Арабската история


Арабите в древността

Арабите в древността

Цветан Теофанов

 

За митичния праотец на северните араби, назован Исмаил (Когото Бог е чул), защото Бог откликнал на майчиния му зов за помощ в пустинята, в Библията е казано следното: “Той ще бъде между човеците като див осел;  ще вдига  ръката си против всекиго и всеки ще вдига ръката си против него и ще  живее независим от всичките си братя.” (Битие, 16: 20). Тази негативна характеристика обобщава две важни особености на бедуинския социум от Arabia Ferox, Дивата Арабия и агресивност, предопределена от борбата за съществуване, и донякъде  автономност, но те не се отнасят за жителите на Arabia Felix, Щастливата Арабия, за древните йеменски княжества, центрове на висока цивилизация и всестранна обвързаност с външния свят.

 

Специалистите смятат, че в библейските текстове и в семитските езици Арабия “не означава нищо повече от пустиня (степ)”, и оттук под “араби” се разбира номади, хора на пустинята, което може да се преведе и като смесено множество или смесен народ, или  хора на Изтока [от Палестина], тоест бедуинското население на Арабския полуостров, дори когато става дума за “арабски царе”, тоест за племенни вождове. Това население говорело на език от северносемитската група, различен от южносемитския език на йеменците, и вероятно до определена епоха тези две големи общности не се съзнавали като принадлежащи към един народ.  

 

Представа за жителите на Юга, в преобладаващата си част граждани, добиваме от библейския разказ за посещението на легендарната Савска (Шевска) царица Балкис при Соломон. Тя дошла в Йерусалим “с твърде голяма свита, с камили, натоварени с аромати и с твърде много злато и скъпоценни камъни” (Трета книга на Царете, 10: 1 и сл.). На друго място в Библията четем: ”Търговците на Шева и на Раама търгуваха с теб и даваха за стоките ти всякакво изрядно благоухание, всякакви скъпоценни камъни и злато.” (Езекиил, 27: 22). Повтарящите се детайли на тези сведения подчертават както богатия бит на южнойеменското население и търговската му активност, така и връзките му с други народи.

 

Прокарването на рязка разделителна линия между културното уседнало население и чергарските племена е залегнало в основата и на традиционното схващане на ислямските историци и генеалози за характера на различието между потомците на Кахтан, описвани като чистокръвни южни араби или йеменци, предимно свързани с Персия, и Аднан — като натурализирани северни араби, предимно свързани с Византия. Подобна представа до голяма степен е подсилена от факта, че гражданските войни през ранния ислям нерядко били мотивирани от непримиримостта между тези две племенни общности и че тя може да се проследи назад до предислямската епоха, и следователно е плод по-скоро на политическите страсти, които се разиграват и експлоатират и в по-късните епохи.

 

Никой не би могъл да пренебрегне съществуването на бедуинство и уседналост по арабските земи и прозтичащите от специфичните условия различия между тях, както и групирането на южноарабски, акадски и етиопски елементи в противоположност на северноарабски, еврейски, арамейски. Но още през ранносредновековния период от историята на Йемен се наблюдава засилване на взаимодействието между двата стопанско-културни типа: чергари-скотовъди (бедуини), произхождащи от Вътрешна Арабия, и уседнали земеделци, коренни жители на арабския юг. Казано с думите на Джеймс A. Монгомъри, най-съществената характеристика на епохата преди исляма е “наличието на култура, разпространена надлъж и нашир по протежението на цяла Арабия чрез интензивна и доходна търговия и уседнала в оазисите”, “самите те — центрове на цивилизация”.

 

За разлика от други райони с компактно чергарско население бедуините от Арабския полуостров не водели напълно откъснат живот в периферията на цивилизования свят, а напротив — поддържали активни взаимоотношения с него. Синтия Нелсън, професор по антропология в Американския университет в Кайро, разграничава симбиотичното от примитивното номадство и подчертава, че “историята на ислямския Близък изток от самото начало може да бъде характеризирана до голяма степен чрез понятието за взаимодействие между номадите и уседналото градско население”, което свидетелства за симбиотичната природа на местното номадство.

 

 В арабския език се употребяват две понятия за араби — араб (градски жители)  и ’а‘рāб (бедуини). Очевидно се прави разграничение между тях, но като думи от един корен (рб) те не се възприемат като опозиция, а по-скоро като “високо” и “ниско” равнище на една и съща култура.

 

Ислямската традиция очертала и утвърдила набелязаната и в Свещения Коран социокултурна граница между “едните” и “другите” чрез изобличаване на бедуините, които са “най-силни по неверие и лицемерие” (Коран, 9: 97) и са със “запечатани” сърца (Коран, 9: 87), “заключени” в рамките на познатото и невъзприемчиви за нововъведения, какъвто в началото бил ислямът. Прави им се бележка дори да не говорят според обичая си на висок глас (Коран, 49: 2). Поради тяхната корист Пророкът Мухаммед забранил на семейството си да приема подаръци от бедуини освен ако са встъпили в исляма, защото едва след това “те са жители на нашата пустиня, а ние сме жители на техните селища”.

 

Ислямският живот е колективен и за да се спазят всичките му изисквания, е необходима поне минимална степен на принадлежност към групата и на организираност. Бедуинското свободолюбие трудно се поддавало на “култивиране” и започнало да се приспособява към исляма едва след като попаднало под ударите на неговото надмощие. Достоверно изказване (хадис) на Пророка гласи: „Сред големите грехове има три [неща], едното от които е връщането в пустинята, при бедуините, след Преселението (хиджра).” Смятали това за вероотстъпничество, защото освен изолиране от мюсюлманската общност означава връщане към по-ниското културно равнище, към съблазните на езичеството, враждебността и фанатичната привързаност към племето вместо към добродетелите на умереността. Бедуините с традиционния си боен дух били привлечени за участие в ислямската камилска кавалерия и по-късно били назначавани за управници на завзетите от тях територии, дори разбойниците —“пустинните вълци” — “били превърнати в послушни овчарски кучета от държавата, която им е дала работа”. А пустинята се превърнала в кръстопътна земя, свързваща различните селища, както и в убежище на бунтарите и нарушителите на закона.

 

                                                            * * *

Преди исляма чергарството доминирало над градското начало. Бедуинските племена се обособявали, водени от силно родово чувство (асабия) и разтърсвани от междуособици, най-вече заради пасища и водоизточници. Често извършвали нашествия и грабежи и въпреки че избягвали кръвопролитията и неведнъж се задоволявали само с “обстрел” от камъни, враждите не преставали, стигали до битки, наречени дни, защото се водели денем, а нощем спирали.

 

“Дните”, в които племето участвало, и подвизите, които извършило в тях, формират основната част от неговата история и са главната му гордост наред с придържането към идеалите на общоприетия морален кодекс (муруамъжественост, човечност): щедрост, смелост, взаимопомощ, покровителство над потърсилия защита, почит към госта, изпълнение на даденото обещание. Обаче реалното поведение на бедуините се мотивирало предимно от суровия бит и мизерията, оттук и материализмът и изменчивостта им в зависимост от ползата, вероломството и подозрителността им към пришълците. Едно от най-ценените в пустинята качества е смелостта, но бедуините не издържали на продължителни сражения и бягали от силни противници, особено от чужденци — перси и византийци, както и от организирани арабски войски. Поетите им прославяли щедростта на племето — как палят огън по хълмовете, насъскват кучетата си, за да се чува лаят им надалече, слагат в жарта благовония, за да насочат към своя стан заблудените пътници. Обаче тези добродетели наред с останалите идеали за “човечност” рядко се спазвали от „лапачите на гущери и скакалци” в условията на постоянна оскъдица. Например, ако вярваме на сатирите, изречени от вражеските поети, племето Бану Асад било известно със слабостта си към кучешкото месо, а вечно мизерстващото племе Бану Фазара придобило злополучната слава на бедняци, които ядат и магарешки пениси.

 

Ислямът прокарал разделителната линия между варварство и цивилизованост, като наред с новите ценности (мъдрост, умереност) възприел повечето традиционни добродетели (смелост, щедрост, взаимопомощ, честност), но ги преориентирал и отхвърлил негативните им мотиви и последствия (разпалване на племенни конфликти, гнет, незаконно отнемане на частната собственост). 

 

Дълг за бедуините била също кръвната мъст (саар), която се възприемала по-скоро като религиозен ритуал на възмездие за жертвите на рода, издиган в култ. Съгласно поверието от гроба на убития, за когото не е отмъстено, ще се покаже сова и ще крещи: ”Напой ме! Напой ме!” По-късно ислямът приспособил към своите принципи правото на отмъщение, като го заменил с откуп за пролятата кръв. Обаче консервативни по природа, бедуините предпочитали да отдават кръвно възмездие за убитите им роднини дори ако за това бъдат наказани с мъки в Ада.

 

 Различна ценностна система и субкултура, донякъде смятана за противоположна на племенната,  се утвърдила сред бедняците и разбойниците (ед. ч. сулук, мн. ч. саалик), въпреки че етичните им идеали напълно се вписват в бедуинския морален кодекс. Лоша слава получили и банди, сформирани по племенен признак (от Бану Хузайл, Бану Фахм), но разбойничеството се възприемало като дело на отцепници, на отделни личности дори ако са събрани в група. “Пустинните вълци” се обединявали в банди независимо от племенната си принадлежност, дори с подчертано пренебрежение към нея, както и въобще към кръвното родство. Саалици живеели и в градовете, включително и в покрайнините на свещената Мека, където всеки чувствал сигурност поради възбраната над гнета. Там, в самото селище, не съществували възможности за разбойничество, но социалните условия подбуждали към него. Цялата власт принадлежала на шепа богати търговци, които създавали закони с оглед на собствените си интереси и получавали доходи от лихварство и финансови спекулации. Някои от обитателите на меканските бордеи поемали пътя към разбойничеството. Всъщност имало две “класи” — собственици на добитък и саалици, които по израза на един поет “влачели само въжета без камили”. Те се насочвали към плодородни земи, пасища, стада, охолстващи селища, пазарища, търговски друмища, някои – с убеждението, че грабежите са начин за възстановяване на социалната справедливост. Набезите подпомагал и географският релеф, удобен за скриване в засада и за бягство при опасност. За ограбването на керваните, водени от опитни познавачи на пустинните потайности и съпровождани от силна охрана, се изисквало не само смелост, но и хитрост, ловкост, бойна тактика. Разбойниците били три категории: бедняци, принудени да нападат и плячкосват, за да оцелеят; “гарвани” — деца на черни робини, поради което им е отказано бащинство; прогонени от своите общности за тежки престъпления, за нееднократно нарушаване на морала или за конфликтен нрав.

 

                                                           * * *

От библейски времена паралелно с чергарството по арабските земи се наложила и уседналостта, по-късно отделни племена дори се разполовили на два клона — градски жители и бедуини. Още в древността, дори при асирийците и по-късно, между бедуините и гражданите съществували сложни отношения на търговия, взаимни договорености и съюзи, интереси, вражди, покровителства, роднинства, както и почитането на общи божества.

 

В търсене на прехрана чергарите издигали шатрите си навсякъде, където открият вода и пасища, независимо дали в пустинята или край градовете. Те зачитали силата на местното управление и ако усетели слабост в него, започвали да пасат свободно стадата си, дори изисквали да им се плаща налог за охрана на селищата от нападенията на други чергари. Затова властите се принуждавали да провеждат спрямо тях гъвкава политика. В покрайнините на пустинята владетелите на Ирак и аш-Шам строели крепости, където се помещавали мощни гарнизони и се складирали запаси от храна и вода, нужни не само за продължителни битки и обсади, но и за разпределяне сред бедуините при суша, за да се смекчи жаждата им за нашествия и да бъдат държани в подчинено положение. И днес в Хадрамаут, в долината Лубна, могат да се видят руините на крепостни стени с височина около седем метра и врата, широка около пет метра. Такива преграждения се издигали на много други стратегически места, за да бъдат предни бойни постове, които да задържат чергарите до идването на подкрепление и да не се допуска приближаването им до градовете.

 

Крепостите се намирали по периферията на пустинята, защото с навлизането в нея се увеличавали опасностите и за избягването им се изисквали особени познания и умения. Иначе “отворени” за външния свят, арабските градове затваряли вратите си пред пустинните жители освен в рамките на регламентираните отношения с тях.

 

Владетелите на Ирак и аш-Шам сключвали с бедуините договори за зачитане и защита на границите им от нападения на други чергари, както и за оборудване и обслужване на военните части при преходите им в пустинята. Те полагали усилия да поддържат добри отношения с вождовете, влиятелните членове на племената и талантливите поети, като им давали парични награди, подаръци и почетни звания, отправяли им покани за гостуване и им оказвали внимание. При племената, с които се намирали в договорни отношения, владетелите пращали свои представители, всъщност и шпиони, и съветници, съпровождани от военни части, за да охраняват удобните им вождове, но и да им оказват натиск при взимането на решения и при нужда да ги подменят по своя преценка. От друга страна, и бедуините схващали силата си на пустинни жители, запазвали си територии около водоизточниците и пътищата на керваните и в търсене на облаги се стремели да поощряват враждите между васалите на Персия и Византия.

 

В началото на новата ера на север, по краищата на пустинята в Арабия, съществували големи държави с уседнало население, които притежавали силата да обуздават и бедуините — Набатея, Палмира, Хатра, но те постепенно западнали, което довело до засилване на чергарското влияние и контрол над оазиси и търговски пътища, а също до проникване на бедуините в зоните на уседнал живот. Като анализира ролята на арабите от граничните райони преди исляма, О’Лиъри стига до извода, че “през целия исторически период тук се наблюдава тенденция племената, които се намират най-близо до зоните на уседнала цивилизация, да формират повече или по-малко устойчиви общности и ако удържали на грабителски нашествия, тези общности възнамерявали да очертаят граници и да действат като отбрана срещу техните родственици – разбойници”. Арабите, които водели уседнал живот по границите на Персия и Византия, били неотделима част от бедуинското общество, но в същото време били граждани, служители и князе под покровителството на една от великите империи.

 

В Южна Арабия — “Страната на благовонията” — възникнали големи княжества, които се развили в резултат на плодородните почви, поддържани чрез иригационни системи, както и на търговския път, свързващ Индия със Сирия. Наред с княжествата се появили и големи селища. Градската зона на Арабския полуостров била съсредоточена в областта ал-Хиджаз — планинска верига, прорязана от долини, някои – плодородни, други — не. В такава неплодородна долина е разположена Мекка. На около два дена път от нея с камила (150 км) на юг се намира град ат-Та’иф, известен с китните си градини, а на север е Ясриб, получил по-късно името ал-Медина (Градът [на Пророка]). Преди исляма през ал-Хиджаз минавал маршрутът на търговските кервани, на север — към Средиземно море, аш-Шам и Египет, на юг — към Индийския океан, Йемен и Абисиния. Този сигурен път бил от особена важност, защото постоянните войни между Персия и Византия блокирали другите транспортни коридори, а корабоплаването по Червено море не се отличавало с особена интензивност заради многото пирати. Това превърнало Мекка в град на богати търговци. Първоначално местното население — племето Курайш — се занимавало само с локална търговия — препродажба на стоки, доставяни от чуждоземни търговци. Благоприятното географско разположение на Арабия като цяло и на Мекка в частност, а също принципът  на търсенето и предлагането между произвеждащата зона (Индия и Далечния изток) и консумиращата зона (Средиземноморието) станали причина по-късно курайшитите да получат разрешение от Византия да доставят стоки директно на Сирия и да сключват споразумения с племенните вождове по пътя на керваните за осигуряване на безопасно движение. Споразумението означавало договор от взаимен интерес –  срещу задължението да бранят керваните племенните вождове придобивали правото на дял от печалбата, а обикновените бедуини също извличали полза като водачи и охрана. Подобни взаимоотношения са модел за индиректно доминиране на уседнали над номади, при който уседналите групи от търговци базират мощта си на съвместна стопанска инициатива, включваща и бедуини, но ръководена от тях.

 

Мекка се утвърдила и като религиозно средище още от времето, когато според Корана и според мюсюлманската свещена история монотеистът Ибрахим (Авраам) издигнал там основите на храма ал-Кааба и поставил началото на поклонническия ритуал, а и по-късно, когато Амр ибн Лухай, вожд на племето Хузаа и негов жрец, внесъл в светилището езически божества. Стичали се поклонници от всички краища на Арабския полуостров, за да докоснат най-ценната за тях реликва — положения в ал-Кааба черен метеоритен отломък, с вярата, че поемат част от неговата сила.

 

Мекка придобила славата на благословено и защитено от Бога място в Годината на слона (ок. 570), когато войски начело с етиопския наместник на Йемен — Абраха, яхнал слоница (или повел стадо бойни слонове), се опитали да завземат града и да разрушат храма, но претърпели поражение и както е казано в Корана, се превърнали “в проядени листа” (105: 4).

 

В качеството си на свещен град, някъде от средата на V в. — централен, Мекка изиграла особена роля за формиране на единно арабско общество, и езикът на жителите ѝ като “най-красноречивия и най-чистия поради отдалечеността си от чуждите земи във всички посоки” бил възприет за език на поезията и на ислямското послание. Като “превъзходна търговска република” Мекка, както и другите градове от ал-Хиджаз, била средище на византийско-християнската, персийската, египетската, етиопската и други култури. В града съществували и чужди колонии. Много меканци посещавали арабските княжества и се свързвали с персите и византийците, от които усвоявали знания и култура.

 

Бедуинската “чистота”, синоним на “родното”, била противопоставяна на градската “чуждост” в “отворените” зони — древните арабски княжества, сведения за които са достигнали до наши дни чрез класически книги и археологически находки.

 

Йемен бил обширна територия, очертана от Червено море на запад, Индийския океан – на юг, Персийския залив — на изток, и Мекка — на север. Най-старото описание на възникналите там княжества е това на гръцкия географ Ератостен (поч. 196 пр. Хр.), чиито данни са потвърдени мимоходом от Теофраст, а именно, че в Южна Арабия са съществували четири държави: на минейците, които обитавали района в близост до Червено море; сабейците; катабанците, които заемали територията в близост до Арабския залив; и хадрамотите, които живеели на изток. Нe e трудно зад тези наименования да разпознаем Минея, Сабея, Катабан и Хадрамаут.

 

Минейското княжество e една от най-старите арабски държави, от които са запазени надписи, макар и доста откъслечни, посветени по-скоро на лични проблеми, отколкото на политиката, икономиката и обществения живот. То процъфтяло в периода между 1300 г. и 630 г. пр. Хр., но не разполагаме със сведения кога е възникнало и кога е изчезнало, както и какви са били точните му граници. Вероятно е било разположено в равнинната област ал-Джауф (Вътрешността) между Наджран и Хадрамаут, просторни плодородни земи на 1100 м надморска височина, заобиколени от три страни от планини и богати на дъждове и водоизточници, което спомогнало за развитие на земеделие. Географската затвореност се съчетавала с отвореност към света. От Минейското княжество на север, към аш-Шам, през пустинята пътували богати търговски кервани, които били мечтана плячка за бедуините. Гражданите се принуждавали да сключват договори с вождовете на племената, населяващи крайпътните райони, което обаче не им гарантирало пълна безопасност, защото и други чергари, и разбойници извършвали набези. Затова при успешен завършек на търговското си пътуване минейците имали обичай да отправят благодарност към езическите божества.

 

За основателя на Сабейското (Шевското) княжество Библията дава противоречиви сведения, което се обяснява с разпространението на сабейците по много земи. Смята се, че те произхождат от северните части на Арабия, но още преди новата ера са емигрирали на юг, в Йемен. Част от тях се насочила към отсрещния африкански бряг и създала колонии в Еритрея, Етиопия и други райони.

 

На тези земи било създадено и Химярското княжество – по името на Химяр, син на основателя на Сабейското княжество. Според легендата той живял триста години, от които петдесет бил цар – първият, носил корона от злато. От шестимата му сина се нароили химярските племена, които въпреки общия си корен били разделяни от междуособици, и техните взаимоотношения повлияли върху хода на историята в южната част на полуострова.

 

Възникналото през IV в. Химярско княжество достигнало върха на могъществото си докъм средата на V в., след което започнало да запада, главно поради изострянето на вътрешните конфликти и опита на участниците в тях да ги разрешават с помощта на външни сили. В междуособиците се включвали и бедуините, които навлизали в територията на Химяр и усядали там. Всичко това станало причина в началото на VI в. страната да бъде завоювана от етиопците, а в края на века — от персите.

 

Друго княжество, за което ислямските източници не споменават нищо, но със сигурност е съществувало, е Катабан. Освен с развита иригационна система и усъвършенствано законодателство тази държава се отличавала с висок стандарт и слабост към украсата. Американска експедиция открила тук останки от храмове и домове с просторни зали, гравирани и инкрустирани съдове, статуетки и фигури.

 

Хадрамаут (Долината на смъртта) е друго южноарабско княжество, което в определени периоди от историята си било интегрирано с Минейската държава — имали общ цар или ги управлявала една и съща династия, почитали едни и същи божества вероятно още отпреди новата ера. За връзките на Хадрамаут с външния свят свидетелства надпис, който съобщава за царски прием, даден на чуждоземни гости — индийци, тадмурци, арамейци и дори жени от Курайш (първото достигнало до нас сведение за племето). От пристанището Кана тръгвали и пристигали кораби, които свързвали Долината на смъртта с Африка, Индия, Уман, Иран. Запазени са и местни монети (дирхами), на които е изобразен седналият на трон цар, без брада, но с дълги къдри, с цвете или птица в дясната ръка, в лявата с жезъл. Под фигурата на владетеля е изписано името му на местния език. Наличието на монети, подобни на използваните за международна валута по тези земи парични знаци на Александър Македонски, свидетелства за високо равнище на разменна търговия.

 

Смята се, че подобно на останалите държави в Южна Арабия, в началните периоди от своята история Хадрамаут се намирала под влияние на иракската цивилизация, но от I в. пр. Хр. и насетне в резултат на засилените контакти с римляни, гърци и перси се повлияла от средиземноморската и иранската цивилизация, при което изгубила културната си идентичност. Според някои учени археологическите находки по тези земи са следи от народите на Ад и Самуд, за които Свещеният Коран съобщава, че са унищожени от Аллах заради греховете им.  

 

Загадъчна и почти изгубена във времето държавица е Дедан. Тя възникнала около 160 г. пр. Хр. в оазиса ал-‘Ула в Северен Наджд и се намирала под властта на Минейското княжество, което създавало селища и колонии за защита на търговските пътища в планинските райони на ал-Хиджаз. Това била кръстопътна земя, свързваща Южна Арабия с Ирак, аш-Шам и Египет. След кратък период на независимост Дедан била завладяна от Лихянидите, вероятно около 115 г. пр. Хр. Също произхождащи от Южна Арабия, те създали малко княжество в близост до Дедан и попаднали под  влиянието на Египет, с който имали усилени търговски връзки, оттук и усвояването на гръцката култура. Някои специалисти смятат, че това княжество възникнало в епохата на Птолемей Втори (282—246 пр. Хр.) и служело на неговата политика. Птолемеидите се стремели да подчинят набатейците, които пък искали да завладеят земите на Лихянидите и затруднявали търговията им, минаваща през тяхната територия. Не знаем кой е покорил  това княжество, но част от населението му емигрирала на юг, а друга част — на север, като се установила в столицата на  Лакхмидите — ал-Хира. Най-голямата част се върнала в пустинята, като предпочела бедуинския живот пред робството.

 

Епохата от IV в. до VI в. се характеризира с общ процес на “бедуинизация”, който се изразявал в разширяване на земите, използвани от чергарите за пасища, и засилване на политическото влияние на чергарските племена, както и на нападенията им по северната граница на Йемен и срещу йеменските кервани. В отговор на това химяритите разгърнали активна завоевателна политика и дейност, като покорените бедуини или ставали поданици на южноарабските държави, или встъпвали с тях в съюзи, в които им било отредено подчинено положение. Те служели на йеменските царе като наемници в специални части или в опълчението на собствените им племена. Ролята им на военна сила нараствала, за което свидетелства фактът, че бедуински отреди действали в различни райони на Йемен, често — надалеч от родните им степи. В зависимост от разпадането на централизираната химярска държава и разрушаването на напоителните системи бедуините се придвижвали все повече на юг, в районите на древната уседнала цивилизация. Придвижването на бедуинските племена допринесло за сближаване на езика и културата на жителите на Арабия, и всъщност — за изличаване на границата между чергарство и уседналост. 

 

Упадъкът на южноарабските княжества вследствие на политическите условия и на промяната в климата, а вероятно и на усвояването на маршрута през Индийския океан и Червено море, станал причина за масова емиграция на север. Там южните племена Лахм и Гассан започнали да водят уседнал живот, едното — в пограничните райони на Персия, а другото — на Византия, и попаднали не само под културното влияние на тези могъщи цивилизации, но и под прицела на съперничетвото им и на постоянните бедуински набези. Между Лакмидското (Мунзиридското) и Гасанидското княжество, в Северен Наджд, възникнало и трето — Кинда, подчинено на йеменските царе. Най-бурният разцвет на тези васални княжества бил през VI в., в края на който се изтощили и рухнали вследствие на дългата вражда между тях и изострянето на конфликтите с покровителите им Византия и Персия.

 
Арабия и арабите до възникването на исляма
 
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени