Български арабисти


Езикова практика, която се превърна в неочаквано приключение

Езикова практика, която се превърна в неочаквано приключение

Дарина Кацарска

В много от нощите преди да заспя съм се чудила какво ли би било да замина за някоя далечна страна, където никой не ме познава и където дори слънцето грее по различен начин. И ето ме тук. Пристигнах на летището в Кувейт развълнувана, че Катедрата по aрабистика и семитология към Софийски университет ми даде възможност за едногодишна езикова практика в Центъра по езици към Кувейтския университет.

Беше началото на месец септември. В България вече застудяваше, а аз нямах търпение да изживея едно дълготрайно и незабравимо лято. Едва дочаках автоматичната врата на летището в Кувейт да се отвори, за да видя палмите. Още с първото вдишване, мъртвият задух, примесен с влага, се полепи по дробовете ми. По-голямата част от пътя към женското общежитие на Кувейтския университет прекарах в опити да се освободя от мисълта за палещия зной. Опитвах се да се успокоя с факта, че климатиците работят навсякъде, но не успях. Те не придават лекото усещане за свежест, което бях очаквала, а имат вледеняващата мощ на зимна виелица. Прозорците се отварят само за да може от време на време в сградата да влезе мъничко топлина. Грешат онези, които ми казваха, че по тези географски ширини зимата е само блян. В Кувейт има два сезона - лято навън и вечна зима вътре в сградите.

Изглежда в крайна сметка не съм била готова за кувейтското лято. Може би това е една от причините в началото да изпитам объркващото чувството, за което мнозина ми бяха говорили преди да замина. Те го наричаха “културен шок”.  С времето обикнах това чувство - то ми напомняше освежаващата истина, че се намирам в съвсем различен свят, който не е създаден по мои правила. Бях безкрайно ентусиазирана да видя колкото се може повече от него.

Една от най-ценните възможности които имах, за да изпълня тази своя мисия, бяха ежедневните лекции в Центъра по езици. Преподавателите ни бяха от Кувейт, Саудитска Арабия и други арабски държави. Освен че придобихме нови знания по арабски език, от тях научихме много за арабските традиции, ценности, култура и бит. Там се запознах с колеги от цял свят, изучаващи арабски език. Имах възможността да обсъждам идеи и да обменям опит в сферата с тях. Религиозните и културните различия нито веднъж не се оказаха пречка за диалога помежду ни. Днес без колебание мога да нарека всичките си колеги и свои приятели.

Времето, прекарано извън университета, в никакъв случай не означаваше почивка за мен. Ежедневието в арабска страна също ми показа много. Крайностите в Кувейт не са само по отношение на температурите. Яркият контраст се забелязва и в облика на града. Високите, стъклени небостъргачи се издигат на фона на порутени сгради. Скъпи автомобили се движат по недовършени от години пътища. На стени, изрисувани с традиционни орнаменти, светят емблеми на западни вериги за бързо хранене. По думите на наш преподавател крайностите се проявяват и по отношение на чувствата. Суровият характер е присъща черта на арабите. В същото време арабската душа е удивително сантиментална и деликатна.

Качество у арабите, на което не спирам да се възхищавам, е тяхното невъзмутимо спокойствие. Липсата на яснота по отношение на бъдещето не буди лесно смут у тях. Ако житейската философия на арабите би могла да се сведе до една фраза, то тя несъмнено би била иншааллах („Ако е рекъл Бог“). Тя сякаш ги освобождава от лична отговорност за това, което предстои. Прекрасно впечатление ми направи внимателното отношение на служителите към жените и възрастните. Не ми се е случвало да чакам дълго време на опашка и да пренасям сама тежки торби. Не е имало случай, в който да се кача на автобус на градски транспорт, и някой да не ми предложи мястото си.

Едно от незабравимите места в Кувейт, което често посещавах, беше историческият пазар aл-Мубаракиййа, където се намира и рибният пазар. Неизбежно е човек да се изгуби поне веднъж из малките му улички с традиционна архитектура - сред огромната тълпа, поканите на викачите, мъничките, почти невидими кафенета и гъстият дим на наргилетата. Тук тежката миризма на скъп ориенталски парфюм се слива със зловонието на прясно уловена риба, чистена в горещината. И не, това и за миг не ме отблъсна. Продължавам да твърдя, че всички груби и несъвършени детайли придават на това място някакво необяснимо очарование.

Пазарът ал-Мубаракиййа беше първото място, коeто посетих в Кувейт. Оказа се и последното, преди всичко да се промени. Тук, в един традиционен кувейтски ресторант, измежду шумния смях, безбройните поръчки за хумус и детския глъч, с моите приятелки дочухме, че е открит първият случай на коронавирус в страната. А беше краят на февруари и се готвехме да отпразнуваме Националния празник на Кувейт... И планирахме толкова много неща...

Случаите на коронавирус в Кувейт нараснаха бързо за кратък период от време и правителството незабавно предприе строги мерки за ограничаване на разпространението на болестта. Сега в страната е в сила пълната забрана за придвижване. Глобата за нарушаване на закона е сурова. Кувейтското летище е затворено за редовни полети. Спряна е работата в обществения сектор. От началото на март месец на студентите, живеещи в общежитието на Кувейтския университет, не се разрешава да излизат, освен при крайна необходимост. Ограничен е достъпът до сградата на общежитието за административния персонал. Поради тази причина с мои колежки от женското общежитие основахме доброволчески екип. Заемаме се с основните задачи, които да осигурят на всички безопасен и спокоен живот в тази трудна за целия свят ситуация. Дейностите ни включват организиране на превози до лечебни заведения и банки по предварителна заявка, осигуряване на групово ходене до местния супермаркет и предоставяне на дезинфектанти и други превантивни средства, както и следене за чистотата и реда в общежитието. Разполагаме с денонощен екип от медицински сестри. Ежедневно се следи температурата на студентките. Понякога сестрите също се нуждаят от нашето сътрудничество.

В началото на всички нас в женското общежитие ни беше трудно. Бяхме объркани и уплашени. Тази тежка ситуация обаче ни помогна да подсилим връзката помежду си. Изградихме общество, в което се грижим едни за други, споделяме и си помагаме кой както може. Правим всичко заедно - разхождаме се в градинката, спортуваме, готвим ястия от цял свят, храним се, гледаме филми. Преди пандемията от коронавирус бяхме приятелки, а на този етап вече се чувстваме сякаш сме сестри. Така се обръщаме една към друга, без значение дали стоим срещу студентки, медицински персонал или работнички в стола. Оказва се, че това трудно изпитание също е ценен, единствен по рода си урок. Не успяхме да осъществим плановете, които пламенно обсъждахме в кувейтския ресторант, но сме си обещали, че ще осъществим всичко. Когато нещата се оправят, може би в друга обстановка, може би на някое друго място по света. Иншааллах.

Осъзнавам, че когато свърши престоят ми в Кувейт, ще ми липсват твърде много неща. Някои от тях няма да мога да събера в малкия си розов куфар. Азанът - призивът за молитва при залез слънце, ярката луна, арабската реч, диалектът, ориенталските десерти, пустинята, камилите, елегантността на кувейтчанките, прясно изпеченият ирански хляб, гостоприемството, фурмите, културното многообразие, пясъчните бури, обичаят да се яде с ръце, екзотичните парфюмни масла, индийските песни по път към университета, кафето с кардамон. Не мога да взема всичко това със себе си. Затова съм решила, че ще се върна там някъде, по тези земи. Но в друго време... И ако всичко това е само сън, дано е един от многото, които ми предстоят.

 

 

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени