Срещи с Цветан Теофанов
Госпожа Юлия Мохарам: „Нося България в сърцето си“
Цветан Теофанов
Въпреки че наскоро е преживяла тежка операция на гръбначния стълб и се движи бавно, госпожа Юлия блика от енергия. Тя е наша сънародничка, която повече от половин век живее в Египет. Доверила се е на български лекари да я оперират, но скоро се връща във втората си родина, където я очаква голямото ѝ семейство: съпругът Мустафа, двете дъщери, синът, седемте внучки, правнуците... Там се намира и гробът на майка ѝ Радка, на която е кръстена една от внучките. Трите ѝ деца са родени през седем години на три континента – Африка, Азия и Европа. Споделя мимоходом, че цифрите три и седем са белязали съдбата ѝ.
„Нищо не е случайно.“ – подхвърля между другото госпожа Юлия. И повтаря това неведнъж, когато сядаме в една сладкарница и се впускаме в разговор за необикновения житейски път на тази толкова достолепна и обичана жена. Неусетно са минали три часа, а сякаш сме още в началото на дългата ѝ одисея.
Първо я питам как се е озовала в Египет. При социализма трудно се излизаше в чужбина,
а който напускаше завинаги България, го наричаха „невъзвращенец“ и казваха, че е избягал. О, станало е случайно. Уж случайно. Забавлявала се с приятели в градинката пред Централния дом на народната армия и ето че при тях спрели трима чужденци-младежи. Казали нещо на английски, но понеже никой от компанията не владеел езика, преминали на жестомимичната система. Чужденците просто искали да си направят снимки пред софийските забележителности, нищо повече. Юлия, тогава на 22-23 години, не се впечатлила особено и не обърнала внимание на момчетата, дори не запомнила лицата им. Понякога и така пламва любов. „Има истинска любов, о, да, вярвайте ми!“ – винаги ще вметне госпожа Юлия, когато разказва за онази среща. Но и за любовта въобще – към децата, към родителите, към България и към Египет, към знамето и химна, към традициите...
Единият от тримата чужденци – млад и строен спортист, египтянинът Мустафа Мохарам – се влюбил до уши в нея, дори в гласа ѝ, както само арабин може да се влюбва – за цял живот, до смъртта. След няколко часа отпътувал, но обсебен от нежните чувства към българската девойка.
Името му на арабски означава „избраник“, а фамилията Мохарам, колкото и да е странно, идва от „свят“, „възбранен“.
Чували се за кратко по телефона,
той – в родния си град Танта, а тя – в София. Младежът записвал разговорите им, за да слуша любимия глас. Споделил, че в джамията се моли на своя Господ: „Аллах, помогни ми да я направя своя жена!“ Дошъл у нас за втори път, направо с намерение за брак, потърсил я, поразговорили се и тя твърдо решила да го последва. Обичала свободата и вятъра на промяната и я привличали далечни земи. И най-вече се съгласила, защото и тя обикнала своя избраник. Всеотдаен и романтичен, напълно се различавал от момчетата в приятелския ѝ кръг. И майка ѝ, и баща ѝ обаче били много против. Като не могли да се справят със ситуацията, отишли в милицията, за да подадат сигнал, че вироглавата им дъщеря възнамерява да бяга в капиталистическа държава, пък и е тръгнала да се омъжва за арабин. Отговорили им, че не разполагат с механизми и причини да я спрат. След като семейството не може да я задържи, народната милиция ли да се разпорежда в личните им взаимоотношения. Да пускат младите и това е, пък да става каквото ще!
И ето че съдбата се намесила отново.
При срещата им в София Юлия и Мустафа седнали в ресторант, където съвсем случайно изникнал и баща ѝ. Мустафа, честен и прям, веднага скокнал, поканил го на масата и от дума на дума спечелил доверието на бъдещия си тъст. Без благословията на родителите си Юлия едва ли би се решила на подобна стъпка. Скоро се оженили и приготвили куфарите да заминават за Египет, където щели да се установят за постоянно. Преди цели 53 години!
И така, след сватбата двамата пристигнали в Танта. Мустафа, милият, все помагал на съпругата си да се ориентира в новия свят, напълно различен от българската действителност. Обяснил ѝ, че там нямат обичай да заключват домовете си и когато се изправили пред къщата им, накарал Юлия да влезе и да потърси майка му. Очаквали ги не сега, а на следващия ден. Вътре кипяла подготовка за скъпите гости. Юлия открехнала вратата на хола и веднага разбрала коя е майката – не само по възрастта и достолепието, но и по уважението към нея. Втурнала се да ѝ целуне ръка. Тогава се появил и Мустафа, и боже, като узнали, че младото семейство е вече при тях, такава суматоха настанала, такава любов... Особено към чужденката със странното име, кръстена на месец – юни ли беше, юли ли, задявали я често.
После, наред с българското Юлия, си харесала и арабско име – Лейла.
То означава нощ, но поражда у арабина представа за прохлада след дневния зной в пустинята, за звездно небе и лунна светлина, а не както е в нашия език – усещане за мрак, потайна доба и свърталище на зли сили. Пък и Лейла е също романтично име на жена, по която се увлякъл и изгубил разума си поетът с прозвище Обезумелия (Маджнун).
Госпожа Юлия понаучила езика, главно египетски диалект, постепенно усвоила местните традиции, заживяла в мир и сговор с многолюдното семейство на Мустафа. Добри хора, с голяма душа, но как да се потопиш изведнъж в техния свят, сякаш там ти е хвърлен пъпът! Изисквал се такт и търпение. Пък и други били времената.
Сега е май „време полярно“, а тогава не се делели чак така на свои и чужди, на религиозни и атеисти, на неверници и мюсюлмани, на сунити и шиити...
Къщата в Танта била широко отворена за гости всякакви
от различни държави и с различни убеждения. Общували на трите езика – арабски, български, английски, когато както дойде. Редовно празнували Нова година. В един момент госпожа Юлия и Мустафа изчезвали и скоро в хола се появявали двама Дядо Мразовци или Дядо Коледовци, както искате ги наричайте. Боже, как се радвали децата, как всяко очаквало своя подарък! Боядисвала и яйца за Великден и се чукали за късмет. Християнски обичай ли е това, чужда традиция? И така да бъде, но как блестели очичките на децата, как душичките им се учели на щедрост и любов!
Да, ислямът естествено присъствал във всекидневието им.
В Арабския свят той е вкоренена традиция. Стават преди зазоряване за молитва, когато от високоговорителите по минаретата в целия град се понасят призивните гласове на муеззините, в петък се ходи на джамия, пости се през Рамадан, ходи се поне веднъж в живота на поклонение хадж в Мекка. Всеки живеел според разбиранията си, без да му държат сметка за убежденията. А сега хората доста „олевяват“. Забелязала въпросителния ми поглед, госпожа Юлия обяснява, че и в Египет, както май въобще в Арабския свят, либерализмът отстъпва на заден план и религията възстановява строгата си власт. „Ляв“ означава краен.
Честно казано, дори алкохолът например, който, знае се, е забранен от исляма, може да бъде купен и в арабски държави със сух режим. Само че продажбата и консумацията му се крият под тезгяха. Бутилките се опаковат старателно и се маскират, за да не бият на очи.
Тук не се сдържам, за да вметна, че религиозното лицемерие носи не по-малко вреда от тероризма. О, да, госпожа Юлия се съгласява с мен, но тя има предвид искреното отдаване на религията, разбирана и като железен закон с норми и предписания от епохата на Пророка – VІІ век!, и като чувство на принадлежност и идентичност. Ето например мюсюлманските забрадки – все повече жени там скриват косите си, което е символичен израз на подчиненост и пред религията, и пред традицията. Нека упражняват своя избор, но нека и не осъждат онези, които не го споделят. Та в крайна сметка Бог е един и същ за всички.
И понеже досега все питах госпожа Юлия как успява да се впише в египетското общество и семейство,
неизбежно задавам въпрос и за българското начало.
Вместо отговор тя ми показва гърба на джиесема си, където е сложила лепенка с нашия трикольор. На много места у нас, дори по сгради на учреждения и по митинги, можем да видим как се вее мърляво и дори поокъсано знаме. За госпожа Юлия флагът не е само символ на държавата, а нещо много повече – нещо свято и съкровено-лично, запечатано в родовата памет. Баба ѝ, чиито корени са от Македония, е ушила на времето едно от знамената на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). На него е изобразена девойка с разпуснати коси. Дали пък това не е било израз на съпротива срещу фереджето, възприемано едва ли не като оковите на робството? Баба ѝ отрязала кичур от собствената си плитка и го пришила на байряка, та изображението на девойката получило от нея в дар истинска коса – жест на любов, съпричастие и жертвоготовност за каузата. Впрочем на къщата им в Танта се вее българското знаме, по-голямо от това на Посолството.
Когато подхваща темата за дипломатическото ни представителство,
госпожа Юлия споменава между другото, че е най-дълго пребивавалата българка в Египет и е сменила много посланици. Тук тя не скрива огорчението си от факта, че българското училище там е закрито – не разполагали със средства, и библиотеката не се попълва с нови книги. Затова и по случай петдесетата годишнина от началото на пребиваването си в Египет дарила на българската общност в страната 147 книги от личната си библиотека. Иска децата им да не забравят и българските си корени. Как може да не знаят нищо за Левски! Прапрадядото на госпожа Юлия бил негов съратник и го е приютявал в дома им в Ловеч. За нея Апостолът не се асоциира с паметник от гранит, а с образ от плът и кръв. Носи лика му на тениските си. Освен всичко друго му симпатизира и защото се чувства като вечна бунтарка.
Е, не съвсем и не винаги. Като всеки човек. Но когато през 2011 г. в Египет се надигнала Арабската пролет,
двамата със съпруга си прегърнали без колебание идеите на революцията,
защото неин двигател била младежта, средната класа и интелигенцията. Те върнали достойнството на Египет, на светската държава. Кротки и миролюбиви хора, семейство Мохарам за първи път в живота си проявявали така безрезервно гражданска смелост.
Протестите в Египет съвпаднали с тъжно събитие – споминал се братът на госпожа Юлия и тя се върнала в България за погребението. И точно тогава избухнали размириците в Кайро срещу режима на Мубарак. Дали пък духът на мъртвия ѝ брат не я предпазил от насилието, което се разразило по улиците и площадите на арабската държава? Но не за себе си се притеснявала, а за своите хора, които останали там, и за съдбата на Египет. Мустафа дори ѝ пратил непривична за благия му нрав снимка: качил се бил на танк и държал високо вдигнат лозунг. На него пишело с ръкописни букви: „Върви си, Мубарак! Аз не съм нито от „Мюсюлмански братя“, нито от някоя партия. Аз съм египтянин.“
Режимът се борел за оцеляване на живот и смърт. Носели се всякакви слухове. Разправяли дори, че пуснали от затвора дванайсет хиляди криминални престъпници, та хората да се страхуват и вместо да висят по площадите, да пазят от грабежи домовете си.
Госпожа Юлия не можела да се върне в Египет и решила да подкрепи революцията от София. Организирала протест срещу диктатора. Присъединили се много съмишленици от арабската общност у нас. Като минавали покрай ресторант „България“, хората в заведението се струпали на прозорците и започнали да вдигат ръце със знака на победата.
Било е отдавна. А сега, след революцията в Египет,
дали са настъпили по-добри времена? Някой би ли отговорил безусловно с „да!“ на такъв въпрос за която и да било държава? Надеждата ни е в децата. Госпожа Юлия разказва за тях с обич, загриженост и умиление. Завещала им е любов и към България, и към Египет. Времената може и да не са най-добрите, но тя е най-добрата майка и най-добрата баба – „звание“, което не престават да ѝ дават и до днес двете ѝ дъщери Рокайа (родена в Египет) и Ивон (родена в България и кръстена на прадядо си Иван), синът Тарик (роден в Кувейт), седемте внуци, правнуците. Някои повече, други не толкова, но всички пазят в сърцата си голямата любов, с която ги е закърмила и възпитала госпожа Юлия.
10 февруари 2020 г.
