Арабската история


Управление на четиримата „праведни“ халифи (632-661)

Управление на четиримата „праведни“ халифи (632-661)

Цветан Теофанов

 

Пророкът Мухаммад, който бил “пълководецът им във война, имамът им в молитвата и съдникът им във всички ситуации”, не посочил свой приемник, не оставил и мъжка рожба — синовете му умирали в детска възраст, единствената му жива тогава дъщеря Фатима, съпруга на Али ибн Талиб, имала двама сина — ал-Хасан и ал-Хусайн. Когато Мухаммад починал, мнозина не повярвали на известието, а буйният Умар ибн ал-Хаттаб дори извадил меча си, да посече разпространителите на мълвата, но над всички се извисил разумният глас на Абу Бакр, най-близкия сподвижник на Пророка: “Който е служел на Аллах, то Аллах е жив, не умира, а който е служел на Мухаммад, то Мухаммад е вече мъртъв.”

 

Още тогава мединските сподвижници на Пророка — ансарите — побързали да определят за водач и да дадат клетва на човек от своите редици — Саад ибн Ибада, а друга група, съставена и от меккански преселници, мухаджири, и от ансари, обявила, че приема единствено водачеството на Али ибн Аби Талиб, защото вярва, че на него Пророкът е завещал да оглави ислямската общност. Спорът за властта между меканските и мединските сподвижници намерил отражение в редица стихове, бранещи една или друга позиция, сред които се откроява произведение на Хассан ибн Сабит, най-влиятелния панегирист на Пророка. Естествено той отстоявал становището на групата, към която сам принадлежал — мединците, като изхождал при това от чувството за племенна принадлежност в духа на предислямската “гордост“.

 

Накрая решили за водач да бъде избран Абу Бакр, „дясната ръка“ на Мухаммад и негов съратник във всички начинания, който управлявал близо две години (632–634) в „триумвират“ с авторитетните сподвижници Умар ибн ал-Хаттаб и Убайда. Изборът на Абу Бакр, който настоявал водачеството да се упражнява от представител на мекканските преселници, мухаджирите, временно укротил, но не уталожил и не прекратил страстите, до голяма степен подбуждани от предислямската бедуинска родово-племенна гордост, а напротив, още повече ги разпалил и положил началото на задкулисни политически борби, които прераснали в кървави стълкновения и граждански войни.

 

В основата на тези спорове и конфликти лежали претенциите на различни групировки, и най-вече на Курайш, за първенство в исляма, в резултат на което социалните и политическите условия започнали да се променят и влошават в сравнение с епохата на Пророка. Едно от следствията на тези претенции е появата на мекканска аристокрация и дори върхушка, с което се нарушил основен принцип на исляма – равноправието на встъпилите в него.

 

Бедуинските племена, които приели новата религия, респектирани от личното обаяние и духовната сила на Мухаммад, постепенно започнали да се отдръпват, прогонвали ислямските управители, отказвали да плащат налози и се връщали към езичеството или се помамвали от лъжепророците, появили се след смъртта на Мухаммад, и дори се подготвили да нападнат столицата ал-Медина. Това са т.нар. „Вероотстъпнически войни“ (хуруб ар-ридда). Абу Бакр решил да изпрати срещу отцепниците добре обучена и въоръжена войска, която успяла да прекрати бунтовете и да върне бедуините към ислямската вяра.

 

Въпреки конфликтите през краткото управление на Абу Бакр ислямът се стабилизирал и започнало завоюването на Сирия и Ирак, което може да се тълкува и като проява на политическа далновидност — стремеж на халифа да отклони ансарите и мухаджирите от растящия разкол и претенции за върховенство и да ги сплоти в името на общата кауза.

 

За свой приемник Абу Бакр посочил ‘Умар, който управлявал близо десет години — период на победни походи и организиране на теократичната държава. Завоюването на намиращите се под византийска власт Сирия и Палестина (640 г.) се улеснило от слабостта на Византия, която, изтощена от участие в безкрайни войни, претърпяла поражение в битка при град Ярмук. Тази победа открила път на арабите за завладяване на разпадащата се, обхваната от войни и разединена Персия, а също — на Египет и Армения.

 

През 644 г. Умар бил убит от перс-зороастриец, но преди смъртта си той определил шестима човека, т. нар. съвещатели, които да изберат неговия приемник. След дълги и разпалени спорове пред Али ибн Аби Талиб, който настоявал за придържане към изначалните ислямски принципи, без да се отчитат променените условия, за халиф бил предпочетен един от тъстовете на Пророка и един от десетимата, на които е предсказал място в Рая — Усман ибн Аффан. Изборът на човек от друг род - от Умаййадите, а не от рода на Пророка - Хашимитите, вероятно е продиктувано и от скрити амбиции за власт.

 

Усман бил уравновесен възрастен човек, който не притежавал енергията на Умар, но спомогнал завоеванията да продължат – в Мала Азия, Армения, Персия (завладяна през 652) и Северна Африка. Ислямските територии се увеличили, но много от местните жители все още не били подготвени за учението на Корана, възприемали го като внесена отвън религия и често встъпвали в него не без корист, с мисъл за облекчаване на налозите си.

 

Ислямските походи донесли на свещените градове от областта ал-Хиджаз огромни парични и въобще материални постъпления, които не само увеличили богатството и красотата им, но довели и до разпространение на леконравието в тях. Някои местни жители измежду сподвижниците на Пророка Мухаммад били богати и преди исляма, а след него заемали високи административни постове или участвали във военните завоевания, което им носело значителни приходи и натрупали състояние, за което се разказвали легенди.

 

По време на войните в Северна Африка например при управлението на халифа Усман законната плячка за всеки конник била по трийсет хиляди мискала злато. Самият Усман построил в ал-Медина разкошен дом, за разкрасяването на който изразходил много средства. След смъртта си той оставил богатство в размер на сто и петдесет хиляди динара и един милион дирхама, както и имоти, оценени на сто хиляди динара, множество камили и коне.

 

Ал-Масуди съобщава факти за състоянието, натрупано от ислямските управници, някогашните верни спътници на Пророка, които той учел да не се лакомят за земни блага, да преминат през този свят като “странник или пътник”, да съчувстват на бедните, унизените и онеправданите и да отстояват социалната справедливост. Един от десетимата му сподвижници, на които било предсказано, че ще влязат в Рая — братовчед му аз-Зубайр ибн ал-Аууам (поч. 656), построил единайсет дома в ал-Медина, разкошни дворци в ал-Басра, ал-Куфа, Кайро и Александрия и оставил наследство от около петдесет и два милиона дирхама, а също близо хиляда роби и робини.

 

В Мекка и ал-Медина навлязла непозната дотогава морална свобода, жените общували с мъжете, излагали на показ тоалети и украшения, изчезнала свенливостта, високо ценена от арабите и преди, и след исляма. До голяма степен за това допринесли и робите, които били придобивани като част от военната плячка и броят им толкова нараснал, че в свещените градове почти нямало дом без наложници. Разпространението на това явление се корени и в предписанията на Корана, който позволява на мъжа да разполага с не повече от четири свободни жени за съпруги и колкото пожелае наложници. Освен че били по-достъпни от свободните жени, робините идвали и от висококултурни общества, което допринесло за разцвета на музиката и изтънчеността във всички области на бита, както и за разпространение на немислима през ранноислямската епоха греховност.

 

Още при управлението на Усман, зает главно с грижата да раздава земи на свои роднини, в ислямската държава се забелязвали тенденции, които довели до задълбочаване на кризата в управлението. Постепенно местните феодали придобили могъщество и власт, не само икономическа, но и политическа, която започнала да превъзхожда тази на халифа и да руши както ислямското единство, така и идеалите за равенство и братство. Ако основната причина за влошаването на политическите и социалните условия през тази епоха се корени в завземането на цялата власт от ограничен кръг сподвижници на Пророка, отговорността за това не лежи върху самия халиф или друга личност, а е естествено следствие от процесите на отдалечаване от изконните демократични принципи на исляма, които впрочем допускат подобни отклонения.

 

Халифът Усман не нарушавал ислямското законодателство, но след като в ръцете му се съсредоточила цялата власт, той вече получил правото да разпределя общите блага по свое усмотрение и да назначава на държавни постове когото пожелае. Финансовата му политика се подчинявала на  личните му склонности, без да се съобразява с обективните условия.  Той живеел в изключителен разкош, но и бил изключително щедър, и смятал това положение за свое право и дълг. Когато към него били отправяни упреци, че облагодетелства роднините си за сметка на хазната, халифът се аргументирал с довода, че ако Умар и Абу Бакр са лишавали близките си от средства, той проявява щедрост в изпълнение на религиозните си задължения и с надеждата за Божие въздаяние, както е посочено в хадисите на Пророка Мухаммад. При неговото управление арабите постепенно отвикнали от суровия бедуински живот и растяла слабостта им към изтънчения бит, който поглъщал немалко държавни ресурси, а в същото време приходните завоевания започнали да намаляват.

 

Социалното разслоение и разширяването на ислямската държава до мащаби, които не позволявали на централната власт напълно да я контролира, довели до хаос в провинциите, смутове сред различни обществени слоеве и дори сблъсъци на религиозна основа. Отначало искрените вярващи протестирали срещу упадъка на нравите, а по-късно – и срещу управлението на Усман, който потърсил подкрепа от сирирйците, предани на неговия род – Умаййадите. Виждайки опасността, която грози ислямската държава, някои сподвижници на Пророка посъветвали Усман да се оттегли от властта, но той категорично отказал. Скоро ал-Куфа, ал-Басра, ал-Медина и Египет били обхванати от бунтове, към които се присъединили и някои сподвижници на Пророка. Неведнъж метежници обграждали дома на Усман с намерението да го убият, но се намесвал Али ибн Аби Талиб, който ги разубеждавал. В същото време Аиша, дъщеря на Абу Бакр и любима съпруга на Пророка, която фактически участвала в метежа, се отдръпнала от бунтовниците и отишла на поклонение хадж в Мекка. По същото време натам се насочили и двама от най-влиятелните сподвижници на Пророка – Талха и аз-Зубайр. Накрая, през 656 г., бунтовниците затегнали обсадата около дома на Усман и прекъснали водоснабдяването. След като разбрал, че те целят да ликвидират Усман, Али заръчал на синовете си – внуци на Пророка – ал-Хасан и ал-Хусайн – да отидат и да помирят враждуващите страни. Обаче в настаналия хаос и анархия трима метежници прескочили оградата на дома и убили Усман. За халиф бил обявен Али.

 

Египтяните му се подчинили, но трудно били убедени да сторят същото жителите на свещените градове Мекка и ал-Медина, както и на Ирак, които настоявали на престола да застанат техните представители Талха и аз-Зубайр. Новият халиф станал изразител на настроенията на обикновените мюсюлмани за премахване на покварата и на социалното разслоениеи всъщност за връщане към традицията на Пророка, но с тази си политика той сплотил опозицията в лицето на курайшитската „аристокрация“, претендентите за ислямското водачество, Умаййадския род, уволнените от него областни управители, които се борели да запазят привилегированото си положение.

 

В началото на декември 656 г., около пет месеца след своето избиране, новият халиф повел войски от ал-Медина към ал-Басра, за да сложи край на опозицията в лицето на Талха и аз-Зубайр, които спечелили за своята кауза и Аиша, съпругата на Пророка. Тя имала причина за лична омраза към Али – докато Мухаммад бил още жив, на връщане от поход я довел млад мюсюлманин, което породило догадки и съмнения. След известни колебания Пророкът решил, че е невинна, но Али се изказал за развод. Сражението между Али и мекканските претенденти за властта се нарича Камилската битка, защото Аиша участвала в сражението, яздейки камила. В ожесточения двубой Талха и аз-Зубайр били убити, а съпругата на Пророка – пленена и изпратена в ал-Медина.

 

През юли 657 г. в долината Сиффин край река Ефрат войските на Али се срещнали с тези на другия му голям противник – Муауия. В решителната битка превес имал Али, но един военачалник научил Муауия на хитрост – бойците му да прикрепят на върховете на своите копия свитъци с текста на Корана. По такъв начин те подчертавали, че зоват за Божия присъда. Този жест смутил Али и той приел съвеа на близките си другари спорът да се реши от арбитражен съд. Тогава го напуснали най-запалените привърженици на бойните дейстивя, главно представители на бедуинските низини, които били наречени хариджити (от арабския глагол хараджаизлизам, въставам). Онези, които останала иверни на Али, били наречени шиити (от шиапривърженици).

 

Арбитражният съд обявил за халиф Муауия. В същото време хариджитите оглавил антихалиф, който въвлякъл войските на Али в сражение в района на Ктесифон. Отцепниците били разгромени, но се пръснали в Ирак и Иран, където учението им намерило почва и оттам се разпространило дори в Северна Африка. С преминаването на Египет под властта на Муауия Али все повече губел позиции. Изоставили го и жителите на ал-Куфа. Скоро един хариджит сложил край на трагичния му път.

 

Ако трябва да характеризираме накратко управлението на всеки от първите четирима халифи, наричани праведни, бихме могли да обобщим, че при Абу Бакр властта се стабилизирала и подготвила за бъдещото завладяване на нови територии; при Умар се водели победоносни походи; при Усман завоеванията се утвърдили, но наред с това в халифата започнала да се разпространява поквара и нараснало социалното разслоение; при Али конфликтите и религиозното разцепление се задълбочили, пламнала гражданска война и се прекратила външната експанзия. До голяма степен причините за конфликтите се коренят във факта, че идеологията на бедуинското общество, както и тази на ранния ислям, имала видима егалитарна ориентация, но егалитаризмът неизбежно се сблъскал с амбициите и очакванията на личности и социални слоеве, които предявявали искания и доказвали права за по-високо положение в исляма, особено след епохата на завоевателните войни.

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени