Арабите в Европейския съюз


Тарик Рамадан и евроислямът

Цветан Теофанов

Ограничеността на крайните представи за исляма и за мюсюлманите проличава, когато анализираме и някои аспекти на академичния дебат сред западните мюсюлмански учени и реформатори, които преосмислят класическите религиозни постановки в съответствие с реалностите на модерния свят и с глобализационните процеси, без да излизат от широките рамки на догмата. И те подобно на ислямистите се обръщат към Корана и „пътя” на Пророка Мухаммед, за да посочат параметрите на отклонение от тях и да възстановят първичната и неизменна чистота на вярата,  но наред с това отчитат дистанцията на времето и промяната в условията, допускайки възможност за актуализиране и либерализиране на теорията и практиката. Реформаторите ревизират постулата за универсализма на схоластичните тълкувания и историзират традицията с аргументи за нейната зависимост от обстоятелствата, културата и властта. След смъртта на Пророка и края на управлението на праведните халифи (661 г.) е настъпило субективизиране и дори изопачаване на кораничните истини под влияние на лични интереси и разбирания и същевременно неправилните интерпретации на ислямските първоизточници са абсолютизирани като вечни Божи закони. Онова, което се очаква от днешните мюсюлмански учени, е да изчистят вярата от наслоените заблуди и мъртвите догми и да възстановят функциите й в руслото на пълноводния живот. Интелектуалният феномен евроислям се гради върху съчетаването на трайните ценности на религията и съвременното преформулиране на нейните норми и предписания.

Колкото и да е парадоксално, един от най-изявените модерни европейски мюсюлмански интелектуалци-реформатори е внук на Хасан ал-Банна, основателя на Мюсюлмански братя. Философът проф. Тарик Рамадан (род. 1962), египтянин по произход, швейцарски гражданин и жител на света, роден, израсъл и образован в европейска среда, защитил дисертация на тема за Ницше, е сред най-влиятелните, макар и спорни публични личности, които са си извоювали правото да говорят от името на мюсюлманската общност в Европа. Той е автор на няколко книги на френски и арабски, сред които се открояват преведените на английски Ислямът, Западът и предизвикателствата на съвременността и Западните мюсюлмани и бъдещето на исляма. В трудовете му се дискутират три фундаментални теми: нуждата от дълбока духовна религиозност сред мюсюлманите на основата на ислямските първоизвори; излизането на западните мюсюлмани от изолацията им на малцинство и пълноценното им участие в обществата, в които живеят; изискването за нов, вдъхновен от вярата морал в поведението на всеки отделен мюсюлманин и в социалните и икономическите взаимоотношения. Тези три теми формират цялостна теория за нуждата от религиозна, културна и социална реформа и разглеждането на религията през призмата на всички аспекти на живота.

Тарик Рамадан се включва в дебата за глобализацията, която според него е преди всичко икономически процес, управляван от западния капитализъм и налагащ доминиране на икономическите интереси във всички сфери на човешката активност. Той носи характер на хегемония, доколкото цели да наложи своята философия и практика чрез икономически механизми и специфични международни организации от сорта на Световната търговска организация, Световната банка и Международния валутен фонд. В глобалната система господстват западните интереси, които превръщат Юга в подчинен, второстепенен регион. Този процес има само едно културно измерение, понеже Западът отхвърля какъвто и да било обмен на възгледи на равноправна основа и по-скоро налага „диалогичен монолог” или „интерактивен монолог”, като зачита другостта само в качеството й на екзотичен нюанс. Западът заплашва оцеляването на цивилизациите, удавяйки света в типичния си начин на живот, духовност и морал.

Според Тарик Рамадан именно ислямът с неговото внушително културно наследство е най-подходящата за глобализацията сила, която е способна и длъжна да взаимодейства и да встъпва в пряк диалог с глобалния, западния капитализъм. Мюсюлманите разполагат с потенциала да отговорят на всеядната алчност на глобализацията, но за да се случи това, е необходимо да признаят нейните процеси и да им дадат задълбочено и комплексно тълкуване. Подобна стъпка предполага коригиране на някои ислямски догми. Прословутото поделяне на света на Дом на исляма (дар ал-ислям) и Дом на войната (дар ал-харб), допълнен с Дом на договореността (дар ал-ахд), повече не може да бъде поддържано с такава категоричност. В свят, в който икономическите интереси не зачитат националните граници и международните отношения и връзки са придобили изключително сложен характер, географските критерии за дефиниране на религиозни или цивилизационни различия са изгубили своята валидност. В нашата епоха планетата се е превърнала в един дом. Дихотомичното поделяне на света на два „дома” засяга не само географската сфера, но най-вече е свързано с детайлни юридико-правни норми за статута на мюсюлманите в немюсюлмански държави. То не противоречи на духа на исляма, който според Рамадан е динамичен и рационален.  В миналото обаче ислямската мисъл и юридическата практика са претърпели развитие в зависимост от историческите условия и от човешките интереси и интелектуални възможности. Разделението на Дом на исляма и Дом на войната и съответстващите им правни предписания например не са формулирани с такава категоричност в Откровението и в пророческата сунна, а са по-скоро относително късна юридико-богословска конструкция в отговор на специфични обстоятелства. Рамадан прави сходен паралел и между други два концепта – за богослуженеeто (ибадат), т.е. правилата за религиозните ритуали, и за поведението (муамалат), т.е. нормите за етични социални взаимоотношения. Докато първите са твърдо установени в свещените текстове, вторите са изведени от мюсюлманските учени в резултат на техните усилия (иджтихад). Практиката на иджтихада е изиграла решаваща роля за предефиниране и отхвърляне на остарелите предписания и дедуциране на нови норми в рамките на шариата. Коранът е низпослан в определен исторически контекст, но е съобразен с възможностите на човешкия разум, затова и поощрява хората да размишляват и да използват интелекта си за извличане от откровението на етичните и юридическите закони. Въпреки че ядрото на ислямската вяра – Коранът и сунната – е строго фиксирано и не подлежи на изменения, съществува важна сфера, отворена за трансформация, еволюция и адаптация към културните и историческите контексти, а именно зачитането на обществения интерес при тълкуването на първоизворите (маслаха), законотворчеството чрез строго и задълбочено придържане към Корана и сунната (иджтихад) и юридико-богословските постановления в отговор на поставени въпроси (фатуа). В човешката природа е вложена интуиция за трансцендента, религиозната практика обаче се конструира чрез средствата и механизмите на разума и следователно се повлиява от мястото и времето. Тук се крие и потенциалът за реформи.

Тарик Рамад признава парадокса в процеса на глобализацията: чрез разрушаването на социалната структура, от една страна, се отварят възможности за разпространение на религиозното знание, но от друга, това подклажда страстите на идентичността, което често граничи с изолацията и капсулирането в рамките на общността. Докато очертанията на традиционния ислям се рушат под напора на модерността и глобализацията, мюсюлманите повече отвсякога акцентират върху ислямския компонент от своята идентичност и се стараят да изтъкнат достойнствата му наред с усилията да се предпазят от външни влияния и иновации.

Като подчертава духовния, а не юридико-правния елемент на мюсюлманската идентичност, Тарик Рамадан изразява своята убеденост, че общността се нуждае от сплотяваща платформа, която да не позволи да я погълнат глобалните процеси и начини на живот. От друга страна, той отхвърля всички форми на законоведски диктат, особено т.нар. малцинствено право (фикх ал-акаллият), т.е. предписания за мюсюлманите в западна диаспора. Тази правна рамка разглежда статута им като ситуация на вярващи, които живеят на враждебна територия и попадат под параграфа за юридическите изключения – позволено им е временно адаптиране и облекчаване на предписанията за тях в сравнение с валидните за чисто мюсюлманските общества. Според Рамадан подобно изключване от нормата поставя мюсюлманите в положение на заплашено малцинство, пречи им да развиват социална активност и което е по-важно, възпира ги от усилия за промяна на общество, дълбоко несъвместимо с изискванията на тяхната вяра. Дуалистичната визия води до маргинализиране на мюсюлманите на Запад и ги принизява до равнището на затворено малцинство от „вечни чужденци”.

Рамадан не премълчава съществуващите различия между ислямската и западната цивилизация. Той смята, че главното разминаване между тях се корени в антиклерикалната традиция в западната политика, философия и наука. Църквата е допуснала грешката да ограничи свободата на рационалното мислене, в резултат на което рационализмът е бил възприет като победа над религията и рационалистичните тенденции в науката и политиката са приели облика на секуларизъм и антиклерикализъм. И нещо повече, християнството е обременило вярващите с концепта за първородния грях, което впоследствие се е култивирало във формата на сексуалните табута с цел да се затегне моралната власт на Църквата над общността. Оттук произтича изводът, че християните по традиция са потискани от предписанията на своята вяра и че съпротивата срещу нормите е приела форма на скептицизъм по отношение на всички трансцендентни ценности. В исляма никога не са се развивали подобни комплекси: липсва идеята за първородния грях, рационализмът се е утвърдил като част от религиозното мислене, сексуалността не е табу, а човешката еманципация не налага задължително враждебност спрямо религията. 

В християнската култура отношенията между вярващ и трансцендент с медиатор Църквата са породили идеята, че модерността – триумф на човека като рационален индивид, който използва научния си капацитет за облагородяване и усъвършенстване на своя свят – е равностойна на освобождаване от религиозния гнет и от фатализма, което може да бъде постигнато единствено чрез радикални форми на секуларизъм. Ислямът показва, че подобно свойствено за Запада разделение между светско и духовно би могло да се избегне, без да се накърнят устоите на обществото. Секуларизацията води до загниване на моралните ценности, които се асоциират с религията, и до безгранична алчност за материални блага и финансова изгода. Ислямската модерност е способна да вдъхне на обществото нова нравственост, като възстанови баланса между религия и светско начало, етика и човешко поведение.

Въпреки че Тарик Рамадан признава културните различия между Запада и исляма и техните социални последствия, той подчертава, че това не бива да води до партикуларизъм. Култивирането на нравствена дихотомия между исляма и неговите „врагове” би могло да формира у мюсюлманите чувство за морално превъзходство и високо себесъзнание пред лицето на порицавания „друг”. Накрая обаче това само ще парализира мюсюлманската общност, която ще се изолира и ще се изключи от главното русло на историята, и нещо повече, ще се лиши от възможността да реформира глобалната система отвътре. И още, като хора, изповядващи универсална световна религия, мюсюлманите са морално задължени да се включат в равнопоставен диалог и дискусия за общочовешките културни и духовни ценности с представителите на другите вероизповедания, иначе не биха могли да претендират за отговорната си мисия. Обмяната на идеи не означава разводняване и обезличаване на доктрината. Нейното ядро, очертано от Корана и сунната, трябва да се съхрани и стриктно да се пази, но всичко останало, което е плод на човешка интерпретация, може да се реконструира според условията и потребностите на всяка епоха. Универсалността на исляма като исторически и цивилизационен феномен се проявява и в потенциала му за адаптация към специфичната среда, в която се е разпространявал през вековете, както и за способността му да възприема позитивни влияния.

Ако страната, в която живеят, независимо дали е мюсюлманска или не, признава правото им да упражняват своята религия, мюсюлманите се превръщат в неотделима част от съответното общество с произтичащите от това права и задължения. Те са призвани да спазват законите и реда в своята държава и да участват пълноценно в социалните дейности, за да се постигне напредък в нейното развитие и да се ускори реализирането и прилагането на нравствените ценности.

Фундаментално различие между западния и ислямския морал според Тарик Рамадан се корени в това, че законодателната визия на Запада се гради върху грижата за човешките права, а ислямът изтъква задълженията на хората пред техния Създател. Бог е отредил синовете на Адам да бъдат негови наместници на земята, което ги натоварва с отговорност за всички аспекти на живота, индивидуално поведение, социални връзки и икономическа активност. В тези идеи на Тарик Рамадан се съдържа сериозен приност на мюсюлманските мислители в дебата за глобализацията. Тя се представя като пуснато на свобода от Запада чудовище, което следва собствена вътрешна логика и отхвърля всякакви етични ограничения и задръжки. Това е процес, който цели да запази собствения си вътрешен динамизъм независимо какво опустошение (морално, културно и икономическо) оставя след себе си. Западът е изчерпал ресурсите си за контрол над този огромен механизъм, но ислямът предлага морална рамка, позволяваща на хората да го овладеят и регулират чрез етичните норми. Тук Тарик Рамадан явно се присъединява към критиците на неоконсервативните възгледи за глобализацията, консумативността и неоимпериализма, като се стреми да възроди нравствеността в западното общество. Той разглежда процеса на глобализацията като незавършен проект, който все още не е успял да елиминира дихотомията между Запада и исляма. Това донякъде се обяснява с хегемоничната арогантност на Запада, който отказва да приеме правото на съществуване на другите култури като негови равноправни партньори. То обаче се дължи и на специфичните форми на партикуларизъм в ислямския свят, които водят до изключително чувство на превъзходство и до архаични интерпретации на текстуалната традиция. А западните мюсюлмани страдат от двоен малцинствен комплекс: по отношение на мюсюлманския „център”, най-вече арабския свят, и по отношение на обществата, в които живеят. За да се освободят от тези комплекси, те трябва да преформулират своята идентичност на мюсюлмани, които са и западни граждани, да възродят дълбоката духовна религиозност и да участват активно в социалния живот.     

Идеите на Тарик Рамадан за възкресяване на исляма в съвременния свят не са нови. Мисълта за разграничаване в религиозната теория и практика на божественото от човешкото и на вечното от временното се съдържа още в ученията на Шах Валиуллах (1703–1762), Мухаммад Абду (1848–1905), Рашид Рида (1865–1935) и други видни личности. Тези мюсюлмански интелектуалци  обаче са живели в епоха на протоглобализация и конфронтиране със западния експанзионизъм, което е изострило възгледите им. Тарик Рамадан внася нов и особено важен елемент в тази тенденция на преосмисляне на „класическия” ислям: дефиниция на „своя” и на „другия”, провокирана от променящите се условия на глобализацията и съобразена с тях. Предефинирането на тези две категории се прави не само под външния натиск на враждебните западни сили, но и с оглед на универсалността на исляма, която досега е концептуализирана като всеобхватност на тесногръда, ограничена и затворена доктрина и затова е възпирала мюсюлманската общност от участие в глобалните процеси и я е обрекла на маргинализиране в периферията на съвремието. Тази закостеняла доктрина е попречила ислямът да се модернизира и е спряла интелектуалното развитие на общността, а мюсюлманите на Запад е превърнала в заложници на догматични юридически казуси. Ислямът според Рамадан не само позволява на мюсюлманите да живеят на Запад по изключение, но и ги задължава да спазват законите в своите страни и да участват активно в обществения живот.

И така, от пръв поглед изглежда сякаш днес съществуват различни „видове” ислям, сред които се открояват две главни линии на интерпретация на първоизворите в зависимост от променящите се исторически условия: радикална и умерена. И двете тръгват от Корана и пророческата традиция (сунна), които са строго фиксирани и изключват всякакви нововъведения, но допускат актуализиране на съществуващите догми и тълкуване на отделни недотам категорични постановки. Въпреки че политическият ислям и евроислямът си поставят различни цели, имат различни сфери на влияние и прилагат различни стратегии,  те са проявления на общия за мюсюлманите стремеж към реформиране на обществото със средствата на религията.

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени