Арабската история

Умаййадска епоха (661-750)

Цветан Теофанов

В края на джахилийския период Умаййадите започнали да изтласкват своите братовчеди Хашимитите – рода на Пророка Мухаммад, от ключовата търговия с аш-Шам, а по-късно – и с Йемен, и Ирак, което ги превърнало в едни от най-богатите и влиятелни курайшити. Между двата рода възникнало съперничество, което обхванало и почетните им функции, свързани с поклонническия ритуал, и продължило след идването на исляма . Умаййадите схванали утвърждаването на Пророка от Бану Хашим като накърняване на политическото и религиозното им върховенство, затова и техният старейшина Абу Суфйан открито застанал срещу Мухаммад и се превърнал в най-заклетия враг на исляма, докато все пак го приел под натиска на събитията през осма година по хиджра .

След смъртта на Пророка в спора за халифската власт между меканските мухаджири от племето Курайш и мединските ансари от племената ал-Аус и ал-Хазрадж Умаййадите подкрепили хашимитите в претенциите им за водачество в исляма. Споменът за битките, водени от Абу Суфйан срещу сподвижниците на Пророка, бил все още жив в паметта на мюсюлманите, затова дите скривали фанатичната си привързаност (‘асабиййа) към собствения род и временно я заменили с привързаност към техните братовчеди в лицето на ‘Али ибн Аби Талиб. Запазени са стихове, в които Абу Суфйан изразява недоумението си, че водачеството не е поверено на хашимитите и на ‘Али, защото “нима не бе той първият, който отслужваше молитвите по посока кибла/ и не бе най-възвисеният сред хората в предписанията и традициите?” . При управлението на Абу Бакр и ‘Умар съюзът между Умаййади и Хашимити продължил да съществува и старото съперничество сякаш останало в историята, докато властта се намирала в ръцете на други племена, клонове от Курайш – Тайм ибн Мурра (Абу Бакр) и ‘Ади (‘Умар). След избирането за халиф на ‘Усман, човек от техния род, Умаййадите решили, че е настанало време да се разграничат от своите братовчеди и да запазят господството си, като го предават  от водач на водач. Това проличава от тайния завèт на Абу Суфйан, отправен към съплеменниците му след избирането на ‘Усман за халиф: „О, синове на Умаййа, хванете я [властта в халифата], както се хваща топка! Кълна се в Онзи, в Чието име се кълне Абу Суфйан, аз не преставах да се надявам, че властта ще бъде ваша и ще я предавате на своиете деца по наследство.”  След убийството на ‘Усман и определянето на ‘Али за халиф Умаййадите възприели тези събития като сериозна опасност за бъдещото си водачество. Подозренията и призивът им да се отдаде кръвна мъст за ‘Усман  били насочени срещу ‘Али, но всъщност срещу Хашимитите, и са опит за запазване на умаййадската власт.  Действията на ‘Али се тълкували като резултат от междуродовото съперничество и довели до коренен обрат в хода на събитията.

Умаййадите се събрали в Мекка и тръгнали към ал-Басра, където се намирала част от съюзниците им начело с  ‘Аиша, Талха и аз-Зубайр. ‘Али ги последвал, установил се в Зу Кар и там започнал кореспонденция с тях, като ги съветвал да се откажат от враждебните действия с аргумента, че не бива да се пролива кръвта на мюсюлманите в братоубийствена война и че единството на общността стои над личните амбиции. Метежниците не откликнали на този призив и продължили да изискват оставане в границите на религията, наказание за убийците на ‘Усман и придържане към принципа на съвещаването при определяне на халиф. Поражението на привържениците на ‘Усман в Камилската битка отслабило позициите на Умаййадите, но не и амбицията им да си възвърнат властта. Те събрали симпатизантите си в ал-Басра и се запътили към аш-Шам, където се присъединили към Му‘ауия и встъпили в сражението срещу ‘Али при Сиффин, в резултат на което последвал арбитражният съд и Му‘ауия станал халиф. За кратко изтласкани на заден план от рода на Хашим, Умаййадите отново завзели властта, което в действителност ознаменувало  победата на меканската аристокрация.

Му‘ауия преместил столицата на халифата от ал-Медина в Дамаск, където се бил наложил като областен управител, и благодарение на търпимостта си към християнството поддържал добри връзки с византийската администрация, от която възприел и приложил в практиката полезен опит. Управлявал близо деветнайсет години като всевластен господар, който, макар и със сила, и с дипломатичност и хитрост, все пак възвърнал единството на ислямския свят . Той приближил до себе си йеменските племена в аш-Шам и ги превърнал в сила, готова да се жертва в защита на династията, а също така съумявал да неутрализира многобройните племена от бедуинските формации Кайс и Мудар .

Още приживе Му‘ауия определил за свой наследник сина си Йазид и така окончателно заменил принципа на  съвещаването и изборността с династийния принцип. Управлението на Йазид, който се отличавал със суров и решителен характер, породило редица конфликти и стълкновения, преди всичко с шиитите и водачите на опозицията от свещените градове. Той се разправил безпощадно с отказалия да го признае за халиф син на аз-Зубайр, строго наказал разбунтувалите се жители на ал-Медина, като завзел града и  накърнил неговата неприкосновеност, войските му обсадили Мека и я обстрелвали с оръдия. Изворите съобщават, че когато изпратеният от Йазид пълководец докладвал за завладяването на ал-Медина и отпътуването на войската към Мека, халифът изрецитирал част от произведение на най-големия мекански поет ‘Абд Аллах ибн аз-Зиба‘ра, създадено по повод на сражението при Ухуд: “О, да бяха видели нашите шейхове при Бадр/ уплаха на Хазраджитите от ударите на копията,/ когато пламна битката в Куба’/ и се разгоря сражението сред ‘Абдулашхал!”  “Нашите шейхове” са езичниците от племето Курайш под предводителството на Умаййада Абу Суфйан, които разположили войската си при планината Ухуд в близост до ал-Медина и принудили жителите на града, главно мюсюлмани, да го напуснат. Йазид не забравял предубежденията на старите вражди между мединските и меканските племена, което подсказва, че мотивите на неговите действия се коренели не толкова в съображенията за утвърждаване на ислямското единство, колкото в намеренията да се укрепи родово-династийната власт.

Наследникът на Йазид, синът му Му‘ауия Втори, положил значителни усилия, за да провежда справедлива политика, като отхвърлил суровостта на дядо си и баща си спрямо шиитите и жителите на свещените градове . Той се опитал да отмени и правото на унаследяване на халифската власт, като се възстанови традицията на  съвещаването за избор на най-подходящия владетел . Но скоро Му‘ауия Втори починал и смъртта му сложила край на управлението на Суфйанидите.

Царуването на Умаййадите се намирало пред разпад –повечето градове се надигнали срещу своите управители, въстанали кайсидските племена и нараснал броят на претендентите за престола. В този кризисен момент начело на халифата застанал Маруан ибн ал-Хакам (623–685), подкрепян от йеменските племена, който потушил бунта на Кайсидите, подчинил Египет и се утвърдил като повелител на вярващите. Наследил го синът му ‘Абд ал-Малик, прагматичен политик, който довършил подчиняването на непокорните градове и области, сложил край на тлеещите бунтове на шиитите и жителите на свещените градове , нанесъл поражение на хариджитите  и укрепил властта на Маруанидите, така че до края на Умаййадския период управлявали осем негови потомци.

Властването на Суфйанидите и Маруанидите може да бъде разглеждано като две относително различни епохи в историята на Умаййадския халифат. За осъществяването на политическите си цели Суфйанидите се опирали почти единствено на оцелелия въпреки религиозните предписания бедуински дух, докато Маруанидите се стремели да го балансират с ислямска умереност. Оглавяването на халифата от Му‘ауия, чиято личност твърде много наподобявала племенен вожд от стар тип, ознаменувало победата на джахилийските пристрастия над “благоразумието” и при управлението на Йазид тази тенденция се задълбочила и изострила. При Маруанидите властта се изградила върху съчетаването на арабските традиции с ислямските принципи, което започнало да се проявява през епохата на ‘Абд ал-Малик ибн Маруан, роден в ал-Медина, възпитан по “пътя” на Пророка, усърден в усвояването на религията учен и познавач на Корана, сред чиито потомци също имало личности, подобни на първите мюсюлмани по кротост и придържане към справедливостта и умереността, главно осмият умаййадски халиф ‘Умар ибн ‘Абд ал-‘Азиз. Бедуинските традиции  карали маруанидските умаййадски халифи да предпочитат арабите пред останалите членове на ислямската общност, а заветите на Пророка ги насочвали към умиротворяване, провеждане на балансирана политика към всички поданици, преразглеждане на положението на маулите-мюсюлмани и промяна в социалния им статут на основата на кораничните принципи.

Въпреки че при Умаййадите дворцовият живот постоянно се развивал, не се стигнало до създаване на церемониални институции и регулярни процедури и отношенията владетел–поданици останали подвижни и примесени с елементи на неофициалност –при сядане, беседване, общуване и обръщане към халифа по име – факти, които изобилстват в изворите. Ранните умаййадски водачи и емири, както и областните управители, изпратени на служба в райони с изтънчена местна култура, заживели в цивилизованата среда на някогашните византийски и персийски земи, но се стремели да се придържат към арабската бедуинска скромност. Ибн Халдун разказва, че ал-Хаджжадж ибн Юсуф, валията на Ирак, искал да даде пиршество по повод обрязването на един от синовете си и извикал знатен перс, за да научи какви са обичаите им при празнуване, а той му казал: “Видях един от сатрапите на Хосров да прави угощение за персите. Бяха доставени златни блюда върху сребърни маси, за всяка маса –по четири блюда. Масите ги носеха по четирима млади слуги и на всяка от тях сядаха по четирима души. След като се нахранваха, те бяха изпращани заедно с масата, блюдата и слугите.” Ал-Хаджжадж  казал: “Момче, я заколи жертвеното животно и нахрани хората!”  Умаййадската церемониалност все още не е изкристализирала в ритуални форми .

Историята на умаййадската държава показва, че тя се основавала на три главни принципа. Първият от тях е претенцията на Умаййадите, че те са най-достойните да стоят начело на халифата както измежду курайшитите, така и въобще измежду арабите, защото са знатен, славен и заслужил род с богат опит в управлението и администрацията. Макар и някои от тях да претендирали, че решението на арбитражния съд в полза на Му‘ауия  е израз на народната воля, самият халиф признавал: “Кълна се в Аллах, аз не го получих [халифата] с обич, която съм видял у вас, нито с радост, че го получавам, а с жестока борба ето с този си меч.”  В името на тази цел Му‘ауия си позволил дори да издейства от някои сподвижници на Пророка да изфабрикуват фалшиви хадиси с хулителства срещу ‘Али .

Покорството пред умаййадските владетели е дълг за всеки, подкрепата – висока чест. Може би най-ясно този възглед е изразен в речта на Зияд ибн Абихи, произнесена в ал-Басра през 665 г. и известна като “отрязана” (батра՚), защото ораторът съкратил традиционната подробна възхвала на Аллах и Пророка:

 „О, люде, ние станахме ваши господари и ваши защитници. Управляваме ви чрез властта на Аллах, която Той ни е дарил, и ви защищаваме чрез плячката на Аллах , която Той ни е предоставил. Вие трябва да ни слушате и да ни се покорявате както ни се харесва, а ние трябва да бъдем към вас справедливи както сме задължени.” 

Вторият умаййадски принцип се заключава във въвеждането на наследствената халифска власт, вероятно възприета като пряко подражание на Гасанидите в противоречие със законите и на племенното, и на ислямското водачество, но и в съгласие с някои елементи от тях, например при избора за престолонаследник на най-подходящия от синовете на халифа. Понякога бедуинските обичаи надделявали над “царските” , затова би било погрешно да обобщаваме, че Умаййадите се придържали стриктно към унаследяването, без да се отклоняват от него, по-скоро те следвали гъвкав компилативен подход, а Маруанидите се ориентирали към спазване на ислямските предписания като поука от съдбата, сполетяла предшествениците им, и с цел трайно да запазят върховенството си . Наследствената халифска власт противоречала на ислямската концепция, според която чрез  избора на халифа от общността се упражнява волята на Аллах. В замяна на това Умаййадите придавали на управлението си формално божествен и религиозен характер. Първият умаййадски халиф, посетен от поета ал-Фараздак, за да му изрецитира панегирик в негова чест, бил Сулайман ибн ‘Абд ал-Малик, на когото посветил следните стихове: “Ти си споменат за нас в Писанието,/ в Петокнижието и псалмите./ Колко първосвещеници и учени мъже ни известяваха/ за халифата на Водителя./ Богът стори за нас халифата му да бъде оздравител на раните, нашийник за съдбата.”  Тази без съмнение стандартна възхвала дава израз на твърдението, че владетелят е божествено предопределен да управлява, равностоен е на Пророка и дори е получил власт над могъщата съдба. Такива внушения се постигат и чрез прозвищата на халифите: Му‘ауия бил наричан Наместника на Аллах на земята, синът му Йазид –Водителя на мюсюлманите, ‘Абд ал-Малик ибн Маруан –Водителя на исляма, Довереника на Аллах, Скулата на религията . Други умаййадски халифи твърдели, че са наследници на Пророка .

Третият основен умаййадски принцип се заключава в схващането им, че арабският елемент е основната действена и ударна сила на държавата, поради което политически функции и военни постове били поверявани единствено на араби. На другите ислямски народи се предоставяла ограничена роля в областта на религията, науките, техническите дейности, занаятите. Управляващата династия била обвинявана в пристрастие  (‘асабия) спрямо арабските племена, пренебрегване на другите народи и дори настъпателност спрямо тях. С проарабската си политика Умаййадите съживили племенните противоборства, поделили ислямската общност на араби и “чужденци”, а също и бедуинските формации – на различни враждуващи съюзи, клонове и лагери . Обаче отново трябва да подчертаем, че глобализирането на обобщенията за характера на умаййадското управление би било погрешно, и затова конкретните факти често ни изправят пред противоречия. Малцината умаййадски халифи, които допуснали политическото съперничество и племенните пристрастия  да се разпространят, ставали тяхна жертва –например ал-Уалид ибн Йазид и Маруан ибн Мухаммад, които се присъединили към кайсидските племена, и Сулайман ибн ‘Абд ал-Малик, който се съюзил с йеменските племена . Останалите халифи, чието управление продължило по-дълго, като Му‘ауия ибн Аби Суфйан, ‘Абд ал-Малик ибн Маруан и синът му Хишам, се издигали според възможностите си над този тип политика , като полагали усилия да помиряват съперничещите си племена, привличали вождовете им в административните и военните центрове и се стараели да подобряват социалното и финансовото положение на маулите.  

Умаййадите се придържали към постулата за засилване на централизацията и утвърждаване на ислямската държава, като за тази цел полагали усилия да обединяват земи, народи и религии на основата на широк либерализъм, но в същото време подклаждали враждите между различни обществени групи и извличали от това политически дивиденти. Те продължили прекъснатите по времето на ‘Али походи и халифатът се разпрострял от Атлантическия океан до Индия и от Каспийско море до Северна Африка. Арабската имперска политика, която се проявила при ислямските завоевания през VII—VIII в., довела до осъществяване на тенденциите от късната античност и амбициите за вселенско господство, като наследила, осъществила и институционализирала Ахеменидско-Александровия проект за обединяване на Близкия изток и Централна Азия  в единна средиземноморска зона на управление . Обаче колкото повече се разширявали границите на халифата, толкова повече растели центробежните сили в него. Приемането на исляма от страна на покорените народи довело до намаляване на налозите, с които били облагани като друговерци, и постъпленията в държавната хазна започнали да секват. Като изход от създалото се положение при някои умаййадски владетели за “чужденците” в исляма било определено непосилно данъчно бреме и наложено пренебрежително отношение към тях въпреки ислямския принцип за равноправие на всички вярващи в Аллах, които са братя и сестри от единна общност. Маулите формирали значителна опозиционна сила, която всички претенденти за властта се опитвали да спечелят, и тя наред с шиитите, хариджитите и жителите на свещените градове подкопала устоите на умаййадската държава .

Начинът, по който халифатът бил превърнат в наследствено право на Умаййадите, засилил враждите между вече съществуващите “партии”, породил и нови и разпалил политическите борби в тълкуването на проблема за властта –дали управлението му принадлежи по закон на Умаййадите, или трябва да се върне на Хашимитите в лицето на ‘Али и неговите потомци, дали да остане в Курайш, или е право на всеки мюсюлманин – дори на черен етиопски роб – да поеме тази отговорност, ако притежава всички необходими качества. “Партиите”, които съперничели на Умаййадите, не останали единни, а скоро се разцепили и започнали да се роят, но те се коренели в две “теории” –шиизъм и хариджитство, наред с третата – зубайритството – претенциите на меканската и мединската аристокрация за престола.

Шиитите, немалко от които – подвластни “чужденци”, главно перси, смятали, че не ислямската общност, а единствен ‘Али, неговите синове и внуци имат право да управляват, защото са от рода на Пророка, още повече –и въз основа на завещание, в което той според твърдението им определил ‘Али за свой приемник. След смъртта на ‘Али шиитите обявили за халиф единия от двамата му сина – ал-Хасан, но той очевидно нямал подобни амбиции, още повече заради изтънчения живот, който Умаййадите се постарали да му осигурят в ал-Медина. Починал твърде млад, вероятно бил отровен. Другият син на ‘Али от брака му с дъщерята на Пророка Фатима –ал-Хусайн –откликнал на своите привърженици и потеглил към тяхното средище ал-Куфа, но когато пристигнал, отказали да го подкрепят . Умаййадите тръгнали по петите му и го обкръжили при град ал-Кербала, като очаквали да се предаде, без да се пролива кръв, но обсадата продължила десет дни без резултат и в разгорялото се сражение четирихилядната армия на халифа с лекота разбила малкия отряд на ал-Хусайн, който бил убит. В битката с единоверци паднали първите шиитски мъченици .

Според шиитите Умаййадите са узурпирали властта и трябва да я върнат –твърдение, което станало причина управляващата династия да ги преследва и убива по най-жесток начин, дори да изгаря телата на онези, които открито изразяват шиитските си възгледи . Обаче “партията на ‘Али” се отличавала с гъвкавост и приспособимост, т. нар. благочестие (такия) . Скоро и тази общност се разделила на две групи –кайсаниди и зайдити. Първите, крайно течение начело с ал-Мухтар ас-Сакафи, били привърженици на Мухаммад ибн ал-Ханафия, син на ‘Али, комуто, както се твърди, той завещал да го наследи. Кайсанидите вярвали в идването на очаквания ал-Махди (Водения [от Аллах към истината]) . По-умерени били зайдитите (по името на водача им Зайд ибн ‘Али), според които имами могат да бъдат единствено двамата сина на ‘Али от Фатима, но е допустимо поемането на властта от Абу Бакр и ‘Умар, въпреки че тогава ‘Али бил още жив и ги превъзхождал с всички необходими качества на водач (знаещ, аскет, щедър, храбър) .

Втората опозиционна сила, хариджитите, се наричат още харурити по името на селището Харурà близо до ал-Куфа в Ирак, където ръкоположили свой халиф, а също –продавачи, защото са продали душите си по пътя на Аллах, и определящи съдник, заради девиза им: ”Няма друга присъда освен тази на Аллах!”  “Отцепничеството” вероятно води началото си още от времето на Пророка, когато някои негови воини изразили недоволство от принципа за неравностойно разпределяне на плячката след сражението при Хунайн . Според хариджитите ислямът трябва да се гради върху абсолютната справедливост без оглед на условията и личностите, затова убили халифа ‘Усман, недоволни от финансовата му политика и растящото социално неравенство. Бунтовните настроения се проявили особено силно сред четците на Корана, крайно набожни мюсюлмани, които не приели съгласието на ‘Али арбитражен съд да реши спорните въпроси, защото вярвали, че властта безусловно му принадлежи и ако се е съмнявал в своето божествено предопределено право, тогава е проливал кръв в името на светска цел (халифата), а не заради кауза, в която вярва. Затова според тях присъдата принадлежи единствено на Аллах. Аскети и воини, хариджитите сами търсели гибел в битка, най-прекия според тях път към Рая, оттук и легендарната им храброст –четирийсет техни воини, сред които и жени, били способни да победят двехилядна умаййадска войска . Един от най-видните им пълководци, Яхя ибн ал-Мухтар (убит 130/754), известен като Абу Хамза, произнесъл в ал-Медина забележителна реч, в която намират израз хариджитските представи и убеждения. След като отдава признание на Пророка, Абу Бакр и ‘Умар, ораторът отхвърля последните шест години от управлението на ‘Усман, през които според него владетелят е разрушил постигнатото през първите си шест години. По-натам той прави анализ на Умаййадите халиф подир халиф, като започва с проклятие над Му‘ауия и управниците след него, за да приключи с обобщението, че “те са заблудена група, агресивността им е тиранична –наказват по предположение, съдят пристрастно, убиват в гнева си, взимат решение с ходатайство” . После Абу Хамза преминава към характеристика на шиитите, които “поддържат Книгата на Аллах, но обявяват лъжа за Аллах, и не се различават от хората по проницателен поглед върху религията, нито по проницателно знание относно Корана. Те мъстят на хората заради греховете им, а вършат същото, като дойдат на власт, и упорстват в метежа, и не знаят как да излязат от него, отдалечават се от Корана, следват жреци и вярват в завръщането [на мъртъвците]”. Като отправя проклятие към шиитите, Абу Хамза преминава към изображение на хариджитите –тяхната преданост към ислямската кауза, благочестието и аскетизма им в земния живот, както и свещената им борба по пътя на Аллах: „...Младежи, но, кълна се в Аллах, като старци в младостта си –презират очите им злото, тежки са нозете им спрямо лъжата, слаби са от поклонение пред Бога, изнурени са от безсъние. Аллах ги гледа от недрата на нощта, извити са гърбовете им над свитъците на Корана. Всякога, щом някой от тях попадне на [коранично] знамение, което напомня за Рая, той плаче от тъга по него, а щом попадне на знамение, в което се споменава Адът, ридае в ридание, сякаш в ушите му е стенанието на Геената.” 

Основното внушение, което се прави чрез тази характеристика, е че за разлика от останалите ислямски учения и движения хариджитите единствени постигат пълно съответствие между думите и делата.

Тяхната политическа теория се гради върху схващането, че властта в халифата не бива да се наследява и да се ограничава в рамките на Курайш, а всички мюсюлмани имат право чрез съвет да решат на кого да бъде поверена, като изберат най-набожния и достойния за нея, независимо дали е хашимит, курайшит или чужденец .

Друго основно идейно-политическо течение през умаййадската епоха са привържениците на ‘Абд Аллах, чийто баща аз-Зубайр бил един от знатните членове на племето Курайш и един от първите привърженици на Пророка, а майка му е дъщеря на Абу Бакр и сестра на ‘Аиша, съпругата на Мухаммад. Тази “партия” се появила като следствие от смъртта на ал-Хусайн, син на ‘Али и внук на Пророка, когато Му‘ауия обявил ръкополагането на сина си Йазид. Потомци на асхабите, сподвижниците на Пророка Мухаммад, сред които синът на аз-Зубайр, оказали съпротива. Ал-Медина въстанала срещу умаййадския си управител, Йазид изпратил войска срещу града и между двете враждуващи групи се разгоряла битка. После войската на Йазид се насочила към Мека и я обградила, а синът на аз-Зубайр потърсил убежище в храма ал-Ка‘ба, който бил изгорен и разрушен по време на близо двумесечна обсада. Тогава дошла вестта за кончината на Йазид, армията му се изтеглила в аш-Шам, а ‘Абд Аллах, синът на аз-Зубайр, се обявил за халиф на ал-Хиджаз. Скоро му се подчинили Египет, ал-Куфа, ал-Хира, Хорасан. Братът на Ибн аз-Зубайр –Мус‘аб –бил назначен за управител на ал-Басра. Тогава се разгоряла война между него и шиитския водач ал-Мукхтар ас-Сакафи. Умаййадският халиф ‘Абд ал-Малик ибн Маруан очаквал двамата взаимно да се унищожат, но Мус‘аб победил и ал-Куфа се подчинила на Ибн аз-Зубайр. Накрая Мус‘аб бил убит, халифът възстановил властта си над Ирак, завладял Мека през 692 г. и убил ‘Абд Аллах .

Политическата теория на зубайритите се гради върху схващането, че властта трябва да остане в Курайш и с нея да бъде натоварен един от потомците на асхабите, когото мюсюлманите да изберат съгласно утвърдения при праведните халифи принцип –чрез съвет .

В широките си очертания, както и в детайлите, мюсюлманската традиция е враждебно настроена към Умаййадите и въпреки че шиитите имат по-рязко отношение по този въпрос, суннитите не им отстъпват по категоричност, която може да бъде обобщена в следните постановки: Умаййадите са се съпротивлявали и дори сражавали срещу исляма, и го приели едва след като станало ясно, че Пророкът и неговите привърженици са победители в продължителната битка; след като встъпили в общността, те постепенно изместили не без политически машинации и хитрости достойните да бъдат истински религиозни водачи;  посегнали на свещения град Мека, обстрелвали го с катапулти и разрушили храма ал-Ка‘ба; за да не изгубят приходите от налози, с които били облагани немюсюлманите, Умаййадите ги възпирали от приемане на исляма или ако го приемели, не им предоставяли произтичащите от това права; управлявали с насилие и деспотизъм, като противопоставяли  различните “партии” и изостряли съществуващите конфликти .