Срещи с Цветан Теофанов
Искал да стане поет и да има свобода
Иво Ренард
Когато през лятото на 1978 г. се завърнал от Ирак след шест години следване в Багдадския университет, вярвал, че всички врати ще се разтворят пред такъв ценен специалист. Не мислел толкова за евентуално започване на постоянна работа, колкото за поезия и свободна журналистическа практика. Бил публикувал вече две стихосбирки в издателство „Български писател“ и си въобразявал, че пътят му е предначертан. Нищо подобно!
По някое време все пак се наложило да излезе на пазара на труда. Два-три месеца разпитвал тук и там за вакантно място, но без особен резултат. Като най-доходната и сигурна възможност се очертавала длъжност в Министерството на вътрешните работи, в разузнаването. Честно казано, след казармата не го блазнели пагоните, пък и не можел да пази военна тайна, затова категорично се отказал от подобна кариера, каквото и да се случи. Извикали го в Централата и се наложило да пише обяснения защо не желае да служи на Родината.
Срещата се състояла в просторен началнически кабинет, където го посрещнал достолепен възрастен човек с разбираща физиономия. Той попитал тихо, без дори да го погледне: „Защо, бе, момче?“. Последвал отговор, който не го изненадал, вероятно му били докладвали за увлеченията на младежа: „Защото искам да се утвърдя като поет или поне писател и да разполагам с повече време за такива занимания.“ Прозвучало патетично, по военному, почти като: „Готов съм да загина за Родината!“. Човекът мълчаливо се усмихнал под белия си мустак, скъсал листа с обясненията и казал простичко: „Не е необходимо всички да работят в МВР. Може да сте полезен и в друга сфера.“ После натиснал скрит звънец и на вратата моментално изникнал представителен старшина. „Подпишете пропуска на другаря и го заведете до изхода!“ – заповядал с въздишка и така се приключило. Сбогували се с взаимна симпатия.
Младежът се втурнал по мрачните коридори навън, на слънце. На улицата изтрезнял за реалността и вече не бил толкова сигурен в избора си на свободата. Дотогава освен с казармата и с багдадските изпитания не се бил сблъсквал с пречки и трудности. Мюсюлманите казват, че когато вървиш по предопределения ти път, Аллах те улеснява. И обратно.
Уж се откачил от кариера в службите, обаче още на другия ден след срещата с началника телефонът му иззвънял в ранен час и приятен мъжки глас помолил да се видят, за да поговорят "по един въпрос". Днес не би се доверил с такова лекомислие, но тогава приел с любопитство предложението. Уговорили се да седнат в сладкарничка на забутана улица. Там го очаквал "другар" с приветлива физиономия. От дума на дума станало ясно, че "те" разчитат на помощта му като на младеж от добро семейство. Поискал от него "да се завърти" из студентските общежития, да се запознава с араби и да докладва за впечатленията си от тях. Той се съгласил с усмивка, без възражения, но не смятал да се занимава с това. Виждал се в по-благоприятна светлина, отколкото да слухти за "врагове на народа". Мъжът му се обадил още два пъти и пак провели среща, малко тягостна, в същата сладкарничка. Повече не настоявал.
След няколко десетилетия започнали да излизат списъци на интелектуалци, които били сътрудници на службите по времето на социализма. Колегите му, които се озовали в злополучните поменници, всички до един обяснявали, че са ги вербували и използвали без тяхно знание. В първата партида името му не се появило, но се очаквали нови разкрития, та и той решил да провери за всеки случай, да не би да е попаднал в агентурната мрежа. Още повече и защото се кандидатирал за декан и не се изключвала вероятността за компромати. Отдъхнал си едва когато получил официалния отговор на своето заявление. Накратко: не са открити документи, установяващи принадлежност към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, но проверката продължава. По-късно го стреснало друго писмо: че вече нещо са намерили и го канят да си го прочете. Отишъл със свито сърце, но напразно се притеснявал. Няколкото странички, написани доста неграмотно, съдържали формални биографични данни за него и кратък рапорт от оперативен работник, който се срещал със съседите му и научил от тях, че е интелигентно, любезно и възпитано момче от добро семейство. Проучвали го за благонадеждност, доколко могат да му гласуват доверие и да му позволяват пътувания в чужбина и пребиваване в капиталистическа държава.
