Арабската история


Предислямската епоха: „буйството“ джахилия

Предислямската епоха: „буйството“ джахилия

Цветан Теофанов

Корените на арабската езическа епоха, назовавана обикновено с термина джахилия, се губят в дълбоката древност, но исторически и литературно обозримият ѝ период обхваща век и половина–два до началото на ислямското летоброене (хиджра, преселение) – 622 г., когато Пратеникът на Аллах напуска родния си град Мекка и се установява в ал-Медина. Още тогава неговите последователи започват да възприемат джахилията като синоним на поквареното идолопоклонничество и най-вече на действителността, доминирана от неверници, слепи за истината и склонни към гнет, гняв и кръвна мъст. Коранът прокарва строга разграничителна линия между тях и морала на озарените от правата вяра.

За да обясни достойнствата на своята религия, Джаафар ибн Аби Талиб, братовчед и близък сподвижник на Пророка, изброява греховете, които са вършели той и другарите му преди да станат мюсюлмани: „…Служехме на кумирите, ядяхме мърша, прелюбодействахме и се отдавахме на разврат, не зачитахме кръвното родство, нарушавахме законите на добросъседството и силният поглъщаше слабия, и бяхме все така, докато Аллах не ни проводи Пратеник измежду нас…“. 

Ислямът преосмисля битуващите в Арабия нрави и традиции, налагайки забрана за онези от тях, които противоречат на кораничните норми. От една страна, преломната епоха уж „разсича“ личността на вярващия човек, който сякаш умира за мрака на безбожието и повторно оживява за просветлението, но от друга, тя запазва и подхранва някои от старите добродетели (храброст, щедрост, мъдрост) и дори възприема езически обреди и ритуали, например свързаните с древното светилище ал-Кааба в Мека.

Допълнителни сведения за смисъла, влаган в понятието джахилия (чрез производната джахл), дава един от първите тълкуватели на Корана – Абдуллах ибн Аббас. Той изразява мнението, че за да се вникне в термина, трябва да се прочетат айятите от 130 нататък на сура 6 Добитъкът (Ал-Анам) . В тях се отхвърлят налаганите дотогава забрани върху определени посеви и домашни животни и особено се осъжда принасянето в жертва на новородени момиченца.

Аббасидският историк Ибн ал-Асир цитира хадис, споменаващ за „мъж, който е носител на джахилия“, сиреч на съответните индивидуални качества, и дефинира термина като „състоянието, в което се намирали арабите преди исляма: били невежи относно Аллах, Неговия Пратеник и религиозните законодателства, превъзнасяли потеклото си, възгордявали се, били надменни“.  Освен че не притежавали знание за Божията истина, носели порока на високомерието, който ги отклонявал от правия път на смирените Божии раби.

Съвременният британски богослов Мохар Али полемизира със западните ориенталисти, които според твърденията му превеждат и концептуализират джахилия като „невежество и варварство“ . Всъщност те, тъкмо обратното,  поставят акцент върху догматичната тежест на понятието и отхвърлят погрешното му тълкуване в смисъл на непросветеност. Древната поезия предоставя примери и за използване на производни от корена дж-х-л със семантика невежество, често в опозиция със знание, но тази употреба остава на заден план като вторичен аспект на кодираното в термина съдържание:

Смятат за порок черния ми цвят от невежество (джахāля). (Антара)

Ако си била невежа (джāхиля) за нещо, което не си знаела… (Антара)

Които знаят и които са невежи (джахилю)… (ал-Муталяммис)

Ще ти покажат дните онова, което не си знаел (джāхилан)… (Тарафа)

Невежият за нещо (джāхилю) не е като онзи, който знае. (ан-Набига)

Опозицията невежество (джахл)/ знание (илм) реално фигурира в арабските словесни традиции, но джахилия излиза от тези рамки и се насища с по-глобално конотативно значение. В полемиката си със западните ориенталисти Мохар Али предлага своя интерпретация: „вероятно най-близката до понятието дума – заблуда (error, misguidance), въпреки че абсолютно не е нужно да се прави превод“. Достатъчно е според богослова да се анализира употребата на термина в Корана, хадисите и трудовете на ранните мюсюлмански учени, за да се разбере, че той „не обозначава исторически период“, а „вярвания, обичаи, практики“, които продължават да съществуват независимо от настъпването на новата ера.  Категоричността на Мохар Али обаче би могла да се разколебае при следното изказване на Пророка: „Най-добрите от тях през джахилията са най-добрите и при исляма, ако са усвоили законите [на религията]“ . Няма съмнение, че в случая се визира именно епохата в смисъл на период от време, което обаче не изключва и останалите аспекти от семантичната константа на термина.

Ако се обърнем към Корана, в който джахилия се употребява четири пъти , само в медински сури, ще установим, че тя се дефинира чрез различни негативни нюанси: (1) „помислите на джахилията“ (3: 154); (2) „съда на джахилията“ (5: 50);  (3) „разголването от първата джахилия“ (33: 33); (4) „яростта на джахилията“ (48: 26). „Помислите“ в (1) се интерпретират като лоши предположения за Аллах поради невежество: че не е способен да защити Своите пратеници и воини и съдбата не Му е подвластна. „Съдът“ в (2) означава да не се взимат решения съобразно Божия закон (шариат), извечен и непоклатим, а да се отсъжда според човешките страсти, интереси и заблуди. Под „разголване“ в (3) се разбира показване от жените на прелести и украшения пред чужди мъже. Тълкувателите приемат, че „първата джахилия“ е определена епоха, но се разминават при конкретизирането ѝ: времето между Иса и Мухаммад, това на Дауд и Сюлейман или на Нимрод и т.н. В (4) косвената характеристика на джахилия – хамийя (пламенност, жар, разгар на битка)  – окачествява войнолюбивия езически социум по времето на Пророка. Бедуинските племена, които населявали арабските пустини, враждували и се съюзявали помежду си, водени от борба за пасища, водоизточници и средства за препитание. Библейското описание на техния праотец Исмаил сякаш визира духа на обществото им преди исляма: „Той ще бъде между човеците като див осел; ръцете му ще бъдат против всички, а ръцете на всички – против него; ще живее пред лицето на всичките си братя“ (Бит. 16:12). И чергари, и граждани се отдавали   без задръжки на необуздания порив, спонтанната реакция в защита на личното достойнство или на племето, кръвната мъст, героизма в най-широкия му смисъл на стигане докрай, не само в сражение, но и в щедростта до себеотричане, затъването в плътски наслади и хазартни игри, в любовта до смърт и пресушаването на цялото вино в пивницата. Разпалените страсти и кипящите чувства не се ограничавали от етичен кодекс, идеология или религия, а извирали от вътрешната свобода на пустинните жители и на инстинкта им за съхранение и надмощие, подхранван от родова гордост, дръзка нападателност и ревностно пазено честолюбие. 

Западните ориенталисти от Игнац Голдциер насетне отхвърлят догмата, според която джахилия произлиза от невежество (джахл), опозиция на знание (илм). Самият Голдциер обяснява термина като „време на варварство“, „понеже Мухаммад желаел да очертае контраст между проповядвания от него ислям и варварството“.  Първоначално Пророкът може би не възнамерявал да влага в понятието нещо повече от представите за онази епоха, както са отразени в старата поезия, включително идеята за „безпросветност“. Постепенно обаче влязла в обращение и се наложила антитетичната корелация буйство (джахл)/ кротост (хилм). На „дивите“ бедуински нрави и импулсивни постъпки, характеризирани още с понятието сафах (безразсъдство), започнали да противопоставят комплекс  от качества, които залегнали и в кораничната ценностна система.

Ако съдим по етимологията на производните от корена х-л-м, твърди Голдциер, в тях се влага смисъл на твърдост, сила и мощ, здраве, морална устойчивост, солидност, сдържаност – качества, които се вписват в категорията цивилизованост (опозиция на варварство).  Буйството означава кипене на гореща кръв, заслепение, престъпване на нормите, а кротостта охлажда страстите, носи трезво мислене, балансираност, придържане към нормите. В действителност арабските речници обясняват хилм просто като разумност. Ал-Халим се включва сред деветдест и деветте имена и атрибути на Аллах и се тълкува като „Многотърпеливия“ (ас-Саббур) – „такъв, който не го уязвява непокорството на непокорните и те не могат да предизвикват гнева му, и за всяко нещо е наложил да се спазва мярка – негов краен предел“.  „Кротостта“ в смисъл на уравновесеност – опозиция на безразсъдство, също се илюстрира от езически текстове:

Сдържат буйството при своите събирания/ и закрилят кроткия благороден човек (халим). (Тарафа)

Ако не се въздържиш от буйството и сквернословието,/ ще връхлетиш на кротък човек или на теб ще връхлети буен. (Аус ибн Хаджар)

Буйни са ръцете ни, ала кротки – разбиранията,/ и ругаем на дело, а не на думи. (Маабад ибн Алкама)

 Игнац Голдциер цитира още популярни стихове, за които уточнява, че не си спомня откъде ги е взел, а не е посочил и автора им, но затова пък вижда в тях потвърждение на тезата си за въпросната опозиция:

Ако се нуждаех от кротост,/  в някои моменти повече се нуждаех от буйство./ Имам кон за кротост, с кротост обуздан,/  но имам и за буйство кон, с буйство оседлан./ За който желае да бъда по правия път, съм по правия,/ а за който желае да кривна, съм кривнал.

