Цветан Теофанов: „Арабският е език на една от световните цивилизации“
Интервю на Иво Ренард
На 18 декември 1973 г. Генералната асамблея на ООН приема резолюция за включване на арабския към официалните си работни езици наред с английския, френския, испанския, руския и китайския.
През 2012 г. по предложение на Мароко, Саудитска Арабия и Либия Изпълнителният съвет на ЮНЕСКО утвърждава датата 18 декември като Международен ден на арабския език.
През 1972 г. Цветан Теофанов кандидатства и го приемат да следва Арабска филология в Багдадския университет. Това станало възможно по програма за културно сътрудничество и обмен на студенти за пълен курс на обучение между България и Ирак. Социалистическата държава имала нужда от експерти по Арабския свят, защото развивала активни отношения със страните от Близкия изток, а в Софийския университет все още не била открита специалност Арабистика. Двайсетгодишен, почти веднага след казармата, Тео, както и до днес го наричат близки и колеги, заминава за Багдад и остава там шест години. Изборът му на специалност не бил случаен. Някой би казал дори, че се е намесил пръстът на съдбата. Още ученик, влязъл в една книжарница, разгърнал учебник по арабски и… Любов от пръв поглед и завинаги.
- Професор Теофанов, какви бяха първите Ви впечатления от съприкосновението с Арабския свят?
Помня датата: 5 ноември 1972 г. Авиокомпания „Балкан“ поддържаше директна линия до Багдад с кратък престой в Никозия. В София заваля сняг, а в иракската столица бе лято. Бяхме петима студенти. Посрещнаха ни от посолството. Към три-четири, в ранни зори, се настанихме в хотел „Бурдж“ („Кула“, „Съзвездие“) на ул. „Джумхурия“ („Република“). По много тесни и стръмни стъпала се озовахме на „върха“ – в скромна стаичка с кът за молитви. Веднага дотича босоного момче, облечено в дълга роба (дишдаша) с неопределен цвят. Носеше кана с вода – първото и най-ценното, с което арабите посрещат госта. После се появи и мъж с широк поднос на главата и наредени върху него чинии. Раздаде ни по две блюда – едното с уханен ориз (тиммен), а другото – с яхния от бамя (марек). Разбира се, и арабски хляб, познат ни от дюнерите, току-що изваден от пещта. Скоро от всички джамии в нестроен хор се понесе призивът за сутрешна молитва. Показах се на балкончето, вече на развиделяване, и ме зашемети истинският Ориент, сякаш дошъл от „1001 нощ“, но не съвсем. Друг свят, напълно различен от мъглива и безлюдна зимна София. Улицата отдолу бе препълнена с автомобили, които надуваха клаксони. Лъхаше на канализация и на силни подправки. Пресечки-сокаци с тънка вада по средата за отпадни води, дюкянчета и сергии с кичозни джунджурийки, жени с черни покривала до петите, просяци и всякакви продавачи на дребно, седнали направо на земята, отвреме-навреме каручка… Въобще пренаселен, шумен и динамичен свят, много консервативен и подвластен на традициите, но и в хармония с тях – балансиран и спокоен. Разбира се, това е „моментна снимка“, запечатана завинаги в съзнанието ми. Арабският свят е достатъчно широк и разнообразен, за да предложи и други картини – на модерност, разкрепостеност и висок стандарт. Понеже съм обиколил почти всички арабски държави, съм виждал всякакви условия и начин на живот, но винаги съм усещал, че се намирам в Арабия.
- Картината, която рисувате, е твърде различна от представите ни за днешния Арабски свят. Оттогава са минали близо петдесет години. Дали цари същото спокойствие след войните, „пролетите“ и бруталните актове на насилие?
- Днес никъде по света не цари спокойствие. Много хора вероятно си представят Арабския свят в руини и като опасна зона, управлявана от диктаторски режими, населена с фанатици и обхваната от мизерия, тероризъм и крайна изостаналост. Понятието „Арабски свят“ обхваща огромна територия на два континента и държави с различна форма на управление и степен на развитие. На единия полюс виждам проблемни страни като Сирия, Йемен и други, а на другия – например ОАР, Йордания и други.
През 80-те години, когато бях студент в Багдад, регионът поне външно изглеждаше мирен и безметежен. Сирия и Ливан например бяха благоденстващи държави. Разбира се, привидното спокойствие се дължеше на твърдата ръка, с която диктаторите обезглавяваха всеки глас на съпротива. Преломен момент бе започнатата от Саддам Хусейн и продължила осем години Ирано-иракска война (1980-1988). След края ѝ бях поканен с група писатели да посетя Багдад за участие в поетически фестивал под надслов „Градът на мира“. Така е назован Багдад при построяването му като столица на Аббасидския халифат през VІІІ в. Впрочем той е изграден из основи за четири години от сто хиляди работници, с лъчеобразно и симетрично разположени улици, за да се превърне скоро в най-големия град на света с предполагаемо население от милион и двеста хиляди. И така, „Градът на мира“ целеше да покаже, че накрая е настъпило време за мир и разцвет, но в действителност прикриваше милитаристичните намерения на иракското ръководство. Не след дълго Саддам нападна Кувейт. Една наистина братоубийствена война. В отговор на агресивната му политика се намеси подкрепяната от САЩ коалиция, последваха военни действия и всичко това отключи голямата криза в Близкия изток, която продължава до днес. Нанесените щети засягат не само срива на икономиките и всекидневния живот на хората, но и морала, и социалните нагласи. Има обаче и арабски държави, които поне донякъде остават извън обхвата на кризата. Арабският език, общата култура и народопсихология карат милионите араби да се чувстват като един народ и това поражда верижна реакция при конфликтни ситуации.
- Арабският е езикът на Корана… Вие сте неговият преводач. С какво той е ценен за мюсюлманите, пък и за непосветения читател?
- Коранът е сложна книга, в която е вложена мъдрост и красота. За мюсюлманите той е Божие откровение, разкривано от архангел Гавриил на Пророка Мухаммад в продължение на 22 години. Откровенията е получавал в състояние на вдъхновение. Мюсюлманската традиция характеризира Корана с термина ийджаз, който превеждам като „чудноречие“ поради етимологията и общия му корен с „чудо“. Предшествениците на Мухаммад – библейските пророци – са показвали чудеса на своите народи, за да ги убедят, че са пратеници Божии, но това не ги е накарало да повярват. Единственото чудо на ислямския Пророк е именно Словото свише на арабски език, непостижимо за човешкия гений. Велики поети от онази епоха са се отказвали от стихотворството, сразени от кораничното красноречие. Оттогава датира и преклонението на арабите пред техния език и въобще пред Словото. Коранът е смятан от мюсюлманите за Божие чудо единствено в арабския му оригинал. Неговите преводи на друг език, колкото и да са точни, се категоризират просто като „изложение на съдържанието му“.
За немюсюлманите и неспециалистите е по-трудно да вникнат в кораничния текст и да оценят дълбочината и красноречието му. Дори моя милост, когато се заех да го превеждам и финализирах първия вариант, установих, че текстът ми се е изплъзнал, макар и да съм подходил професионално и добросъвестно към изпълнението на задачата. Бях използвал и огромна по обем тълковна литература. Според мюсюлманската традиция Коранът е толкова дълбок, колкото собствените ти знания позволяват. Успях да го преведа едва след като почувствах с усета на поет духовната енергия и красотата, вложена в него и съответно в арабския език и изказ.
- Език на Свещено писание…
- Свещен и световен език… Но не само защото на него се е появил Коранът и е задължителен при отслужването на ислямските молитви. Не само защото днес на арабски говорят повече от триста милиона в различни държави. Той безспорно е бил онзи lingua franca на мюсюлманските народи, на който е създадена една от световните цивилизации – език на знание и мъдрост, език на гениални научни съчинения и открития, философски трактати, произведения на литературата и изкуствата, значими приноси в културата… В продължение на векове арабите и техният език са почитани като източник на ученост и цивилизованост. Впрочем заслугите принадлежат и на неараби, главно мюсюлмани. Могат да се дадат много примери за гениални мислители и откриватели от световна величина, които са писали на арабски в различни области: математика, астрономия, медицина, физика, химия…. Например Аббас ибн Фирнас, роден и живял през ІХ в. в Испанска Андалусия, е първият човек, осъществил управляем полет с изкуствени криле. Освен че бил поет, изучавал математика и музика и направил и редица изобретения: на метронома, водния часовник, лупата, производство на стъкло, конструкция на планетариум, създател на парашут и делтапланер. През Х в. друг андалуски гений – Абу ал-Касим аз-Захрауи написва на арабски 30-томен труд, посветен на хирургията, офталмология, фармакология, ортопедия и други области на медицината. той изобретил и различни медицински инструменти.
- И все пак, това богато културно наследство не е ли останало в доброто старо време? Какви са неговите проекции в съвременността?
- В настоящата епоха арабите преминават през труден период на изпитания и упадък в сравнение със средните векове. В Арабския свят учените и инженерите, които се занимават с изследователска работа, са не повече от 371 на милион жители, докато в глобален мащаб това съотношение е 979 на милион. Арабите съставят 5% от световното население, но издават само 1,1% от книгите в света, при това с преобладаващо религиозно съдържание. През 2005 г. Харвардският университет е публикувал повече научни трудове, отколкото 17 арабоезични държави, взети заедно. Но арабите имат и свои нобелови лауреати – двама египтяни: химика Ахмед Хасан Зеуейл и романиста Нагиб Махфуз. ОАР изстреляха успешно ракета към Марс. Правителството на Катар увеличи разходите за научни изследования от 0,8% до 2,8% от брутния вътрешен продукт, за да достигнат 5 милиарда щатски долара за година. Арабското кино, литературата, архитектурата, изобразителните изкуства, музиката също се съизмерват със световните шедьоври.
- Повече от четири десетилетия четете лекции по стара арабска литература в Софийския университет. Какво най-много Ви привлича и впечатлява в нея?
- Преди всичко ме привлича мъдростта, но и свободата да се излиза от „правия път“. Това е огромна по обем и богата литература, създавана от V до ХІІІ в., от предислямската епоха до падането на Багдад под властта на монголите през 1258 г. и после до арабското Възраждане. Любов – и платонична, и волна, страсти, мъдрост, белязана от древния семитски фатализъм, леконравие, бунт, мистицизъм, свободомислие… Паралелно с произведенията на авторите от източната част на халифата тук се включва също творчеството на западните, андалуските арабоезични поети и писатели, които изхождат от традицията, но живеят и творят в Европа, което ги обогатява с нови идеи и създава специфична литература, по-различна от подражанието на Изтока.
Древен поетически модел е т. нар. касида (от глагола касада, „целя“) – тридялово произведение, съставено от уводна част, описание на пътуване през пустинята и накрая самовъзхвала или панегирик. Касидата започва със спиране при следите от изоставен бедуински стан. Пътникът разпознава там мястото, където някога в младостта си е преживял незабравима любов. Сълзи бликват от очите му при спомена за отминалото време. Керванът е отпътувал, завинаги отнасяйки обичаната девойка. Сред пясъците, където е кипял животът на племето, растат бурени и се плодят диви животни. И ето че героят преодолява тъгата и отново тръгва на път, вече към някаква набелязана цел. За да стигне до нея, прекосява пустинята, а тя крие опасности: зверове, разбойници, джинове…В последния дял от произведението поетът възхвалява собствените си добродетели, като се идентифицира с племето, или пък посвещава панегирик на покровител. Този модел, представен тук съвсем схематично, се оказва особено пленителен за арабите, защото в него виждат решение за екзистенциалните проблеми на своето съществуване: за смисъла на живота, за страха от смъртта, за превратностите на съдбата… Впечатляват ме и поетите-разбойници от предислямската епоха, които не са професионални поети, но споделят своите авантюри и приключения.
- А не е ли тази литература прекалено обвързана с религията?
- Присъствието и влиянието на исляма в арабоезичната литература не означава непременно, че тя носи религиозен характер и е белязана от догматизъм. Първият ми докторат беше посветен на аббасидския поет Абу ал-ՙАтахия, който е автор на аскетични проповеди в стихове и религията налага отпечатък върху цялото му творчество. Но неговите произведения въздействат и до днес, защото човешката съдба и значимите социални проблеми не са се променили особено през вековете. Волнодумецът Абу Нуас пък целенасочено осмива и пародира дори „стълбовете на исляма“ – поклонението хадж, молитвата и т.н. Той е певец на виното и на хомоеротиката. И алкохолът, и еднополовите контакти са строго забранени от религиозния закон, но тези грехове избуяват в действителността и обогатяват вакхическия жанр в поезията.
- Напоследък, покрай карикатурите за Пророка Мухаммад, останахме с впечатлението, че арабите не понасят сатирата.
- Напротив, хуморът, сатирата, остроумието не са им чужди, дори сквернословието и кощунството. Според мюсюлманските литературни критици сатирата трябва да бъде толкова целомъдрена, че девица да не се изчервява, когато я чете и слуша. Действителността обаче и тук изневерила на теоретичните конструкти. Враговете на Пророка по негово време също са му посвещавали сатири. Днес обаче това е особено чувствителна и болезнена тема. Иначе, както вече казах, и средновековни поети като Абу Нуас, и не само той, са си позволявали да издевателстват над религиозните светини, без думите им да ги излагат на смъртна опасност. Не сатирата са наказвали властите, а еретичните писания и политическите предизвикателства.