Арабите в Европейския съюз

Тарик Рамадан и евроислямът

Цветан Теофанов

Ограничеността на крайните представи за исляма и за мюсюлманите проличава, когато анализираме и някои аспекти на академичния дебат сред западните мюсюлмански учени и реформатори, които преосмислят класическите религиозни постановки в съответствие с реалностите на модерния свят и с глобализационните процеси, без да излизат от широките рамки на догмата. И те подобно на ислямистите се обръщат към Корана и „пътя” на Пророка Мухаммед, за да посочат параметрите на отклонение от тях и да възстановят първичната и неизменна чистота на вярата,  но наред с това отчитат дистанцията на времето и промяната в условията, допускайки възможност за актуализиране и либерализиране на теорията и практиката. Реформаторите ревизират постулата за универсализма на схоластичните тълкувания и историзират традицията с аргументи за нейната зависимост от обстоятелствата, културата и властта. След смъртта на Пророка и края на управлението на праведните халифи (661 г.) е настъпило субективизиране и дори изопачаване на кораничните истини под влияние на лични интереси и разбирания и същевременно неправилните интерпретации на ислямските първоизточници са абсолютизирани като вечни Божи закони. Онова, което се очаква от днешните мюсюлмански учени, е да изчистят вярата от наслоените заблуди и мъртвите догми и да възстановят функциите й в руслото на пълноводния живот. Интелектуалният феномен евроислям се гради върху съчетаването на трайните ценности на религията и съвременното преформулиране на нейните норми и предписания.

Колкото и да е парадоксално, един от най-изявените модерни европейски мюсюлмански интелектуалци-реформатори е внук на Хасан ал-Банна, основателя на Мюсюлмански братя. Философът проф. Тарик Рамадан (род. 1962), египтянин по произход, швейцарски гражданин и жител на света, роден, израсъл и образован в европейска среда, защитил дисертация на тема за Ницше, е сред най-влиятелните, макар и спорни публични личности, които са си извоювали правото да говорят от името на мюсюлманската общност в Европа. Той е автор на няколко книги на френски и арабски, сред които се открояват преведените на английски Ислямът, Западът и предизвикателствата на съвременността и Западните мюсюлмани и бъдещето на исляма. В трудовете му се дискутират три фундаментални теми: нуждата от дълбока духовна религиозност сред мюсюлманите на основата на ислямските първоизвори; излизането на западните мюсюлмани от изолацията им на малцинство и пълноценното им участие в обществата, в които живеят; изискването за нов, вдъхновен от вярата морал в поведението на всеки отделен мюсюлманин и в социалните и икономическите взаимоотношения. Тези три теми формират цялостна теория за нуждата от религиозна, културна и социална реформа и разглеждането на религията през призмата на всички аспекти на живота.

Тарик Рамадан се включва в дебата за глобализацията, която според него е преди всичко икономически процес, управляван от западния капитализъм и налагащ доминиране на икономическите интереси във всички сфери на човешката активност. Той носи характер на хегемония, доколкото цели да наложи своята философия и практика чрез икономически механизми и специфични международни организации от сорта на Световната търговска организация, Световната банка и Международния валутен фонд. В глобалната система господстват западните интереси, които превръщат Юга в подчинен, второстепенен регион. Този процес има само едно културно измерение, понеже Западът отхвърля какъвто и да било обмен на възгледи на равноправна основа и по-скоро налага „диалогичен монолог” или „интерактивен монолог”, като зачита другостта само в качеството й на екзотичен нюанс. Западът заплашва оцеляването на цивилизациите, удавяйки света в типичния си начин на живот, духовност и морал.

Според Тарик Рамадан именно ислямът с неговото внушително културно наследство е най-подходящата за глобализацията сила, която е способна и длъжна да взаимодейства и да встъпва в пряк диалог с глобалния, западния капитализъм. Мюсюлманите разполагат с потенциала да отговорят на всеядната алчност на глобализацията, но за да се случи това, е необходимо да признаят нейните процеси и да им дадат задълбочено и комплексно тълкуване. Подобна стъпка предполага коригиране на някои ислямски догми. Прословутото поделяне на света на Дом на исляма (дар ал-ислям) и Дом на войната (дар ал-харб), допълнен с Дом на договореността (дар ал-ахд), повече не може да бъде поддържано с такава категоричност. В свят, в който икономическите интереси не зачитат националните граници и международните отношения и връзки са придобили изключително сложен характер, географските критерии за дефиниране на религиозни или цивилизационни различия са изгубили своята валидност. В нашата епоха планетата се е превърнала в един дом. Дихотомичното поделяне на света на два „дома” засяга не само географската сфера, но най-вече е свързано с детайлни юридико-правни норми за статута на мюсюлманите в немюсюлмански държави. То не противоречи на духа на исляма, който според Рамадан е динамичен и рационален.  В миналото обаче ислямската мисъл и юридическата практика са претърпели развитие в зависимост от историческите условия и от човешките интереси и интелектуални възможности. Разделението на Дом на исляма и Дом на войната и съответстващите им правни предписания например не са формулирани с такава категоричност в Откровението и в пророческата сунна, а са по-скоро относително късна юридико-богословска конструкция в отговор на специфични обстоятелства. Рамадан прави сходен паралел и между други два концепта – за богослуженеeто (ибадат), т.е. правилата за религиозните ритуали, и за поведението (муамалат), т.е. нормите за етични социални взаимоотношения. Докато първите са твърдо установени в свещените текстове, вторите са изведени от мюсюлманските учени в резултат на техните усилия (иджтихад). Практиката на иджтихада е изиграла решаваща роля за предефиниране и отхвърляне на остарелите предписания и дедуциране на нови норми в рамките на шариата. Коранът е низпослан в определен исторически контекст, но е съобразен с възможностите на човешкия разум, затова и поощрява хората да размишляват и да използват интелекта си за извличане от откровението на етичните и юридическите закони. Въпреки че ядрото на ислямската вяра – Коранът и сунната – е строго фиксирано и не подлежи на изменения, съществува важна сфера, отворена за трансформация, еволюция и адаптация към културните и историческите контексти, а именно зачитането на обществения интерес при тълкуването на първоизворите (маслаха), законотворчеството чрез строго и задълбочено придържане към Корана и сунната (иджтихад) и юридико-богословските постановления в отговор на поставени въпроси (фатуа). В човешката природа е вложена интуиция за трансцендента, религиозната практика обаче се конструира чрез средствата и механизмите на разума и следователно се повлиява от мястото и времето. Тук се крие и потенциалът за реформи.

Тарик Рамад признава парадокса в процеса на глобализацията: чрез разрушаването на социалната структура, от една страна, се отварят възможности за разпространение на религиозното знание, но от друга, това подклажда страстите на идентичността, което често граничи с изолацията и капсулирането в рамките на общността. Докато очертанията на традиционния ислям се рушат под напора на модерността и глобализацията, мюсюлманите повече отвсякога акцентират върху ислямския компонент от своята идентичност и се стараят да изтъкнат достойнствата му наред с усилията да се предпазят от външни влияния и иновации.

Като подчертава духовния, а не юридико-правния елемент на мюсюлманската идентичност, Тарик Рамадан изразява своята убеденост, че общността се нуждае от сплотяваща платформа, която да не позволи да я погълнат глобалните процеси и начини на живот. От друга страна, той отхвърля всички форми на законоведски диктат, особено т.нар. малцинствено право (фикх ал-акаллият), т.е. предписания за мюсюлманите в западна диаспора. Тази правна рамка разглежда статута им като ситуация на вярващи, които живеят на враждебна територия и попадат под параграфа за юридическите изключения – позволено им е временно адаптиране и облекчаване на предписанията за тях в сравнение с валидните за чисто мюсюлманските общества. Според Рамадан подобно изключване от нормата поставя мюсюлманите в положение на заплашено малцинство, пречи им да развиват социална активност и което е по-важно, възпира ги от усилия за промяна на общество, дълбоко несъвместимо с изискванията на тяхната вяра. Дуалистичната визия води до маргинализиране на мюсюлманите на Запад и ги принизява до равнището на затворено малцинство от „вечни чужденци”.

Рамадан не премълчава съществуващите различия между ислямската и западната цивилизация. Той смята, че главното разминаване между тях се корени в антиклерикалната традиция в западната политика, философия и наука. Църквата е допуснала грешката да ограничи свободата на рационалното мислене, в резултат на което рационализмът е бил възприет като победа над религията и рационалистичните тенденции в науката и политиката са приели облика на секуларизъм и антиклерикализъм. И нещо повече, християнството е обременило вярващите с концепта за първородния грях, което впоследствие се е култивирало във формата на сексуалните табута с цел да се затегне моралната власт на Църквата над общността. Оттук произтича изводът, че християните по традиция са потискани от предписанията на своята вяра и че съпротивата срещу нормите е приела форма на скептицизъм по отношение на всички трансцендентни ценности. В исляма никога не са се развивали подобни комплекси: липсва идеята за първородния грях, рационализмът се е утвърдил като част от религиозното мислене, сексуалността не е табу, а човешката еманципация не налага задължително враждебност спрямо религията. 

В християнската култура отношенията между вярващ и трансцендент с медиатор Църквата са породили идеята, че модерността – триумф на човека като рационален индивид, който използва научния си капацитет за облагородяване и усъвършенстване на своя свят – е равностойна на освобождаване от религиозния гнет и от фатализма, което може да бъде постигнато единствено чрез радикални форми на секуларизъм. Ислямът показва, че подобно свойствено за Запада разделение между светско и духовно би могло да се избегне, без да се накърнят устоите на обществото. Секуларизацията води до загниване на моралните ценности, които се асоциират с религията, и до безгранична алчност за материални блага и финансова изгода. Ислямската модерност е способна да вдъхне на обществото нова нравственост, като възстанови баланса между религия и светско начало, етика и човешко поведение.

Въпреки че Тарик Рамадан признава културните различия между Запада и исляма и техните социални последствия, той подчертава, че това не бива да води до партикуларизъм. Култивирането на нравствена дихотомия между исляма и неговите „врагове” би могло да формира у мюсюлманите чувство за морално превъзходство и високо себесъзнание пред лицето на порицавания „друг”. Накрая обаче това само ще парализира мюсюлманската общност, която ще се изолира и ще се изключи от главното русло на историята, и нещо повече, ще се лиши от възможността да реформира глобалната система отвътре. И още, като хора, изповядващи универсална световна религия, мюсюлманите са морално задължени да се включат в равнопоставен диалог и дискусия за общочовешките културни и духовни ценности с представителите на другите вероизповедания, иначе не биха могли да претендират за отговорната си мисия. Обмяната на идеи не означава разводняване и обезличаване на доктрината. Нейното ядро, очертано от Корана и сунната, трябва да се съхрани и стриктно да се пази, но всичко останало, което е плод на човешка интерпретация, може да се реконструира според условията и потребностите на всяка епоха. Универсалността на исляма като исторически и цивилизационен феномен се проявява и в потенциала му за адаптация към специфичната среда, в която се е разпространявал през вековете, както и за способността му да възприема позитивни влияния.

Ако страната, в която живеят, независимо дали е мюсюлманска или не, признава правото им да упражняват своята религия, мюсюлманите се превръщат в неотделима част от съответното общество с произтичащите от това права и задължения. Те са призвани да спазват законите и реда в своята държава и да участват пълноценно в социалните дейности, за да се постигне напредък в нейното развитие и да се ускори реализирането и прилагането на нравствените ценности.

Фундаментално различие между западния и ислямския морал според Тарик Рамадан се корени в това, че законодателната визия на Запада се гради върху грижата за човешките права, а ислямът изтъква задълженията на хората пред техния Създател. Бог е отредил синовете на Адам да бъдат негови наместници на земята, което ги натоварва с отговорност за всички аспекти на живота, индивидуално поведение, социални връзки и икономическа активност. В тези идеи на Тарик Рамадан се съдържа сериозен приност на мюсюлманските мислители в дебата за глобализацията. Тя се представя като пуснато на свобода от Запада чудовище, което следва собствена вътрешна логика и отхвърля всякакви етични ограничения и задръжки. Това е процес, който цели да запази собствения си вътрешен динамизъм независимо какво опустошение (морално, културно и икономическо) оставя след себе си. Западът е изчерпал ресурсите си за контрол над този огромен механизъм, но ислямът предлага морална рамка, позволяваща на хората да го овладеят и регулират чрез етичните норми. Тук Тарик Рамадан явно се присъединява към критиците на неоконсервативните възгледи за глобализацията, консумативността и неоимпериализма, като се стреми да възроди нравствеността в западното общество. Той разглежда процеса на глобализацията като незавършен проект, който все още не е успял да елиминира дихотомията между Запада и исляма. Това донякъде се обяснява с хегемоничната арогантност на Запада, който отказва да приеме правото на съществуване на другите култури като негови равноправни партньори. То обаче се дължи и на специфичните форми на партикуларизъм в ислямския свят, които водят до изключително чувство на превъзходство и до архаични интерпретации на текстуалната традиция. А западните мюсюлмани страдат от двоен малцинствен комплекс: по отношение на мюсюлманския „център”, най-вече арабския свят, и по отношение на обществата, в които живеят. За да се освободят от тези комплекси, те трябва да преформулират своята идентичност на мюсюлмани, които са и западни граждани, да възродят дълбоката духовна религиозност и да участват активно в социалния живот.     

Идеите на Тарик Рамадан за възкресяване на исляма в съвременния свят не са нови. Мисълта за разграничаване в религиозната теория и практика на божественото от човешкото и на вечното от временното се съдържа още в ученията на Шах Валиуллах (1703–1762), Мухаммад Абду (1848–1905), Рашид Рида (1865–1935) и други видни личности. Тези мюсюлмански интелектуалци  обаче са живели в епоха на протоглобализация и конфронтиране със западния експанзионизъм, което е изострило възгледите им. Тарик Рамадан внася нов и особено важен елемент в тази тенденция на преосмисляне на „класическия” ислям: дефиниция на „своя” и на „другия”, провокирана от променящите се условия на глобализацията и съобразена с тях. Предефинирането на тези две категории се прави не само под външния натиск на враждебните западни сили, но и с оглед на универсалността на исляма, която досега е концептуализирана като всеобхватност на тесногръда, ограничена и затворена доктрина и затова е възпирала мюсюлманската общност от участие в глобалните процеси и я е обрекла на маргинализиране в периферията на съвремието. Тази закостеняла доктрина е попречила ислямът да се модернизира и е спряла интелектуалното развитие на общността, а мюсюлманите на Запад е превърнала в заложници на догматични юридически казуси. Ислямът според Рамадан не само позволява на мюсюлманите да живеят на Запад по изключение, но и ги задължава да спазват законите в своите страни и да участват активно в обществения живот.

И така, от пръв поглед изглежда сякаш днес съществуват различни „видове” ислям, сред които се открояват две главни линии на интерпретация на първоизворите в зависимост от променящите се исторически условия: радикална и умерена. И двете тръгват от Корана и пророческата традиция (сунна), които са строго фиксирани и изключват всякакви нововъведения, но допускат актуализиране на съществуващите догми и тълкуване на отделни недотам категорични постановки. Въпреки че политическият ислям и евроислямът си поставят различни цели, имат различни сфери на влияние и прилагат различни стратегии,  те са проявления на общия за мюсюлманите стремеж към реформиране на обществото със средствата на религията.