Въпреки че датира от Абасидската епоха, няколко века след смъртта на Пророка, горният текст свидетелства не само за традиционното противопоставяне на кротостта и буйството и за тълкуването им съответно в смисъл на придържане към добрите нрави и на отклонение от тях, но и за липсата на строг морален маркер в тяхната употреба. Снизходителното отношение към необузданите постъпки, възприемани по-скоро като спонтанна реакция на незрял човек в отговор на агресия и враждебност, намира израз в стих на езическия поет ан-Набига аз-Зубйани:  

Ако Амир е изрекъл буйство,/ то времето на буйството е младостта.

Теоретичният конструкт за необузданите нрави на древната епоха  се сблъскват със сведенията за шестте основни качества, изисквани да притежава племенният вожд: „щедрост, отзивчивост, търпение, кротост, скромност, красноречие“.

След като изброява различните възгледи за джахилия и подчертава, че това е нов термин, възникнал с низпославането на Корана, Джауад Али, автор на десеттомна енциклопедия на езическата арабска история, стига до следния извод: „Според мен джахилия произлиза от малоумие, глупост, надменност, лекомислие, гневливост, неподчинение на разпореждане, закон, Божия воля и други осъждани от исляма положения“.  Египетският историк на литературата Шауки Дайф споделя сходно мнение, като елиминира варианта невежество и обвързва етимологията на термина джахилия с друго семантичното гнездо на корена – грубост, гневене, избухливост, сиреч противоположност на ислям в смисъл на подчинение, послушание, следване на средния път.  Освен в Корана доказателство за подобна употреба се съдържа в заканата на един от легендарните древни поети – Амр иб Кулсум  (поч. ок. 584), отправена към враговете на племето му:

Наистина винаги щом някой спрямо нас буйства,/  ние сме по-буйни от буйството на буйните.

В този стих четирите производни форми от корена дж-х-л принадлежат именно към семантичното гнездо невъздържаност, безразсъдство, което се потвърждава и от цялостния патос на текста, наситен със заплахи, неудържима ярост и прослава на безпощадната храброст. Сведенията за Амр иб Кулсум го описват като емблематична личност, обсебена от крайно честолюбие и склонна към своенравно престъпване на бедуинския морално-етичен кодекс. В израз на спонтанен гняв заради накърненото си достойнство той посича с меч маназирския княз Амр ибн Хинд, а освен това, пристрастен към виното, умира от препиване на сто и петдесетгодишна възраст.

Японският ориенталист Тошихико Изуцу доразвива концепта за джахилия (от джахл в смисъл на буйство) като антоним на хилм (в смисъл на кротост), но в не по-малка степен и на илм (знание).  Свободолюбивите бедуини от епохата преди зараждането на исляма отказват да се подчиняват на човешка или божествена власт, което обяснява и надменното им отношение към Всевишния и Неговия Пратеник. Догмата за Аллах като единствен Господ, и за Неговите създания – като Божии раби, се сблъсква със своенравния „дух на съпротива“ срещу засягането на честта, който се изразява във високомерие (анафа, букв. – вирене на носа), докачливост (иба, букв. – отхвърляне на всичко, което не ни харесва), сприхавост (хамӣя, букв. – жар), ревностно пазене на достойнството (хафӣза). В древността под джахл разбирали „просто човешко, лично качество, само че доста характерно“ и „наистина твърде типично за древните араби“ с „гореща кръв“ и изблици на „сляпа ярост“. То не носи белега на трайно поведение, а по-скоро изразява моментно състояние на афект. Ислямът подлага на трансформация традиционното съдържание на „буйството“, за да преобърне смисъла му от добродетел на гордия знатен мъж в порок на обзет от страсти и заблуди езичник, въплъщение на анти-послушанието, анти-разумността, анти-скромността. Постепенно джахл се превръща в „религиозен термин с негативно значение“ на неверие (куфр), сиреч неблагодарност към Аллах и отричане на всеобхватната Му щедрост към творенията, която ги задължава да Го боготворят.

Друг семантичен еквивалент на „буйството“ в кораничния дискурс е гнетът (зулм). Той характеризира тирани, заслепени от богатството и земната си власт, които причиняват страдания на бедни Божии раби, уповаващи се единствено на своя Господ. В частност се указва на конфликта между Пророка Мухаммад и неговите съплеменници – неверниците от родното му племе Курайш в Мека, втурнали се да мъстят на  мюсюлманите, особено на беззащитните сред тях, с ярост и надменност. Само че като цивилизовани градски жители с търговски нюх и дипломатичност те по принцип се придържали към управленска стратегия, която следвала линия на политическа мъдрост, трезвост и възпиране на бедуинския „жар“ във всичките му проявления. Впрочем в този факт се крие причината курайшитите да не създадат стойностна поезия през героичната епоха, защото не разполагали с необходимите за целта воински подвизи, безумна щедрост и други основания за бедуинска гордост. Ислямът разклаща устоите на вековния им ред и ги провокира да излязат от обичайното си равновесие, да се впуснат в яростна съпротива и да изгорят в пламъците на безбожието и на Адовия огън. 

В старанието си да докаже своята концепция Изуцу спекулативно акцентира върху импулсивното честолюбие на пустинните жители, представяйки го за възхвалявана нравствена ценност. Всъщност древната поезия възпява главно силата и великодушието на колективната личност, вярна до смърт на рода, храбра в бой, мъдра в племенен съвет. При това трябва да отчетем и съмненията в автентичността на езическото словесно наследство, което не вдъхва увереност за твърде категорични изводи. Мюсюлманските учени го подлагат на обстоен интерпретативен прочит с цел да кодират в него правоверно тълкуване, пък и да отредактират и отсеят материала, който не се вписва в схемата. Сведенията за старите поети и герои, а също и детайли от текстовете им като цяло, са „форматирани“ в матрицата на дидактична стратегия и поляризирана типология, която служи да открои контрастни образи на примери за подражание или осъждане.

Макар и подплатени с впечатляваща ерудиция, заключенията на Изуцу внушават представата, че в тогавашния социум доминирали колкото горди, толкова и едва ли не „диви“ и хаотично агресивни личности. Не бива да забравяме обаче най-важната особеност на епохата – придържането към строги племеннни закони и почитта към обичаите на предците. Вероятно в патриархалния консерватизъм се крият едни от причините за безразличието на бедуините към реформаторските проповеди на исляма : заради бунта му срещу традициите, срещу обявяването на идолите и култа към тях за смъртен грях, забраната на кръвната мъст, подмяната на жертвоготовността към рода с любов към общността от единоверци и към нейния водач. С присъщата им материалност и прагматична природа пустинните жители посрещали с неразбиране и насмешка посланието на новата религия за духовна извисеност и отдаденост на абстрактен бог, който не може да се види и пипне с ръка подобно на кумирите. „Буйството“ се насищало през годините с все по-негативна религиозна конотация и теологичната обремененост го е отчуждила напълно от автентичната семантика на понятието. 

Метафора от стих на Амр ибн Ахмар ал-Бахили, езически поет от преходната епоха, който впоследствие тръгва „по пътя на Аллах“, разчупва стереотипните виждания за етимологията на термините джахилия и хилм:

Огромни черни [котли], ухажвани от робините –/ щом кипнат утробите им, не стихват… 

Котлите символизират обилието от храна за племето и силата на общността, а чернотата им подсказва, че по тях дълго са се наслагвали саждите от огнището и оттук обозначават повторяемост и постоянство в традицията не само да се осигурява препитание за рода, но и да се дава подслон и щедро гостоприемство на заблудени в пустинята пътници или на изпаднали в беда клетници. Кипването (джахилят) и стихването (тахаллям) са изразени с глаголи от корените дж-х-л и х-л-м, чиято етимология ни отправя съответно към буйството и кротостта. Котлите сякаш носят в своите „утроби“ (вътрешности) одушевена благодат, при това са нежно обгрижвани от робините. Готвенето и колективното хранене предполагат цивилизованост. Ако в казаните не ври гозба, тогава не кипи социален живот и настъпва мъртвилото на обезлюдения бедуински стан. Сред малкото следи от някогашните му жители се открояват сиротни осаждените камъни на огнището, навяващи печал по спомена за изгубеното човешко присъствие. Там, където хората напускат, се възцарява дивата природа: заселват се зверове и избуяват храсталаци.

„Кипенето“ символизира мощ и сила да се устоява пред изпитанията на пустинята. В по-дълбок план то говори за способността на племенната личност да доминира и властва, да завладява пасища и водоизточници и да налага волята си в мир или война. Мекият и сдържан нрав се подлага на унижения и произвол:     

Мисля, че кротостта (хилм) подбуди срещу мен племето ми./ Кроткия човек понякога го презират./ Подлагах мъжете на изпитания, а и те мен,/ и някои тръгваха по кривия път, а други – по правия… (Кайс ибн Зухайр).  

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени