Арабската история


Емил Ценков за историческия роман „Сабята на Аллах“ на Жилбер Синуе

Емил Ценков за историческия роман „Сабята на Аллах“ на Жилбер Синуе

Арабистът Емил Ценков

Завършил е история в Багдадския университет. Защитил е докторат по специалността в Московския институт по изтокознание. Той работи в областите: политически системи, международни отношения, държавно управление, противодействие на политическата корупция. Участвал е в редица проекти, свързани с подпомагането на демократичните реформи в страните в преход, противодействието на корупцията и въвеждането на антикорупционни инструменти в политическата практика на България, транснационалната организирана престъпност, европейската интеграция на страната и др. Участвал е в изработването на годишните Доклади за оценка на корупцията на Центъра за изследване на демокрацията. Бил е координатор на антикорупционната инициатива Коалиция 2000 г. От 2004 г. до 2007 г. е директор на Информационния център за Съвета на Европа в София. В периода 2008-2009 г. е политически съветник в посолството на България в Триполи (Либия). Бил е наблюдател на ОССЕ на парламентарните избори в Босна, Косово и Казахстан. Понастоящем е главен експерт към Програма Сигурност на Центъра за изследване на демокрацията.

 

„Сабята на Аллах“ на Жилбер Синуе

Емил Ценков

Да разкажеш на 250 странички джобен формат историята на арабо-мюсюлманската цивилизация е задача, с която могат да се справят само най-умелите пера. Жилбер Синуе е изкусен разказвач с мисия. Роден в Египет, той от десетилетия живее и пише в Париж. В сърцето на Европа писателят придава романна форма на множество легенди и исторически събития от обвеяния в екзотика Ориент – от фараоните до фалшивия „халиф“ Абу Бакр ал-Багдади.  Публикувал е трийсетина книги, сред които разтърсващия роман за арменския геноцид „Ереван“, преведен и на български. „Сабята на Аллах“ е поредният му роман – този път не за една нация, а за най-обсъжданата напоследък религия – исляма в неговата историко-хронологична проекция.  Не само неизкусените, но и онези, които професионално се занимават с Арабския свят, ще се впечатлят от внезапните ракурси, както и от галерията от съживени исторически образи, чрез които Синуе поднася своя разказ.

Всичко започва - припомня ни писателят, - когато преди близо четиринадесет века в един град в сърцето на пустошта един човек започва да говори; човекът се казва Мохамед и чрез неговите уста говори самият Аллах, на арабски - Господ. Онова, което казва Пророкът, е важно не само в религиозния смисъл, но и за разбирането на историческия път на онези, които тръгват след него. Защото „…моторът на ислямската експанзия не е нито социален, нито политически, нито дори идеологически – той е колективният стремеж към трансцеденталното“, твърди Синуе. Дали това е религия или по-скоро религиозна политика? Двете се преплитат в арабския вариант на цезаропапизма: халифът е едновременно Повелител на вярващите и монарх в европейския смисъл. Но мюсюлманите, по подобие на християните, ще познаят и Голямата схизма, която започва с убийството край Кербала в Ирак на Хусейн – син на четвъртия халиф Али и внук на самия Пророк. Върховна гавра – главата на прекия наследник на Мохамед е отсечена от верни на омаййадския халиф Язид. Десетият ден от свещения месец мухаррам става денят на колективната мъка на онези, които впоследствие ще бъдат наричани шиити, за разлика от основната маса мюсюлмани, наричани сунити. Синуе припомня, че това е и повод за годишните театрализирани спектакли „таазия“ (съболезнования), съпроводени с масово самобичуване на онези, за които смъртта на Хусейн е водораздел в историята на исляма…Но трагизмът не е характерен единствено за онези първи векове на исляма. Неотдавнашната близкоизточна драма, започнала с „Арабската пролет“ и завършила с краха на поредния опит за възкресяване на историческия халифат, но под знамената на тероризма, сякаш компресира епохи и векове, превръщайки ги в мигове. Като че ли разцветът на арабско-ислямската цивилизация в основните ѝ центрове от Багдад и Самарканд до Кайро и Кордоба не се е случил или поне не е създал имунитет срещу регреса.

В последната глава „Ислямска държава или да живееш в Абсурда“ Синуе се опитва да съедини два наратива. Единият е утвърждаващ арабско-ислямската култура: „Тя не съществуваше при смъртта на Пророка. Днес тя обединява около милиард и половина човешки същества. Колкото и остри да са вътрешните борби, те не променят този факт. От Индонезия до Северна Африка този милиард и половина души споделя почти едни и същи убеждения за основите на земното съществувание, за закона, който би следвало да управлява човешките дейности, за ролята на жената в обществото и за нравите. Тези ценности и убеждения са останали непроменени от времето на Мохамед, т.е. от около 14 столетия. Дори когато мюсюлманите живеят и работят на Запад, те са им верни.“. На този фон обаче се развива драмата около „ДАЕШ“: „По своята идеологическа природа ДАЕШ е знамето на архаичен светоглед, който е дълбоко несъвместим със съвременния свят“. Между тези два полюса на континюитета и „варварщината“, по думите на Синуе, протича високоволтовото напрежение, на което е изложен животът на мюсюлманите днес.

Трудно е да се преразкажат дори основните събития в толкова обширен ареал и за толкова продължителен исторически период, свързващ Късната античност с нашия 21 век. Писателят борави с историята, използвайки творческия инструментариум на белетриста, който обаче пресъздава низ от реални събития. Не изчерпателността, а убедителността е целта на подобен подход. Това обаче не намалява познавателната стойност на книгата, която заслужава да бъде преведена и на български. Върху познавателността акцентира и самият Синуе, прилагайки в края ѝ не само основна хронология на събитията, но и кратък речник на основните термини, сред които е и приелата толкова противоречиви значения и тълкувания ключова дума „джихад“.

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени