Срещи с Цветан Теофанов
Записки на младия преводач
Случки и преживелици от едно време
Цветан Теофанов
С благия наглед мечок – южнойеменския президент и партиен вожд Али Насър Мохамед седим край вир недалеч от резиденция „Карамуш”, някъде из смолянските дебри. Пред очите ни се разиграва риболовно чудо, но аз, официалният преводач, макар и посветен в секрета му, цъкам и ахкам, отдъхвам от кълченето на езика. Негова светлост мята въдицата и изважда огромна среброперка, и пак, и пак, сякаш рибите го чакат на поточна линия. Момчешкото му лице сияе, той се вживява в измамата, настроението му се оправя след конфузния инцидент – спирането на водата, изразходена до капка от непосилната за сградата компания, точно когато се е насапунисал в банята.
На почтително разстояние от нас изниква цялата делегация и след първия суперекземпляр започва да ръкопляска. Но Али Насър се обръща рязко натам и с властен жест ги изтрива от пейзажа, а на мен смигва: „Изпариха се!” Отпуска се и е вече обикновен селски даскал, какъвто е бил преди революцията и такъв е останал по душа завинаги. Случва се дори нещо, което ме слисва. Той посочва планината, с преспи сняг по двата ѝ най-високи върха, и казва:
―Излегнала се е, сякаш по сутиен.
От смеха ни рибите се разбягват. Тогава неочаквано и за самия мен издавам тайната – пъстървите, обилно хранени седмици наред, са държани гладни преди нашето идване и сега не само кълват, но може и с ръце да ги хванеш.
Думите ми предизвикват реакция, по-силна, отколкото ако някой му бе издърпал въдицата от ръцете. Край на чудото! Политически скандал! Президентът гневно изсипва кофата с улова, захвърля стръвта и заповядва да съобщя, че се налага спешно да отпътуваме за София.
Същото, но по друг повод се беше случило и с неговия предшественик Али Салим ар-Рубайи. Твърде млад, но доста болнав, почти развалина, той бе дошъл у нас за преглед и евентуално лечение. Слаб и фин, по момчешки чувствителен и нервен, гостът изправяше на нокти охраната, особено когато се развихряше и неговият отбор младежи, жадни за нощни авантюри и приключения. Цигари, алкохол, може би трева и още нещо, не зная, не съм го видял с очите си, но то витаеше по стаите и извираше от погледите. Здравословното състояние на президента се засекретяваше като държавна тайна и единствено аз и доверен лекар от Правителствената болница бяхме получили достъп до цялата истина. Справях се криво-ляво с превода на медицинските термини, докато накрая някой в престараването си не посъветва да минем и през очен лекар.
За беда, посланикът ни в Южен Йемен също се промъкна през ситото, навярно заради безобидността на офталмологичния преглед. Подаде ми да му нося дипломатическото куфарче, а той се лепна за началството. По време на студентството ми в Багдад същият другар бе политически съветник и втори човек в посолството. Той винаги ни наричаше къдрава младеж, което веднага му пасна за прякор. Понеже още тогава поолисявах, бързах пръв да откликна със смях на поздрава, за да не си помислят, че се засягам.
И така, превеждам на Али Салим без обичайното ми смущение, без засечки, като картечница, но Къдравата младеж започва да ме прекъсва и поправя, постепенно ме измества съвсем. Само веднъж успявам да се намеся и поемам инициативата. И гръм от ясно небе – на няколко пъти вместо да преведа ляво око, сякаш умишлено, превеждам дясно. Следва светкавична реакция от Къдравата младеж, който довежда моята грешка до знанието на президента, а той веднага се изправя, отмества изумения лекар и полита към изхода с такъв устрем, че едвам налучква вратата. Ето сега и Али Насър скокна да си тръгва, пак по моя вина.
Не щеш ли, право към нас от гората влетява раздрънкан, съмнителен автобус, изсвистяват спирачки и в мига, когато „горилите” от охраната дотърчават на местопроизшествието, на поляната вече се е стоварил цял фолклорен ансамбъл. На фона от синева, каменисти сипеи, зелени дъбрави разцъфтяват пъстри носии. Зашеметяват ни гръмогласно стенещи гайди. Мустакати мъжаги донасят на гръб жално блеещи живи агнета и в транс започват да ги колят и дерат на поляната, сякаш са езически жреци на жертвоприношение. Скоро кацва и лъскава „Чайка”, от която слиза секретарят на ЦК другарят Димитър Станишев.
Прегръдки, целувки, вечна дружба. Храсталаците се разтварят и пропускат Али Баба (както сам се е нарекъл завотделът по арабските дела на Партията) и четирeсетте разбойника (йеменската делегация). Всички се устремяват отново да засвидетелстват горещи чувства.
Докато агнетата се пекат над тлеещата жарава, Станишев кани госта, само те двамата с шофьор и придружител, да отидат на лов. След часове дебнене и пълзене по чукарите се връщат ядосани, изподрани, с празни ръце. Али Насър стрелва с коси погледи един или друг свой сътрудник, кимва с глава и онзи вече се е втурнал да изпълнява нямата заповед. А Станишев говори и говори – за обединението на северната и южната част на страната, за политическите врагове на президента, които трябва да бъдат премазани. Тук домакинът забавя енергичния си ход, сваля тъмните си очила, вторачва се и сякаш се прицелва, фиксира вечно бягащия си поглед право в зениците на Али Насър, разтваря лявата си длан, свива дясната на юмрук, удря по нея и пак повтаря: „Да бъдат премазани! Или чук, или наковалня!”. Засяга и темата за забраната на ката, растение с наркотично действие, чиито листа йеменците обичат да дъвчат, понеже „развързва езика и окриля съзнанието“. Тази народна любов не подлежи на изкореняване. Али Насър леко се подсмихва, но слуша внимателно и любезно кима с глава.
Неусетно прислугата е застлала върху тревата шарени родопски одеяла, сервирала е салати, апетитни ордьоври, хайвери, в запотените чаши питието искри и животът би бил рай, ако отново не се сещат за мен, и ето – в ушите ми нахлуват вицове и патетични тостове, езикът ми не млъква.
Най-буйните домакини вече играят по чорапи хора и ръченици, все по-настойчиво дърпат и гостите да се включат, други се надвикват или просто се унасят в дрямка. До мен се е присламчил, доста посръбнал, окръжен големец, легендарен партизански герой, настоява да му превеждам: „Я му кажи, че той събира зайци с тъпан! С тъпан, бе! Тъпанар му кажи какво е! Хахаха!” След малко, разочарован от официално-хладния отговор, отсича: „Виж какво, кажи му, че аз по-рано от него съм слязъл от дърветата!” Не знае, че вместо шегичката на арабски изричам любезни баналности.
Станишев продължава да говори и говори, и въпреки че е заклет въздържател, вдига наздравица след наздравица, но с чай в чаша за уиски. Само симулира, подражавайки на Първия. Мъча се да му харесам, да заблудя острия поглед, който се стрелва за миг и побягва, изчезва зад тъмните очила, отнесъл изпуснати жестове и гримаси. Добре похапва и сипе без пауза купища думи и думи, които ми пречат да опитам ястията, не мога и да се докосна до тях, а той повтаря: „Храни се! Храни се!” На устата ми е да му кресна: „Ти се храни, галфон такъв!”, но само отпивам все по-едри глътки. Младежът, който се грижи за трапезата, вече допълва единствено моята чаша. Другите – без Станишев – угасват, а моя милост е на върха – цар и половина.
Вятърът разпилява пепелта от огнището, край което се валят скелетите на агнетата. Кънтри-мъжагите отлепват мустаците си, по лицата на певиците лази пот и умора, обагрена в цветовете на грима. Трътлесто човече, вероятно местен организатор, ги подкарва към таратайката, която за минути се натъпква до тавана с тъпани и гайди и потегля внезапно, обгърната в прахоляк и пушилка.
Свърши празникът и сякаш нищо не е било. Онези, които мислех за позадрямали, първи наострят уши. Чакат знак, витае леко напрежение. Аз единствен грея с нелепа усмивка. Съзнавам, че трябва да я скрия, да я махна от лицето си, а тя не слиза, сякаш е залепнала завинаги.
Едва сега започва истинската политика. Станишев поканва Али Насър да се разходят и още преди да е получил съгласието му, направо го хваща за лакътя и го повежда. Вървя зад тях, сгърбен под тежката си мисия, обзет от важността на събитията, в които, макар и като слуга, участвам. „Горилите”, които ни следват, спазват такава дистанция, че да не чуват поверителния разговор, но при нужда светкавично да ни защитят.
В сладка летаргия се влачеха осемдесетте години и, както обичаше да повтаря другарят Милко Балев, в България нямаше дисиденти, а и ако се появеше някой, трудещите се щяха да го разкъсат на площада. Масите навсякъде ни посрещаха с възторжени физиономии, скандираха, аплодираха. Но какво ли не се случва! Ето, на пътя ни се изпречва каручка и се заковава на място.
Магарето, впрегнато в нея, заревава, а стопанинът му – брадясало старче с вехта, кърпена полушубка, го шиба с огромен за ръста му камшик и ругае ли, ругае. От фъфленето му постепенно разбираме, че псува не само нашата майка, но и нашата партия и правителство и дори лично другаря Живков. Станишев както винаги не губи хладнокръвие, уж нищо не е забелязал, и цялата инициатива ляга върху охраната. Едно от момчетата отива там и, галейки добичето, казва:
―Да ти помогна ли, дядо? Брей, голям инат!
Оня е лепнал угарка в крайчеца на устните си, но я изплюва и без да ни погледне, изстрелва по наш адрес най-дългата псувня на Балканския полуостров и така ръгва добичето, че то полита през глава и се шмугва в шубраците.
Вече говори Али Насър, обяснява, че Северен Йемен е разположен върху нефтено море и не може Аллах да е ощетил южната част на страната, всичко е въпрос на сериозни проучвания, защо не – от български фирми. Станишев обещава да докладва, но си личи – не го интересува чужд ресор. Все подхваща темата за обединението на Севера и Юга. Не забравя да натърти, няколко пъти, че и съветските другари държат това да се случи.
Пада здрач. През клоните струи мистична светлина. Колкото по-нависоко се изкачваме, толкова повече облаците ни обличат в дрипи, лачените ни обувки затъват в кал, в жълти вадички и курешки, тук-таме – и в локви кръв (а тя пък откъде се взе?). Никой не усеща какъв ураган се задава. Озарени от чувство за сигурност и вечност, политиците засега се възнасят към върховете, откъдето се вижда как гъмжат народите, как блещукат и угасват океаните на страстите, как се надигат и падат глави.
След няколко години ще прочета в наш вестник забутано съобщенийце за престрелка на висш партиен форум в Южен Йемен. От материала не се разбираше кой по кого и защо е стрелял, но Али Насър със сигурност е участвал. Скоро двете части на страната се обединиха и следите на мечока се изгубиха в небитието или поне в някоя арабска страна, или пък в необятните съветски степи. Така изчезна и неговият предшественик, на когото също бях превеждал при посещенията му в България. Същата съдба сполетя и неговия приемник.
Засега обаче ни чака светло бъдеще, а ние сме се запътили към Резиденция Бояна за тържествения прием по повод завършването на поредния партиен конгрес. Сто и тринайсет черни мерцедеси, чайки и волги с чуждестранните гости дефилират по софийските булеварди. Съпровожда ни усилена охрана, включително и с вертолети. Движението е спряно. Шумотевицата скупчва града по балконите и тротоарите. Изумените минувачи зяпат невижданото зрелище с лека насмешка. Шофьорите надничат от прозорците: кога „другарите“ ще им се махнат от главите.
Аз съм във втората, най-важната кола, ескортирана от мотоциклетисти и вой на сирени. Вътре е тихо. По магистралата се мярват запъхтени милиционери, които сгащват някой трабант-тарикат, решил да се присламчи към кортежа, за да избегне висенето. Столицата блести в нозете ни, резиденцията мами отдалече с ослепително сияние. Къде потънаха сокаците, свъсените физиономии, гетата за масово благополучие, удавени в сладък сън? Няма ги. По мраморните стъпала на двореца – шпалир от гвардейци, които ни оглеждат с любопитство и страхопочитание: тоя сме го виждали по телевизията! Горе – човек до човека – са наблъскани щастливците, удостоени с височайшата покана.
20.05 часа. Точно с пет минути закъснение по протокол се появява Политбюрото в пълен състав. Ръкопляскания, телевизионни камери, светкавици на фотоапарати, кратка реч, втурване и блъсканица около рога на изобилието. Другите стоят прави, ние се разполагаме в пищна зала с отрупани маси. Зад всеки гост сяда преводач, но този път е предвидена храна само за големците, които – смутени – започват да ни предлагат от своите блюда. От лявата ми страна е Али Насър, отдясно – Стоян Михайлов, тогава секретар на ЦК, който се държи като палавник, без капка надменност, изяжда и сладоледа на Станишев. Тъкмо поръчва на келнера десерт и за мен, когато с внушителна свита към нас се задава Първия. Той винаги идва последен, пристигането му се ознаменува от специални мерки за сигурност и нервно суетене.
Аплодират го на крака, под строй, блъскат се за предната редица, другарките копнеят да ги покани на танц. Сега е моментът да получиш служба или квартира, или да попаднеш в историята. С всички е на „ти“, но дистанцията между него и тях е непреодолима. Никого не гледа в очите. Извика ли те с леко дрезгавия си глас, подчиняваш се хипнотизиран: „Слушам, другарю Живков!“ Идва ти да козируваш и да се счупиш от раболепие, като гледаш край теб как се разтапят.
Наскачали сме, но той ни спира. Държи да изглежда народен човек, кокетира със заобикалянето на етикета („Другарите от Протокола пак ще ми се карат!“), дори диалектните му отклонения са опит да подчертае своята връзка с „масите“ от селяни и пролетарии, с които отдавна е скъсал.
Поред ни удостоява с меката си, изящна длан, по-точно само с пръстите, сякаш желязното менгеме на властта го е смачкало. Но не! Когато стига до югославянина, без колебание го подминава, не отронва и звук (западната ни съседка пак нещо е сгафила). Мен пита: „Вие переводчик ли сте?“ Понечвам да се изправя, не ми позволява. Насъбирам цялата си вежливост и тъкмо да кимна и отговоря, той вече пристъпва към други избраници, и за тяхна радост не им пречи да му стават на крака. Зашеметен, в суматохата не забелязвам, че е хванал под ръка Али Насър и двамата разговарят, всеки на своя език. Станишев е проявил по-бърз рефлекс от мен, за секунди се е озовал между тях и въпреки че не знае арабски и не разбира думите на госта, с професионален нюх налучква баналния им смисъл.
Скоро поотегченият хайлаф се струпва пред входа. По микрофона извикват номерата на колите. Докато и нашата изпълзи от клопката на паркинга, скучаещите ми очи зърват Първия пред тоалетната – напълно изоставен, чака някого да се изпишка, що ли? – Той! Не му обръщат внимание, колкото и огледалата да умножават легендарния му образ, сега – с отсъстващ поглед и растяща прозявка. Единствено Цола куцука натам, буди го от блажената анонимност, пъха длан в неговата, сили се да покаже сърдечност, но той реагира с досада, леко я отблъсква, зарейва се на воля.
И още веднъж съм го мярвал отблизо – в Багдад, по време на следването ми там. Специалният самолет пристига по-рано и за да се спази протоколното разписание, кръжи над града, съпроводен от изтребители, близо половин час, вълнуващ и за сънародниците ни, и за тежката охрана, запълнила всяко свободно пространство, накацала и по плоските покриви.
След церемонията по посрещането се ръкува и с българите, и ето го: „А, вие сте от нашите! Ама защо сте дошли чак дотука да ме срещате? Нямате ли си друга работа?“ Шегува се, но отговорните другари са нащрек, сигурно от опит, мислят за последиците.
За ужас на домакините е настоявал да се придвижи до града в открита лимузина, затова цялото шосе е блокирано от войски, танкове, бронетранспортьори и дори ракетни установки. Иначе тълпата пее, танцува, пляска с ръце, както само арабите могат – от все сърце, сякаш е пристигнал най-близкият им роднина.
На следващия ден – среща с нашата колония в градината на посолството, на самия бряг на река Тигър. Мобилизирани са всички мъже и жени – за готвачи, сервитьори, чистачи, пазачи… Безропотно приемам доверието да бдя от покрива на съседната сграда (търговското ни представителство), да не изникне вражеска лодка, и да сигнализирам при нужда. Какви ти врагове по времето на Саддам! Всички са в зандана, а най-смелите - на оня свят.
Отгоре пръв засичам кортежа. Нашият слиза от колата пъргав, с бликаща енергия, едва ли само от пръстите на масажистките и от кръвта на петлетата, която, разправят, му преливали. Вади от джоба си масивен златен часовник, взира се доволен в циферблата – пак пристига на секундата! Любезен е, никого не лишава от внимание, респектира.
Настаняват го в центъра на градината. Столовете на поданиците са на строго определени места и въпреки че той ги подканва да се приближат, никой не смее да го послуша. Говори надълго и нашироко за социалистическото строителство, за успехи и предстоящи задачи, и накрая стига до пикантния въпрос: „Питат ме другари: „Кога ще дойде комунизъмът, бе, другарю Живков? Не трябва ли да е дошъл, ако ще идва? Хахаха…“ В този важен за историята момент мъж с тъмен костюм пристъпва към него с почти маршова походка и започва да шепне на ухото му, а той става изведнъж сериозен, дори мрачен и нервен. Кимва с глава и мъжът се оттегля. Тогава Живков се усмихва широко и продължава: „Ами не знам и аз, другари. Щом не е дошъл, сигурно ще дойде… Хахаха…“
Уискито се лее жестоко, донасят ми на терасата пълна бутилка заедно с чиния кюфтета, фъстъци и други благини. На връщане към общежитието из багдадските сокаци плетем езици с моя приятел, който непрекъснато повтаря: „Кич, копеле, лудница, кич!“ Сваляме вратовръзките, шибаме с тях крайпътните палми. Аз се провиквам: „Уволнениееееее!“ А ветрецът ми отговаря: „Неееееееее!“
