Български арабисти

Първопроходецът

Симеон Евстатиев

Арабистът проф. Йордан Пеев навърши 70 години. По инициатива на Катедрата по арабистика и семитология при СУ „Св. Климент Охридски“, на която той посвети половината от своя живот като преподавател по история на арабския свят, с решение от 23 юли 2008 г. Академическият съвет го удостоява с Почетния знак на Софийския университет със синя лента „за изключителните му заслуги за развитието на българската арабистика и по повод неговата 70-годишнина“. Когато става дума за първопроходец като проф. Пеев, тази новина не е просто част от академичната хроника, а се превръща в културно събитие.

Проф. д.и.н. Йордан Пеев спада към поколението български историци, разгърнали активната си творческа дейност след 1950-те. Той поставя началото на българската арабистика в Алма матер заедно с проф. д.ф.н. Пенка Самсарева, а в началото разчита много и на покойния историк чл.-кор. проф. Страшимир Димитров. В други области на живота може наистина да няма незаменими хора, ала на академичното поприще има постижения и тенденции, които ние неизбежно свързваме с конкретна личност.

Роден на 16 август 1938 г. в гр. София, Йордан Пеев постъпва като студент в специалност „История“ при СУ през 1958 г. Този период се оказва повратен за него и в личен план. Студентът се запознава със своята бъдеща съпруга Милтана – също историк. Най-близкият му човек има сходни с неговите научни интереси, като го подкрепя непоколебимо, но когато не е съгласна с нещо, остро се противопоставя и критикува – всъщност чудесни качества за пръв читател на научни съчинения и книги. Колегите и студентите на Йордан Пеев помнят неговата шега, че пророкът Мохамед заслужава възхищение и поради това, че първа на неговата проповед повярвала съпругата му Хадиджа, а „само когато един мъж съумее да убеди съпругата си, той може да пожъне успехи и пред външния свят“.

През 1962 г. Пеев заминава да специализира арабска история и да изучава арабски език в Туниския университет, дипломирайки се през 1965 г. През 1967 г. специализира в областта на отношенията между Европа и развиващите се страни в Европейския колеж за обществени и икономически науки в Париж, където младият изследовател се запознава с учени, като Максим Роденсон, Андре Микел, Доминик Шевалие, Жак Берк. През следващата година изучава проблемите на европейската експанзия в арабския свят в Колежа на Европа в Брюж, Белгия, където впоследствие, през 1996 г., става и един от първите български гост-професори и до 2008 г. води семинара „Европа и ислямът“. Тук поддържа контакти с учени като Хендрик Бругманс, Мари-Жозеф Лори и носителя на Нобелова награда Ян Тинберген. През 1973 г. Пеев специализира в областта на съвременната арабска история и политика в Колежа „Сейнт Антъни“ в Оксфорд, запознавайки се с изтъкнати автори, като Алберт Хаурани, Дерек Хопууд и Роджър Оуен.

В началото направеният от Йордан Пеев избор изглежда сякаш колеблив. След завръщането си от Тунис той работи няколко години в Арабския отдел на Комитета за културни връзки с чужбина, а през 1969 г. постъпва като научен сътрудник в новооснования Институт за външна политика, защитавайки през 1974 г. първата си, „кандидатска“ дисертация върху съвременната арабска политика. Не закъснява и практическата реализация на неговите занимания с международни отношения, наложена от изискванията на тогавашното време и следваща личните лутания на младия специалист. През 1974–1976 г. той е на дипломатическа работа в Постоянното представителство на България в ЮНЕСКО. Колебливостта се оказва привидна. В Париж той прекарва голямата част от времето си в библиотеките, където се занимава с арабската история и европейското ислямознание. Пеев осъзнава, че дипломатическата работа не го удовлетворява и в живота му настъпва траен обрат. Този път изборът е категоричен – науката. След завръщането си от Париж работи известно време в Института по история на БАН. Ала най-важното все още предстои.

Софийският университет въвежда изучаването на арабски език като отделна дисциплина към Катедрата по ориенталистика още през 1960 г., а през 1964 г. към същата катедра, впоследствие преименувана в Център за източни езици и култури, е открита специалност „Арабистика“, обособена през 2000 г. в самостоятелна Катедра по арабистика и семитология. Подготвен интелектуално за предизвикателствата на арабистиката, Йордан Пеев навлиза в нея и институционално през 1979 г., когато е избран за доцент по история на арабския свят. През 1995 г. той защитава своя втори дисертационен труд върху съвременните религиозно-политически течения в арабския свят, а скоро докторът на историческите науки е избран и за професор по история на арабския свят. До пенсионирането си през 2006 г. той е титуляр на дисциплините от профила по арабско обществознание, където студентите придобиват знания в областта на историята на арабския свят и исляма, арабската цивилизация, философия, култура и изкуство, съвременната политика и международни отношения. Въведеният благодарение на него профил съставлява и до днес специалността „Арабистика“ редом с езикознанието и литературознанието. С тази своя интердисциплинарност българската арабистика се съизмерва със сродните академични специалности в най-престижните европейски и американски университети.

Чуждестранните изяви на Йордан Пеев също допринасят за международното утвърждаването на българската арабистика. Канен е като гост-лектор в редица европейски и арабски университети – в Италия, Испания, Белгия и Холандия, в Алжир и Мароко, в Египет, Сирия и Кувейт. Изнасял е лекции в Сорбоната и в известния Институт за източни езици и цивилизации в Париж, превърнал се за него в „майка на градовете“, както мюсюлманите наричат Мека. До началото на 90-те Пеев е единствен представител на България в Европейския съюз на арабистите и ислямоведите, където постъпва по препоръка на видния британски арабист-ислямовед Уилям М. Уот. С подкрепата на Йордан Пеев днес нашата арабистика има вече няколко представители в него, които редовно участват в дейността му. Същевременно българският арабист поддържа активни контакти с руски учени, сред които се открояват имената на Михаил Пиотровски и Евгени Примаков.

Дълбоко чувствителен за онези, които го познават, в своята дейност Пеев винаги се стреми към търсенето на баланс, към обективност, умереност и прагматизъм. Тези ценни качества го превръщат и в уважаван експерт по линия на международното политическо и културно сътрудничество, който участва в срещи и разговори с арабски културни дейци и общественици. Подготвил е 12 докторанти от арабските страни, някои от които днес са видни учени и политици. Не закъснява и по-широкото международно признание. През 1989 г. е поканен от Института „Изток-Запад“ в Конгреса на САЩ във Вашингтон за консултации и мнение относно разрешаването на близкоизточната криза. По-късно, през 2006 г., той получи престижната международна награда „Шарджа“ за арабска култура, присъждана ежегодно от ЮНЕСКО. В речта си при връчването на наградата, произнесена на 9 ноември 2006 г. в Дома на ЮНЕСКО, Париж, генералният директор Коичиро Матсуура подчерта: Проф. Йордан Пеев от Софийския университет е посветил живота си на това да бъде постигнато едно по-добро разбиране на съвременния мюсюлмански свят.

Първопроходците имат особена съдба. Недоброжелателните „критици“ често им приписват купища научни „грехове“. В свои разговори със западни арабисти съм чувал подобни критики, отнасящи се до учени като самия У. М. Уот, чиито основни книги за пророка Мохамед и до днес са настолни за мнозина: непоследователно използване на арабски извори, много обобщения и смели заключения, силно влияние на собствения му християнски светоглед. Същите тези критици след време се обръщат назад и, втренчени в миналото, извеждат на пръв поглед парадоксални поуки: писателският талант, тънкият усет към текста и проникновеното отношение към историята на автори като Уот правят техните изводи и заключения много по-ценни от „находките“ на мнозина техни последователи. Мисия на първопроходците е да очертаят контурите на едно академично поле, като последователно разкрият възможни посоки за неговото „разораване“, с което обикновено се заемат техните ученици и последователи. Да, първопроходците са и популяризатори. И това заслужава дълбоко разбиране и уважение. Не е чудно, че те често се помнят от техните студенти и читатели не толкова с тясно специализираните си студии, колкото със своите книги на по-обща тематика. А за последователите им в самата наука остава задачата да добавят следващи щрихи, приемайки някои техни подходи и отхвърляйки други, като по този начин развиват и изграждат академична школа.

Йордан Пеев е автор и съавтор на 12 книги, както и на повече от 30 научни статии и студии. От средата на 1960-те до средата на 1970-те той се занимава с някои основни идейно-политически и социални аспекти от новата и съвременна история на арабски свят. Първите му книги са посветени на близкоизточния конфликт и на Палестинския проблем (1971), на борбата за арабско единство (1972) и на политиката на Запада по отношение на арабските държави (1980). Никой период от историята на арабските общества обаче не може да бъде разбран, без да се отчитат особеностите на класическия ислям. В тогавашното културно пространство на България, доминирано от атеистичната идеология на държавния комунизъм, това е още по-трудно, защото става дума не просто за религия, а за исляма – вярата на нашия „близък друг“.

В този контекст Йордан Пеев разбира, че трябва да се заеме с „нормализирането“ на очертаната от А. Шишманов „парадоксална ситуация“, в която „близостта на Изтока не действа съживяващо на ориенталистиката“. Запазвайки своя траен интерес към съвременната история, той насочва вниманието си и към формативния период на исляма. Йордан Пеев е първият български автор, който пише монографии за исляма като европейски ориенталист. С по-ранните си книги (Ислямът – доктринално единство и разноликост – 1982, История и философия на една религия. Ислямът – минало и настояще – 1985, и Съвременният арабски свят. Проблеми на идеологията и политиката – 1985) той поставя началото на едно по-добро разбиране на исляма и съвременните арабски идеологии. През 1999 г. публикува и последната си засега голяма монография - Съвременният ислям, която обобщава дългогодишните му научни дирения.

Особена роля в творческия живот на Йордан Пеев имат неговите занимания с Ибн Халдун (поч. 1406). Арабистът нескрито се вълнува от гения на средновековния историк и философ, от неговата огромна ерудиция, както и от личните му качества, издавайки за пръв път на български език основни текстове от Встъпление на Ибн Халдун (1984). Сред неговите студии в областта на новата история се откроява „Походът на Наполеон Бонапарт и процесът на национално оформяне в Египет“ (1980) – блестящ анализ на въвелата арабите в модерността историческа драма – срещата/сблъсък на египтяните с французите.

Първопроходците са ерудити и тяхната сила често е в полемиката. Полемични са някои възгледи на Йордан Пеев за исляма в съвременността. Доктриналната и обществено-политическата му „еволюция“ е представена като своеобразна „прогресия“, обусловена от комплексни фактори. Оттук и убедеността му, че през периода ХІХ–ХХ в. е налице „необратим процес“ на „Реформация в исляма“. Тя следва в общи линии правилата на западноевропейската Реформация, но същевременно е различна, понеже развитието на мюсюлманския свят през новото време е „деформирано“. Хипотезата е повлияна в случая от марксическата версия на теорията за модернизацията. И независимо дали сме съгласни с нея или не, тя се вписва по свой оригинален начин в съвременния научен дебат за развитието в мюсюлманския свят, в който българският арабист продължава да участва от позицията на доказан ерудит.

Още преди 1989 г. Йордан Пеев се интересува и от проблемите на съжителството между християни и мюсюлмани на Балканите и в България, изказвайки мнението си против „възродителния процес“. А след демократичните промени арабистът играе своя роля в създалата се нова публична сфера през последните две десетилетия. Включва се в различни образователни и изследователски проекти по проблемите на междуетническите и междурелигиозните отношения в България и на Балканите. Участва в работата на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, а през 2003 г. е съучредител на Центъра за интеркултурни изследвания и партньорство. През последните години пише и няколко полемични текста около диалога между християни и мюсюлмани. По характер оптимист и филантроп, той често е склонен да откроява допирните точки между християнството и исляма, пренебрегвайки дълбоките различия между тези две религии, като по този начин отговаря на една обществена необходимост в годините след 11 септември 2001.

Влиятелните учени рядко биват споменавани „извън протокола“ със своите титли, понеже името им само по себе си е вече достатъчно значимо. В българската наука и култура Йордан Пеев несъмнено се нарежда сред тези имена.

Честит юбилей! Към пожеланията за здраве, щастие и дълголетие, нека прибавим и надеждата, че тепърва предстои да очакваме нови и важни текстове!

Препечатано от: Култура - Брой 33 (2516), 03 октомври 2008