Арабската история


Мухаммад, Пратеникът на Аллах (570-632)

Мухаммад, Пратеникът на Аллах (570-632)

Цветан Теофанов

 

Ислямският Пророк е роден в Мекка на 20 (22) април 571 г. в знатния, но обеднял род Бану Хашим от богатото и влиятелно племе Курайш – владетели на града и стопани на общоарабския храм ал-Кааба, построен в древни времена, според легендата, от монотеиста Ибрахим (Авраам) и неговия син Исмаил, и превърнат по-късно в средище на езическия култ.

 

Кръщава го дядо му Абдулмутталиб, който му дава необичайното за онази епоха име Мухаммад (Възхваляван). Баща му Абдуллах (Раб на Аллах) умира преди неговото раждане или малко след него.

 

Според традицията го поверяват на кърмачка бедуинка, за да го отгледа в пустинята, далеч от градските нрави и епидемии, трудните условия да калят психиката му, да усвои законите на високия морал, да се учи на чист арабски език и красноречие. Веднъж по време на игра, когато е четири- или петгодишен, пребледнява и пада в несвяст, другарчетата му затичват при жената, която се грижела за него и ѝ съобщават, че Мухаммад е издъхнал, но той оживява.

 

Ислямските извори обясняват горната случка с предположението, че го е посетил архангел Джибрил (или друг небесен пратеник), който извадил сърцето му, отделил от него черен съсирек – дела на сатаната, измил го в златен тас с вода от древния кладенец Замзам, заздравил го и го върнал на мястото му. Бедуинката, която го гледала, се изплашила и въпреки че момчето ѝ носело чудотворна благодат, го върнала на семейството му.

 

Около шестгодишен изгубва и майка си Амина и остава кръгъл сирак. Грижите за него поема дядо му Абдулмутталиб, който го обгръща с любов и внимание, но две години по-късно и той умира. Тогава го взема при себе си като роден син чичо му Абу Талиб, който поставя обичта към него пред тази към собствените си деца и до смъртта си – повече от четиресет години – го подкрепя и брани от враговете, но не встъпва в исляма.

 

Като момче Мухаммад пасе овце, а по-късно богатата и знатна вдовица Хадиджа му възлага да пътува до Сирия с търговските ѝ кервани, заинтригувана от мълвата за неговата правдивост, честност и благородство. Младежът я спечелва и след напълно успешното изпълнение още на първата възложена му задача и въпреки неравностойното им положение, както по възраст (той е на двайсет и пет години, а тя – на четиресет), така и по имотно състояние, Хадиджа се омъжва за него, ражда му шест деца и живеят щастливо около 25 години до смъртта ѝ. Дотогава той не встъпва в брак с друга жена.

 

Когато е трийсет и петгодишен, курайшитите решават да ремонтират и достроят храма ал-Кааба, който е с пропукани стени, полуразрушен, без покрив и разграбен. Въпреки страха си от Божието наказание местните родове сриват сградата до древните ѝ основи, положени според легендата от Ибрахим (Авраам), за да я изградят отначало. Разпределят работата между клоновете на племето, всеки от които започва да възстановява част от светилището. Когато стигат до мястото на Черния камък, между тях се разгаря конфликт и едва не пламва битка в спор кой е най-достоен да го вгради. Споразумяват се да послушат първия, който влезе през вратата на ал-Кааба. Точно тогава там се озовал бъдещият Пророк Мухаммад, известен с прозвището Надеждния (Ал-Амин), който предлага компромис – вождовете на спорещите родове да пренесат заедно камъка в плащ, а в нишата му отвън на сградата да го постави той от името на всички.

 

Три години преди да навърши четиресет – възраст, смятана от арабите за начало на зрелостта, - пропастта между него и съплеменниците му се увеличава. И преди това се различавал от тях по дълбоката си набожност, самовглъбяване и въздържане от масовите пороци – не присъствал на празници и тържества в чест на идолите, не ядял месо, заклано на езическите жертвеници, не пиел вино. Само два пъти в живота си понечил да се включи в младежките забави, но Аллах сторил да заспи. Повече не се опитал.

