Зорница Стоилова
Наричат я Арабската улица, но това название е бедно, за да опише Вавилона от култури, езици и вкусове на улица "Цар Симеон". Отсечката между бул. "Мария Луиза" и бул. "Христо Ботев" събира знамената, спомените и политиката на народи от целия Близък изток и Северна Африка. Имената на магазините издават носталгията на търговците по родните им места - Багдад, Ербил, Камишли, Женин. Животът тук е оцветен в оранжевото на шафрана, жълтото на куркумата и червеното на пипера. А ароматите на кимион, карамфил и къри водят най-много хора на пазар. Подправките са абсолютният цар на продажбите на ул. "Цар Симеон". С тях овалват ливанските фалафели, поръсват иракския хляб и подлютяват телешкия дюнер. Продуктите пътуват откъде ли не - червената леща и сладките орехи от Турция, халвата и розовата вода от Сирия, фурмите от Ирак, басмати оризът от Индия и Пакистан, наргилетата от Дубай, таблите от Египет. Тук неизбежно огладняваш, докато пазаруваш. Думата, която ще чуете най-често от устата на търговците, е "хабиби". Тя е знак за уважението към клиента, но и за приятелството между работещите тук. Мъжете я изричат, докато си разменят по три целувки по бузата по близкоизточен маниер.
Улицата се буди късно и бавно. Към 10 часа проскърцват първите отворени врати, но търговията е най-активна към обяд и продължава много след залез слънце. Петък е най-силният пазарен ден. Тогава хората пазаруват по-протяжно и богато, спират се да хапнат, да си поговорят, понякога да поджуркат табла или да изпушат по наргиле със стар приятел. Да обсъдят международното положение и бизнеса.
На ул. "Симеон" нито едно от заведенията за хапване не държи особено на естетиката и интериора, защото храната е това, заради което хората избират мястото. В иракския семеен ресторант "Ал Нахрейн" на Аладин и Фонзия Шакер най-често се поръчват оризът с пиле, фиде и ядки, биряни и кубе - кюфтета от булгур с плънка и месо. По-надолу при майстора хлебар Исам Абалах се ядат ливански питки със сусам, спанак, кайма и заатар, но в неговата пекарна "Шамсин" могат да бъдат открити и най-добрите фалафели на улицата. В турските ресторанти EGE и Bayram всеки ден предлагат няколко различни вида готвени ястия, но най-много хора идват заради телешкия дюнер. Яденето там обикновено струва между 5 и 7 лева със супа и десерт с изключение на скарата - адана и урфа кебапите и шишовете с агнешко и телешко месо струват около 10 лева.
Въртележка от хора и истории
"Цар Симеон" е може би най-динамичната търговска улица в София и сменя облика си постоянно. Само допреди две години отсечката беше популярно място за платове, работно облекло, дрехи втора употреба и шивашки материали. На техните пространства сега са изникнали фризьорски салони, арабски магазини, call shop-ове и интернет клубове, пекарни и заведения за бързо хранене (виж инфографиката). Предприемачите често се въртят по протежението на улицата - сменят не само адресите, но и начинанията и това е характерно за културата им на правене на бизнес. Тя толерира поемането на рискове и инициатива - няма проблем да пробваш, да се провалиш, да опиташ отново. Затова и наред със старите търговци, които са тук от зората на демокрацията и свободния пазар, ще срещнете бежанци, дошли с последната вълна, които вече са си стъпили на краката и започват собствен бизнес.
"Отварят, затварят. Ако минете след година, ще бъдат други", усмихва се собственикът на турския ресторант EGE на номер 108 Илхан Елмес. Той живее в България от близо 25 години и неговото заведение е едно от първите на улицата. Тайната на дългото съществуване тук е да накараш клиента да се почувства у дома си, казват от неговия екип - с вкусна храна и добро обслужване. Най-популярният продукт на EGE e телешкият дюнер, над който работи самият Илхан. Заради вече изграденото доверие клиентите му са основно българи, които идват дори по два пъти на ден - в обедната почивка и после за вечеря със семействата си.
Като цяло обаче старите търговци на ул. "Цар Симеон" са все по-недоволни от бизнеса. Те въздишат по 90-те, когато руснаци, сърби, македонци, косовари идваха да пазаруват в София. "После и техните държави се устроиха, започнаха да си доставят стоките сами, а навлизането на големите вериги смачка всички малки търговци", оплакват се те. Годините на голямата печалба са зад гърба им, всички твърдят, че изкарват, за да оцеляват. Рият Ахмад от Сирия, който държи магазина за подаръци и парти аксесоари "Рая", казва, че от 2007 насам оборотите спадат всяка година с 20%, а наемите се вдигат. Сега в зависимост от големината на пространството те варират между 500 и 1200 лева. Петдесет и две годишният месар от Търговище Салим Мустафа се съгласява: "От месец на месец по-зле става. Хората нямат пари." Като доказателство от добрите стари времена на стената в месарницата Салим пази пожълтяла снимка с Жан Клод Ван Дам, когато той снима филм на "Цар Симеон" в края на 90-те. А собственикът на магазина за найлонови торбички "Хайатми" Луай Хауатми си спомня с носталгия за началото на търговията тук - когато всички се занимават със захарни изделия или внос на части втора употреба. Той самият внася сладкиши и шоколади от фабриката на семейството си в Сирия. Тя обаче отдавна е затворила врати заради войната, а на него са му останали само торбичките. Тук е всеки ден от 8 до 7 и се шегува, че е прекарал толкова време на тази улица, че трябва да я преименуват на "Цар Луай". "Работата намаля значително след ремонта на пазара. Клиентите също се смениха", добавя той.
Според търговците и старите клиенти местата за интернет и телефонни разговори, които се нарояват през последните години, развалят имиджа на ул. "Цар Симеон". Причината е, че пред тях обикновено се събират младежи на групички, пушат цигари и разговарят на висок глас. Те обикновено излизат от двата хостела в началото на улицата или прииждат откъм "Пиротска" и прекарват дните си около call shop-овете. Никой не може да посочи пример, при който те са предизвикали проблем или конфликт на улицата, но всички смятат, че самото им присъствие прогонва хората. Възрастен ливанец, който похапва фалафел, коментира, че вече не се чувства спокоен да се разхожда и пазарува тук и го обзема чувство на тревога при вида на млади мъже, които безделничат. А търговците наоколо кимат в съгласие, че това им пречи на бизнеса.
Не при всички, разбира се, нещата изглеждат толкова мрачни. Четирите фризьорски салона по "Симеон" например не се оплакват от липса на работа. Те се държат предимно от иракчани и сирийци, всички научили занаята в собствените си държави. Някои като 34-годишният Набил Хан специализират в мъжко подстригване и поддръжка на бради, други като като 32-годишният Раийд, когото всички клиенти наричат Ради, са много търсени за оформяне на вежди с конец - техника, която се радва на голям интерес от българите. И двамата работят на ул. "Симеон" от повече от пет години и имат лоялни клиенти, сред които, не пропускат да намигнат те, има манекенки, футболист и фолк звезди. Подстригването започва от 15 лева, а оформянето на вежди от 5.
На ул. "Цар Симеон" бизнесът е много личен и изборът къде да пазаруваш обикновено се дължи на човека зад тезгяха. При месаря Аббас Муртада е така. "Има клиенти, които не купуват, ако мен ме няма", казва 48-годишният ливанец. Той е внимателен в почистването на месото и винаги може да те посъветва как да го изпечеш или сготвиш. От него пазаруват много посолства на близкоизточни държави. Телешкото месо е от кланица в село Търнак, Червен бряг, а агнешкото от Нови Искър. Най-много продава телешко месо, като цената му обикновено е около 13-14 лева килограма. Най-трудното в този бизнес, признава той, е да задържиш хората. Текучеството е голямо. "Тъкмо ги обучиш и напускат", вдига рамене Аббас.
Ахмед, който пече хляб в своята Пекарна "Багдад":
Казвам се Ахмед. Роден съм в Багдад през 1980. В Ирак живях заедно с майка ми, баща ми и двамата ми братя. Напуснахме страната след като започнахме да получаваме заплахи за живота ни. През 2004 се преместихме да живеем в Сирия, но ситуацията там стана опасна и отново трябваше да се местим. Разказаха ни, че в България всичко е окей, животът е мирен и няма кой да ни заплашва.
Пристигнахме през 2009. Първо аз, жена ми и синът ми, който тогава беше на една година. Когато в Сирия стана нетърпимо, ни последваха и майка ми и брат ми.
Първите няколко години държах дюнери, а след като майка ми дойде, отворихме и малък ресторант с пет маси. Тогава купувахме арабски питки от доставчик и в един момент ми щракна: „Защо го купувам този хляб, а не го произвеждам? Хем за моя ресторант да има, хем за хората.“ Така отворих тази пекарна. Тук правим различни арабски закуски, които вадим всяка сутрин до обяд.
Аз не съм хлебар, но от майстор след майстор се научих, взех от всекиго по нещо и подобрих рецептата и технологията. Арабският хляб е много труден за правене. Прави се ръчно, а в пекарната е винаги топло. Хлябът не става хубав с машини, а и се хаби много ток. Хубаво е с ръка да го пипнеш.
Преди това съм се занимавал с много други неща – бил съм майстор на техники, занимавал съм се със строежи и железарство. Отворих пекарната, защото мисля напред. Каквото и да правя, няма да фалирам, няма да се обърна и да нямам хляб в къщи. Това е важно за всеки един човек, който живее на тази земя – хлябът. Да не стои гладен.
България е хубава, красива държава. Харесва ни тук. Жена ми е фризьорка и работи в салон заедно с брат ми. И майка ми работеше до скоро. Тук всеки трябва да работи за да си изкарва хляба и да може да живее. Синът ми Юсуф е четвърти клас в училище. Хората тук са много добри, българите са мирни и помогливи хора. Имат човешко отношение за разлика от много други. Вече над десет години съм тук, не съм и мислил или искал да ходя другаде. Имам си бизнеса, мирно ми е. Детето ми учи и всичко ми е наред. Най-важното за човек е да живее в мир и да пази семейството си, да е жив и здрав, другото ако ти е писано - ще стане. Ако ти е писано да си милионер - ще станеш. Ако не ти е писано, отиваш и пазаруваш на пазара и слагаш на масата каквото можеш.
Пекарната на Ахмед е в София на ул. "Цар Симеон" 102.