Следобед щеше да се върне на Площада на авиацията, за да види, че всичко е напълно спокойно, също както го бе оставила сутринта. Тротоарите са чисти, колите, които бяха изгорели, са вдигнати, загиналите са в моргата, а ранените – в болница „Ал-Кинди“. Тук-там щеше да има счупени стъкла, някой стълб, почернял от дима, дупки в асфалта, по-големи или по-малки, и други неща, които тя или нямаше да види заради замъгления си поглед, или нямаше да им обърне внимание.

Но литургията свърши. Елишуа се забави още един час, после седна в залата за специални случаи към църквата. Жените подредиха чиниите с храната, която както обикновено бяха донесли, и тя започна да яде с другите, за да се разсее. Отец Йошия направи последен отчаян опит да се свърже с Матилда, но телефонът й бе извън обхват. Най-често Матилда губеше телефона си, крадяха й го на улицата или на някой от пазарите в Мелбърн, Австралия, където живееше. Друг път набираше грешен номер или защото не бе записала номера на отец Йошия, или намираше друго извинение. Отецът не разбираше добре тези неща, но въпреки това продължаваше да разговаря с Ум Даниел и се опитваше да я утеши.

След като всички започнаха да се разотиват от църквата, възрастният дякон Надир Шамони й предложи да я закара със старата си волга, но тя нищо не му отвърна. Вече втора седмица без телефонен разговор. Не жадуваше да чуе познатите гласове, може би само бе свикнала с този разговор, или пък ставаше дума за нещо много по-важно: чрез дъщерите си тя можеше да говори за Даниел. Когато заговореше за сина си, когото изгуби преди двайсет години, никой не я слушаше с открито сърце, само двете й дъщери и свети мъченик Георгис, на когото често се молеше и когото смяташе за свой личен светец. Към тях можеше да добави и Набу, стария, постоянно дремещ котарак с оредяваща козина. Дори жените в църквата започваха да се държат похладно с нея, когато заговореше пред тях за изгубения във войната син. Старицата не казваше нищо ново, само повтаряше едно и също нещо. Същото ставаше и с възрастните й съседки. Някои от тях не си спомняха как изглеждаше този Даниел, макар и да го познаваха. Във всеки случай той бе един мъртвец, преминал през паметта им, която бе наситена и преситена с умрелите през всички тези дълги години. И колкото повече минаваше времето, старицата Елишуа губеше все повече от хората, които преди я подкрепяха. Причината бе странната й увереност, че синът й, в чийто гроб в гробището на Източната църква бе заровен празен ковчег, все още е жив.

Превод от арабски: Мариана Малинова

21 октомври 2019 г.