 

Започва да се усамотява за размисъл и богослужение в пещера, разположена в планината Хирà, част от веригата, наречена по-късно Джабал ан-нурПланината на светлината. Това състояние на недоволство от земната реалност и от езичеството на курайшитите, както и концентриране върху проблемите на битието, продължава до навършване на четиресетгодишна възраст, когато в течение на шест месеца получава пророчески видения.

 

На 10 август 610 г. в пещерата му се явява архангел Джибрил (Гавриил), силно го стиска и заповядва: „Чети!“ Отговаря, че не може да чете. Това се повтаря три пъти. Накрая Божият пратеник му разкрива първите коранични знамения:

„Чети в името на своя Господ, Който сътвори – сътвори човека от съсирек! Чети! Твоят Господ е Най-щедрият, Онзи, който научи чрез калема, научи човека на онова, което не е знаел.“ (96:1-5) Необичайното преживяване го разтърсва. Връща се вкъщи силно изплашен, обзет от треска, и промълвява: „Загърнете ме! Загърнете ме!“. Хадиджа го завежда при свой братовчед – шейх на преклонна възраст, който преписвал откъси от Евангелието на иврит. Достопочтеният старец обяснява на Мухаммад, че му се е явил същият архангел, който някога е посетил Мойсей (Муса) – Гавриил (Джибрил).

 

Божият промисъл му оставя време да се опомни след първото откровение, но това е период на скръб, на колебания и съмнения, дали не е изпаднал в състояние на лудост или на поетическо вдъхновение. Отчаян, решава да се хвърли отвисоко, но тъкмо да изпълни намерението си от един планински връх, чува глас: „Мухаммад, ти си Пратеникът на Аллах, а аз съм Джибрил!“ Вдига поглед и вижда архангела, чийто образ запълва целия небосвод. Неведома сила го приковава на място и му попречва да сложи край на живота си.

 

Няколко дена по-късно, след като постепенно започва да се убеждава, че наистина е избран свише – подобно на другите пророци – да предаде на хората Божието послание, отново чува глас отгоре и когато поглежда натам, съзира същия архангел, седнал на престол между земята и небето. Той губи почва под краката си и се свлича на пътя. Когато се връща вкъщи, обзет от треска и отново повтаряйки думите: „Завийте ме! Завийте ме!“, му биват низпослани кораничните знамения: „О, ти, който се завиваш, стани и предупреждавай, и своя Господ възвеличавай, и дрехите си почиствай, и скверността отбягвай, и давайки, не се стреми да получиш повече, и в името на своя Господ бъди търпелив!“ (74:1-7)

 

От пръв поглед горните знамения съдържат твърде конкретни предписания, свързани с ранния етап на пророческата мисия, но в действителност те набелязват генералните принципи и доктриналните фундаменти на исляма:

1) целта на предупреждението е Божият закон да стигне до всеки жител на земята и да се предаде благовестието, че праведниците ще влязат в Рая, и заплахата, че грешниците ще понесат тежки последствия на този свят и в отвъдния живот;

2) целта на възвеличаването на Господ е да се ограничи човешката гордост и високомерие и да се приеме върховното Божие надмощие над рабите;

3) целта на хигигиената, телесна и духовна, е отстраняването на негативни външни въздействия и предпазването от поквара, защото „чистотата е половината от вярата“;

4) целта на въздържането от ламтеж за повече е осъзнаването на Божията щедрост, уповаването на Аллах, жертването на личния материален интерес в полза на бедните и на хората в нужда, доминиране на мисълта за отвъдния живот над алчността за мимолетни земни блага;

5) предписанието за търпение вещае идни беди и обещава въздаяние за онзи, който устои на изпитанията.

 

Като цяло цитираните знамения призовават към единобожие, вяра в Съдния ден, избягване на грехове и провинения и запасяване с добри дела, пълна убеденост в милосърдието и милостта на Аллах. Обявява се и се потвърждава тежката мисия на Мухаммад, подчертава се ролята на личността му като медиатор за предаване на Божието откровение и образец за подражание.

 

Мисията на Пророка  се поделя на два етапа: мекански, който продължава около тринайсет години, три от тях – в тайно убежище и проповядване, и медински – десет години след преселението (хиджра) от Мека в Ясриб (ал-Медина) до смъртта му. Първи откликват на неговия призив съпругата му Хадиджа, освободеният от него роб Зайд ибн Сабит, братовчед му Али ибн Аби Талиб, който бил все още момче, и верният му приятел Абу Бакр.

Новата религия била наречена ислям. Тя се възприема като опозиция на т. нар. джахилия (необузданост, буйство), която характеризира традиционното арабско езическо общество, белязано от служене на множество идоли и кумири, кървави междуособици, крайности, робуване на страсти и пороци.

 

След низпославането на кораничното знамение „Предупреди най-близките си роднини...“ (26: 214) Мухаммад  отправя Божието послание към семейния си клан Бану Хашим, но те го отхвърлят.

 

Въпреки че племенните закони отреждат на кръвното родство централна роля в социалните взаимоотношения („да браниш своя брат, бил той угнетител или угнетен“), първоначално дори родовият клан на Пророка  отказва да приеме проповедите му. Още по-категорична е позицията на по-голямата формация – племето Курайш, - която постепенно осъзнава заплахата за господстващото си положение на общоарабски религиозен и икономически стожер. За да премахнат опасността от разпространението на новата монотеистична религия, племенните шейхове си поставят за цел не само да компрометират и принизят нейния проповедник, но и физически да го ликвидират.

 

Първенците отиват при Абу Талиб, чичото на Пророка  с молба да убеди своя племенник да се откаже от ругателствата, с които обсипва божествата им и религията на дедите им, но той любезно ги отпраща. Тогава се събират на таен съвет и обсъждат как да злепоставят Мухаммад  - дали да кажат, че е жрец, който изрича неясни ритмизирани и римувани молитви, или е луд, или е поет, обзет от джин, или магьосник. Накрая се спират на уж най-правдоподобната от тези измислици – решават да го обявят за магьосник, способен да отдели син от баща му, брат от брата, мъжа от съпругата му, племенния член от рода му.

 

С наближаването на сезона за поклонение хадж нарастват страховете им, че техният съгражданин ще спечели за каузата си приидващите множества, завардват всички пътища към Мека и не остава дори един минувач, без да го предупредят за „странностите“ на „магьосника“. В резултат на тяхната активност мълвата плъзва из целия Арабски полуостров и поражда широк интерес към благовестията и предупрежденията на Пророка.

 

Враговете му се присмиват, подиграват го, разпространяват измислици за личността му, като същевременно търсят и компромиси, например да приемат неговия Бог, ако и той склони да се покланя на кумирите им. След като не успяват да го отклонят от пътя му по този начин, предприемат по-драстични мерки – учредяват съвет от двайсет и пeтима първенци, който решава да подложи Мухаммад  и привържениците му на гнет и мъчения, особено по-бедните, безпомощните и лишените от пълноправен социален статут.

 

Въпреки че самият Пророк  принадлежи към знатен род, при това го закриля чичо му Абу Талиб – един от най-уважаваните меканци, терорът и издевателствата не отминават и него. Но още по-тежки страдания преживяват сподвижниците му (някои дори намират гибелта си), което ги принуждава да скриват убежденията си и тайно да практикуват религията си. На петата година след началото на пророческата мисия тяхна група от дванайсет мъже и четири жени отпътува по море за Абисиния, управлявана тогава от негуса – благочестив християнин. По-късно към тях се присъединява и втора група мекански мюсюлмани, съставена от осемдесет и трима мъже и деветнайсет жени.

 

След неуспешните им опити да спрат с хитрост и репресии разпространението на исляма меканските първенци решават да поведат открита битка срещу Пророка  до окончателното изкореняване на посятата от него вяра. По чудо се провалят опитите им за физическото му ликвидиране. Напразно враговете на Мухаммад  се стремят да го подкупят и го убеждават да се откаже от мисията си, като му предлагат богатство и власт.

 

През шестата година след началото на откровението исляма приемат двама влиятелни меканци – чичото на Пророка  Хамза, и бъдещият праведен халиф Омар ибн ал-Хаттаб. На следващата година по предложение на Абу Талиб, който се страхувал за живота на племенника си, клановете Хашим и Абдулмутталиб се съюзяват, за да защитят Пророка . Останалите курайши се обединяват срещу тях и поемат обет напълно да ги изолират и да ги лишат от достъп до провизии, докато не им предадат виновника за всички размирици. Близо три години в лишения и страдания продължава заточението на мъжете от Хашим и Абдулмутталиб в околностите на Мека.

 

През десетата година след началото на пророческата мисия – Годината на скръбта – умират Абу Талиб и Майката на мюсюлманите Хадиджа. Мухаммад е петдесетгодишен. В този тежък период от живота му, изпълнен с печал и отчаян от племето си, което все повече се осмелявало в агресията си срещу него и сподвижниците му, той посещава град ат-Таиф с надежда за разбиране и подкрепа, но жителите му посрещат неговата проповед с още по-голяма враждебност, отколкото меканците.

 

През единадесетата година (620 г.) мисията на Пратеника  дава първите си плодове. По време на месеца за хадж той разговаря в Мека с шестима поклонници – младежи от Ясриб, - спечелва ги за своята кауза и ги убеждава да приемат исляма. Новите му привърженици разпространяват кораничните идеи сред жителите на родния си град, които били подготвени за тях от местните юдеи и знаели за предсказанията им, че скоро ще се появи велик пророк.

 

Още на следващата година дванайсет жители на град Ясриб се заклеват в преданост към Пратеника  а по-късно в резултат на тяхната агитация към групата се присъединяват и други, повече от седемдесет човека, които дават обет да го слушат и да му се покоряват и в активност, и в бездействие; да отпускат средства за общата кауза и при бедност, и при благоденствие; да повеляват одобряваното и да възбраняват отреченото; да се възправят в името на Аллах и да не ги отклонява от каузата ничие порицание; да подкрепят Пророка  при нужда и да го пазят, както пазят себе си и своите съпруги и деца. В замяна той им обещава вечен живот в Рая.

 

След сключването на това споразумение ислямът вече имал свой оазис сред голямата пустиня на езичеството и пред съмишлениците на Мухаммад  се отворила възможността да напускат Мека и да се установяват в Ясриб. Но преселението хиджра не толкова носело сигурност и безопасност, колкото означавало жертвоготовност, поставяне на общата кауза пред личните интереси, неясно бъдеще в земния живот и дори гибел. Въпреки че курайшитите предприели още по-ожесточени репресии срещу мюсюлманите и им пречели да заминат, два месеца след като ясрибците дали обет за вярност, всички се изселили с изключение на Пророка  Абу Бакр и Али ибн Аби Талиб.

 

На 23 септември 622 г., през четиринадесетата година от началото на пророческата мисия, за Ясриб отпътувал и самият Пророк . Било поставено началото на ислямското летоброене – хиджра, преселение, а Ясриб бил наречен ал-Медина (Градът [на Пратеника]).

 

Мединският период от живота на Пратеника може да се подели на три етапа:

1) дейност за създаване на ново общество в атмосфера на смутове, метежи и затруднения, подклаждани от вътрешни и външни врагове, което приключва с договора от ал-Худайбия през 6 г. по хиджра;

2) помирение с езическите водачи до завладяването ("отварянето" (фатх)) на Мека през 8 г. по хиджра и отправяне на призив към владетелите на съседните държави да приемат исляма;

3) масово встъпване в новата религия на племена и групи до смъртта на Пророка  през 11 г. по хиджра.

 

Проблемите, с които Пратеника на Аллах  се сблъсква в ал-Медина, са свързани главно с три социални групи: 1) достопочтените му сподвижници, Аллах да е доволен от всички тях; 2) местните езичници; 3) евреите.

 

Сподвижниците се поделяли на две разнородни общности: преселници (муджахири), които дошли, бягайки от преследванията в Мека, без семейства, без да разполагат със средства за съществуване, с дом и поминък, при това броят им растял и след унизеното им положение на малцинство от странници в техния роден град постепенно придобили доминираща роля; медински помощници (ансари), които не били подложени на такива изпитания и лишения в името на вярата и запазили както обичайния си начин на живот, така и джахилийските си междуплеменни вражди и конфликти.

 

Първата стъпка, която Пророка  предприема в ал-Медина, е построяването на джамия с цел тя да се превърне не само в средище за упражняване на религиозния култ, но и в образователен и културен център, и в не по-малка степен – в място за срещи, разговори и съвещаване на хората от общността.

 

Поради социалните различия, които криели опасността да подкопаят единството на мюсюлманите, духовният водач полага значителни усилия за побратимяване на меканските и мединските си сподвижници с цел да се заличат езическите ежби и страсти, ламтежите за материални блага и стремежите за надмощие. Тази задача придобива особена важност с оглед на намерението да се изгради хармонично, справедливо и толерантно общество от качествено нов тип, което не само да сплоти едноверците, но и да предложи на останалите араби привлекателен социален модел. За да се регламентира изпълнението на идеалните принципи и взаимоотношения, Пророка  инициира формулирането и прилагането на споразумение между всички мюсюлмани и вярващи хора наред с техните съмишленици за създаване на единна общност от богобоязливи праведници на основата на кораничните закони.

 

Другата социална група – местните езичници, които не разполагали с власт и не се ползвали с авторитет и влияние, - с течение на времето преодолели своите съмнения и колебания, дали да изоставят религията на предците си и да заменят многото богове с единствен бог, и въпреки че се изкушавали да предприемат отделни враждебни действия и понякога прибягвали до хитрости и сплетни, накрая повечето от тях встъпили в исляма.

 

По-сериозни вътрешни проблеми за мюсюлманите породили арабизираните евреи, които изповядвали юдаизма и освен, че предчувствували опасност за религиозното си първенство на богоизбраници, се страхували да не бъдат наранени икономическите им интереси. Те владеели търговията със зърно, фурми, вино и дрехи и давали кредити с огромни лихви, а ислямът с неговият призив за честност и справедливост и особено със забраната му да се упражнява лихварство криел заплаха за главния им източник на доходи. Обаче юдеите на издавали своята враждебност към исляма освен в ключови моменти. Тяхното лицемерие и двуличие им позволило да се съгласят на споразумение с Пророка  без да възнамеряват да се придържат към всички негови условия. Договорът отрежда на юдейските племена равноправно място в общността (умма) от вярващи, като гарантира правото им да запазват своята религия и да не се включват с имотите си в ислямската кауза, но същевременно ги задължава да подкрепят своите съюзници при враждебни или военно действия, насочени срещу общността или града.

 

Най-коварният и непримирим противник на мюсюлманите си оставало племето Курайш, което продължавало да ги преследва и в новата им родина, не ги допускало до Свещения храм ал-Кааба, отправяло към тях заплахи и крояло тайни заговори, стремяло се да спечели на своя страна мединските езичници и юдеи, подготвяло нападения и въоръжени акции. Възникнала реална опасност Пророка  да бъде убит и сподвижниците му го охранявали денем и нощем.

 

Той прекарва Меканския и част от Мединския период в мирни призиви и проповеди, като се опира единствено на силата на езика, без да прибягва до силата на оръжието. Повелено му е да търпи и да се въздържа: „...и отстрани се от съдружаващите!“ (6:106); „Извинявайте и прощавайте, докато Аллах даде Своята повеля!“ (2:109)

 

Предшествениците на Мухаммад  също воювали с езика си, чрез аргументи и чудотворства. Техният пример се споменава в Корана за утеха на ислямския Избраник: „И с колко пророци се сражаваха огромни множества, но те не изнемощяваха от онова, което ги сполетяваше по пътя на Аллах, и не проявяваха слабост, и не се огъваха. Аллах обича търпеливите.“ (3:146)

 

В тежкия момент на несигурност и предчувствия за надвиснали беди било низпослано коранично знамение, което разрешава на мюсюлманите да се сражават с врага и им гарантира Божията подкрепа: „На онези, срещу които е обявена война, им се позволи [да воюват], защото бяха угнетени - Аллах има сила да им помогне...“ (22:39)

 

С изострянето и ожесточаването на меканската агресия заповедите свише конкретизират целта на борбата и предписанията стават все по-ясни и безкомпромисни: „И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха!“ (2:190-191) По същото време – месец шаабан 2 г. по хиджра /февруари 624 г./ - се отменя дотогавашната посока за молитви (кибла) – Йерусалим – и вместо нея се определя нова – Свещения храм ал-Кааба, което преориентира центъра на исляма към арабското начало и символизира неговата автономност. Обстоятелствата налагат миролюбивите, търпеливи и великодушни Божии раби да се превърнат в мечове на своя Господ, готови за отбрана, но и за разграничаване на истината от лъжата и отвоюване на територии от царството на злото, и конкретно за осигуряване на свободен достъп до Мека. С позволението угнетените и унизените да оказват съпротива на своите потисници се отваря нова страница в ислямската история.

 

След като получават разрешение да воюват, първоначално мюсюлманите предприемат разузнавателни акции за опознаване на околните територии, установяване на контакти и сключване на договори за взаимопомощ с бедуинските племена, и не на последно място – за демонстриране на сила пред врага. Вниманието им се насочва към главния източник на меканската мощ и благополучие, както и на потенциална опасност за тях – търговските кервани по пътя, свързващ Южна и Северна Арабия.

 

След поредица от дребни стълкновения между отреди на двата противникови лагера курайшитите разбират накрая, че слабите, благи и отстъпчиви сподвижници на Мухаммад  са променили тактиката и вече не понасят безропотно вражеските предизвикателства, а се бият до смърт, взимат в плен угнетителите си, отнемат имотите им и се завръщат победители. Вместо да се съобразяват с нарастващата сила и влияние на мюсюлманите, меканците предприемат отчаяни атаки, които завършват с неуспех.

 

Първата решителна битка между неверниците и Божиите раби се разгаря две години след хиджра при селището Бадр. Около триста мюсюлмани сразяват по чудотворен начин вражеската армия, която в началото ги обезкуражава с видимото си надмощие – хиляда и триста въоръжени мъже, шестстотин – с бойни доспехи, сто коня и безчет камили.

 

През следващите четири години курайшитите се опитват да отмъстят за позорните поражения, които мюсюлманите им нанасят. Те мобилизират всички свои ресурси, прибягват също и до коварни хитрости, за да спечелят съюзници сред мединската опозиция и бедуинските племена, но след ожесточени сражения и с цената на много жертви привържениците на Мухаммад  успяват да запазят и утвърдят доминиращата си роля в района.

 

На шестата година след хиджра (628 г.) условията позволяват Пророка  да поведе група от свои сподвижници към Мека, за да отслужат поклонение при Свещения храм ал-Кааба. Между тях и курайшитските първенци се установява контакт, който завършва с договор, сключен в долината ал-Худайбия близо до Мека. Клаузите му постановяват прекратяване на войната между двете страни, гарантиране на безопасност за тях и съюзниците им и зачитане на тяхната неприкосновеност, както и връщане на бегълците. Мюсюлманите получават право на тридневно поклонение при храма през следващия сезон за хадж.

 

През този период на временно затишие Пророка предприема дипломатически стъпки за признаване и разпространение на исляма извън границите на Арабския полуостров. Той изпраща послания до владетелите на близки държави – негуса на Абисиния, царя на Египет, хосроя на Персия, цезаря на Византия и други по-второстепенни управници. В обръщението си към тях ислямският лидер обявява статута си на Божи пратеник, набелязва постулатите на своята религия и убеждава друговерците да встъпят в нея. Въпреки че не всички се отзовават на неговия призив, владетелите започват да отчитат присъствието му на политическата сцена в региона и да се съобразяват с действията му.

 

Наред с опитите за мирен диалог мюсюлманите извършват седемнадесет похода срещу свои врагове, главно бедуински племена и арабски васали на Византия, като с някои от тях водят сражения и завладяват противникови крепости. В резултат на тези военни операции, както и на умелата и насочвана свише стратегия и тактика на Пророка  мюсюлманската общност завоюва ключови позиции, които ѝ осигуряват относителна стабилност и създават предпоставки за разпространяване на вярата на Аллах, но религиозният и икономически център на Арабския полуостров – Мека – с намиращата се в него езическа и същевременно ислямска светиня – храма ал-Кааба – все още остава извън обсега на ислямската власт и влияние.

 

Не изминават и две от десетте години, за които е сключен договорът при ал-Худайбия, и възникват междуплеменни конфликти, пораждащи опасност той да бъде анулиран. Воден от неизкоренима предислямска вражда и намерение за уреждане на кръвнина от стари разпри, група от рода Бакр, който се присъединява към меканския лагер, напада нощем съюзници на Мухаммад  - клана Хузаа. В подкрепа на бакритите се включват и хора от Курайш, които предполагали, че няма да бъдат разпознати в мрака. Въпреки опитите на курайшитите и лично на старейшината им Абу Суфян да изгладят случая, споразумението било нарушено и законите на арабското достойнство налагали засегнатата страна да отговори по подобаващ начин.

 

През осма година от хиджра (630 г.) десетхилядна ислямска армия – доказателство за нарасналата мощ на Божиите раби – предвождана от самия Пророк, се насочва към Мека и влиза в града без бой, без да допусне насилие, грабежи и мъст. Мухаммад великодушно опрощава греховете на курайшитите и забравя дългите години страдание и изгнаничество, които те са причинили на него и общността му. Не пощадява обаче идолите, триста и шестдесет на брой, които се намирали около храма ал-Кааба и дори на покрива му.

 

Заобиколен от своите сподвижници – преселници и помагачи – яхнал камила и с лък в ръка, Божият пратеник започва да пронизва един по един езическите кумири с думите: „Дойде истината и погина лъжата.“ (17:81) и „Истината дойде, а лъжата нито може да начене, нито да възстанови.“ (34:49) Когато влиза в храма, намира изображения, които заповядва да бъдат изличени, включително и рисунка, показваща Ибрахим и сина му Исмаил да правят подялба чрез стрели – обичай, забранен от исляма. Вижда и фигура на гълъбица, изработена от пръчки, която счупва с ръка.

 

След завладяването ("отварянето" (фатх)) на Мека и премахването на следите от идолопоклонничеството ислямският призив за молитва (азан) се отправя от покрива на храма ал-Кааба, което ознаменува окончателната победа на еднобожието над езичеството.

 

През 632 г., три месеца преди своята кончина, за пръв и последен път Пророка  изпълнява цялостния хаджийски ритуал (т. нар. Прощално поклонение). Дотогава извършвал само частично поклонение ýмра, извън свещените месеци. Предусещал наближаването на смъртта и пред събраното множество дал последните си и най-важни указания: „Наистина Аллах ви е възбранил да отнемате чужд живот и имот, както сега ви е възбранено, в този ден, през този месец. Разбрахте ли това?“ Те отговорили утвърдително. Казал: „О, Боже, бъди ми свидетел!“ и повторил това три пъти, [завършвайки с думите]: „Горко ви! Тежко ви! Знайте: не се превръщайте отново подир мен в неверници, които се колят един друг!“

 

Прозирайки в бъдещето, с поглед към възможните отклонения от истинския ислям и забравянето на основното му нравствено послание за богобоязън, кротост, добротворство справедливост Пратеника на Аллах  предупреждава своите последователи и ги заклева да не престъпват Божите закони, особено неприкосновеността на човешкия живот. И Свещеният Коран определя погубването на невинни хора като смъртен грях: „... който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора.“ (5:32) Но земната действителност се развива по посока на отдалечаване от идеала.

 

Пратеника на Аллах  знаел, че предстоят тежки изпитания и беди, които произтичат главно от нарушаването на религиозните и етични закони и норми: „Най-добрите сред вас са хората от моето поколение, после онези подир тях, после следващите, а после ще дойдат след тях хора, които ще са свидетели, но не ще засвидетелстват, и ще са вероломни, та не ще им се гласува доверие, и ще поемат задължения, но не ще ги изпълняват и ще са видимо угоени.“

 

В пророчествата на Мухаммад  особено се акцентира върху бъдещите злоупотреби с политическата власт и несъответствията между предписанията на исляма и реалното им изпълнение: „Ще има подир мен отклонения и дела, които ще отхвърляте.“ Но неговият завет е въпреки всичко вярващите да се подчиняват на своите управници, да обуздават страстите си и да се ръководят в постъпките си от смирението, добротворството и богобоязънта. Забраняват се и нововъведенията (бида), за да се гарантира стриктното придържане към пътя (сунна) на Пророка.

 

След тежък и трагичен живот Мухаммад се чувствал все по-изморен и на 8 юни 632 г. напуснал грешната земя, устремен към висините на своя Господ.

 
Навечерието на ислямската епоха
 
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени