Срещи с Цветан Теофанов

---

Цветан Теофанов на 70

Честит рожден ден, Учителю!

Оля Ал-Ахмед

12 юли 2022 г.

 

- Проф. Теофанов, имате годишнина – ставате на 70! Какво е усещането за възраст при един поет, мислител? На толкова ли е духът Ви?

- Всеки иска да изглежда някак по-млад – и в чуждите, и в собствените си очи. Някога старите хора са били на почит с богатия им опит, с тяхната мъдрост и уравновесеност. Днес се боготвори младостта. От една страна, седемдесетте са патриаршеска възраст и животът забавя своя ход, но от друга, съществуването продължава и човек трябва да преосмисли пътя си нататък и до края. Ходел си на работа, бил си „под пара“, кипял си в ангажименти, амбиции, страсти, и ето че телефонът започва да звъни все порядко, хоризонтът на очакване се стеснява, светлината в тунела избледнява. За мен това не е трагедия. Разполагам с повече време и свобода за любимите си занимания: четене и работа върху отдавна започнати книги. Продължавам да дълбая в проблематиката на исляма, житието на Пророка Мухаммед и класическата арабска литература. Колкото повече се задълбочавам, толкова повече ми остава да уча – не професор, а вечен ученик. Ето стимул да се чувствам млад. Всекидневието ми е запълнено, не скучая. Освен това живея в парижко предградие, където доминират младите семейства с деца. Покрай тях се подмладявам и аз, макар и стар по рождение. И най-важната причина да изживявам втора младост в момента: внукът ми Леон, който е на две годинки и всяко общуване с него озарява целия ми ден. Тук мислителят би попитал: а защо е необходимо да се чувстваш млад? Бъди такъв, какъвто си. Старостта може да носи и печал след натрупаното знание за света, но тя същевременно може и да одухотвори човека, той да стане по-разбиращ, смирен и състрадателен. 

- Ще си позволя да Ви върна назад във времето. В далечната 1972 година печелите държавен конкурс и заминавате да учите Арабска филология в Багдадския университет. Тогава с каква нагласа бяхте към Арабския свят, арабския език и към неговите носители – арабите?

- Двайсетгодишен, след казармата, тръгнах за Багдад, без да се замисля. На шега или наистина, оттогава са минали петдесет години. Днес не бих имал подобна смелост за скок в неизвестното. Представях си екзотика от „1001 нощ“, но скоро осъзнах, че това е твърде повърхностно виждане. Арабия е огромен свят с много богата култура и шестте години, прекарани там, разкриха пред мен цялата сложност и духовност на региона и неговата цивилизация, пък и народопсихологията на арабите. Интересът ми не е секнал до днес. И понеже вярвам в предопределението, се сещам за думите на Пророка Мухаммед, че когато човек се движи по предначертания път, той върви с лекота, без да го спъват пречки и затруднения. Може и да е странно, но за мен арабският беше голямата ми любов от пръв поглед. Още като ученик в гимназията влязох в една книжарница, попаднах на учебник по езика и моментално се влюбих и в азбуката, и във всичко, свързано с него, и реших да се посветя на тази трудна специалност, която ми се отдаваше с лекота и ми доставяше удоволствие.     

- Как се е гледало по онези времена едно момче да отиде да следва Арабска филология в страна като Ирак? Някой от семейството Ви беше ли против това?

- И тогава беше „шик“ да се следва в чужбина, особено пък в екзотична и капиталистическа страна като Ирак. Стипендията ми от 30 динара, които се равняваха на 150 долара, позволяваше да живея без лишения. Понеже през лятото получавах сумата за три месеца, можех да пътувам до България през Ливан, Сирия, Турция и Гърция. Издокарвах се с маркови дрешки, каквито в България можеше да се видят само във валутните магазини на „Кореком“. Приятелите се шегуваха с мен. Наричаха ме „багдадският крадец“, защото все така се случваше, че се увличах в авантюри с техни момичета. Бях освободен също от задължителната студентска бригада. С младежка суета си въобразявах, че съм някакъв аристократ. Връзкар от номенклатурата, би казал някой. Истината е, че номенклатурата пращаше тогава децата си в Москва. Родителите ми бяха честни и скромни хора, убедени в правотата на социализма и верни на „Партията“, но без възможности и намерения да ме уреждат. Те бяха против всякакво връзкарство. Възпитаха ме да бъда самостоятелен във всичко и не ме спряха да замина за далечната държава. Тогава нямаше джиесеми, пък и поща се доставяше в посолството веднъж в месеца, така че бях оставен сам да се справям с живота. А и битовите условия, и климатът в Ирак, и образователната система, и социалните контакти изискваха много търпение и постоянство. Живял съм и в хотелска стая с прозорец към коридор с изкуствено осветление, и в стая с осем човека в студентско общежитие…       

- В биографията Ви пише, цитирам, “че бъдещият професор полага усилия да усвои арабски и да се задълбочи в арабската култура“. Не можах да проумея мястото на израза „полага усилия“, отдавна Ви познавам и в моята представа Вие сте човек, роден с арабския език и сраснал се с него? Какви усилия полагахте тогава? Трудно ли ви беше? Кое Ви беше най-трудно в езика като за чужденец?

- Език може да се изучава и по „сънната метода“ (сугестопедия), тогава напредваш без усилия. В моя случай навлизах не само в арабския, но и в арабомюсюлманската история, литература, философия и т.н. Бях мотивиран, примерен и бързо напредващ, но съм стигал до пълно отчаяние. След сравнително кратък подготвителен курс по арабски и основните му дисциплини бях приет в първи курс, Арабска филология, на Багдадския университет. Като единствен чужденец в курса полагах неимоверни усилия да наваксам знанията, които моите колеги са трупали с години. Момичетата водеха записки вместо мен, момчетата ми обясняваха проблемните изрази и въпроси. Част от преподавателите говореха на диалект, което там се допуска и в академична среда, а диалектът е отделен език. Така или иначе получих добра основа за понататъшно самостоятелно развитие. По онова време Ирак беше богата и просперираща държава, която привличаше най-уважаваните специалисти от целия Арабски свят.    

- Как стигнахте до това съвършенство на познанията на арабски език?

- Съвършенството предполага степен на завършеност. Не мога да се похваля с такова постижение, но без излишна скромност бих споделил, че съм се мъчил да преведа на български найтрудните арабски текстове, макар и с променлив успех. То и родният ми български се нуждае от доучване, а арабският е океан, без да говорим за отделните науки. Ако някой се похвали, че владее до съвършенство класическия език, тогава трябва да бъде попитан как се справя с многобройните диалекти. В крайна сметка е важно хората да се разбират взаимно, на какъвто и език да говорят и пишат помежду си. 

- Първоначално сте искал да се занимавате с поезия, доколкото ми е известно. Как от това желание скочихте към толкова сложните езикови дълбочини – като поезията и най-вече Корана?

- Не само исках да се занимавам с поезия, но публикувах три стихосбирки, първите две – в издателство „Български писател“. За мен това беше съдба – не само професионална отдаденост на словото, но и начин на живот. Мислех, че арабската литература ще ме обогати с идеи и ще ми помогне да открия нови пътища в собственото творчество. Амбициите ми бяха ориентирани към съвременността, но постепенно интересът ми се насочи към класиката. Така стигнах и до Корана, който ми се струваше достъпен и лесен за разбиране. В определен момент след 1989 г. започнах да се замислям доколко хората се нуждаят от поетическите ми откровения, твърде сложни и елитарни, и доколко разбират чувствата и разсъжденията ми. Моите оценки се разминаваха с тези на публиката. А и поезията най-често се вдъхновява от драмите в живота. Неслучайно хората се опитват да изразят чувствата си в стихове при смърт на обичан човек, при нещастна любов, при самотност… След като поулегнах и извоювах мястото си под слънцето, спрях да пиша, но си останах просто поет по душа. Да се скриеш от дъжда под някой покрив, да слушаш мелодията на капките и да съзерцаваш танца им в локвите, и това да те издига над баналната действителност, ето поезия в действие.

- Вие единствен и пръв направихте блестящ и ненадминат академичен превод на Свещения Коран, това е факт. Защо преведохте Корана?

- Автор съм и на дебели книги, но името ми се свързва найвече с превода на Корана. По време на Възродителния процес издателство „Наука и изкуство“, очевидно по партийно поръчение, бе решило да издава Свещената книга на мюсюлманите. Не зная какви са били съображенията, вероятно да се докаже, че у нас уж няма турци, а само българи-мюсюлмани, и ето че религиозните им права се спазват. Благородната задача бе възложена на мен и аз я изпълних с лекота по най-добросъвестния начин за няколко години. Тогава настъпиха промените, издателството фалира, дойдоха тежки времена. На обществената сцена се появиха харизматични герои, някои от тях – излезли направо от затвора. Такъв беше например Емил Кошлуков. Той гостува на Факултета и в препълнената аудитория остави блестящо впечатление. Млад, интелигентен, симпатичен, брилянтен оратор, че и репресиран. Докато моя милост блестеше със следването си в чужбина – привилегия, която при тоталитарния режим бе ощастливила малцина. Хората излизаха по площадите, за да изразят спонтанния си гняв, докато аз се свих в черупката си. Но човек не може да избяга от съдбата си. Тогава се сетих за Корана, върнах се към него и към тълкуването му и осъзнах, че не съм успял да предам цялата му дълбочина и красота. Започнах да го превеждам буквално отначало, но вече с покаянието и тъгата на отшелник. Това бе моето вдъхновение и моят катарзис. То продължи десетина години.

- Коя от сурите в Корана е най-значима за Вас и защо?

- Според ислямската догматика най-важна е първата, откриващата сура, нещо като „Отче наш“. Въпреки че е най-кратката, в нея се съдържа квинтесенцията на цялото учение. Харесвам кратките поетически сури, наративите, емоционалните отклонения и повторения, своеобразния ритъм, който е трудно да се предаде на български. Поделянето на сури е твърде условно.

Кораничното послание трябва да се възприема като цялостен текст, при това не сам за себе си, а задължително разкодиран чрез допълнителна литература: изказвания на Пророка, тълкувания, исторически хроники и т.н.. Коранът е толкова дълбок и сложен, че един човешки живот не стига, за да бъде разбран и да се усети силата на внушенията му.

- Като специалист изучавате исляма. Какво мислите за него?

- Някои твърдят, че няма ислям, а има „ислями“. Пророкът е предупреждавал, че такава опасност реално съществува: хората от неговата общност да се разделят на секти подобно на юдеите и християните. Ислямът по принцип е авраамическа религия наред с юдаизма и християнството. Не приемам да се говори за „християнски ценности“, които освен че са общочовешки, се проповядват и от другите монотеистични учения. Някой веднага ще възрази с аргумента за зверствата, извършвани в името на Аллах. Излишно е да го разубеждавам. Няма да ми повярва. Религията, включително ислямът, е нещо много съкровено и интимно, което се изповядва в усамотение и не се крещи на всеослушание. „Най-противен е магарешкият глас“, се казва в Корана. Насилието, беззаконието, масовите убийства на невинни хора, всякакви други престъпленията не могат да се оправдаят и оневинят чрез религиозна индулгенция. Уви, класическите ислямски извори допускат всякакви прочити, които се експлоатират за нечисти политически цели. Затова и един от модерните подходи към Корана е абстрахирането от тълкувателната литература и позоваването единствено на автентичния му текст.

- Вие сте толкова дългогодишен преподавател в Катедрата по арабистика и семитология при Софийския университет, че имам усещането, че Вие сте отпреди катедрата. Извървял сте всички стъпала на кариерата. Имахте ли спънки по пъта си или винаги изкачвахте с лекота кариерната стълба?

- Наистина съм „отпреди катедрата“, защото тя се обособи години след постъпването ми на работа в Софийския университет през 1979 г. Оттогава са изминали 43 години – достатъчно време, за да се сблъскам с всякакви огорчения. Академичната йерархия има строги норми и срокове за преминаване от степен в степен. Осем години бях асистент, старши и главен, за четири години станах доктор, после доцент, доктор на науките и професор, около 30 години след началните ми стъпки. Бях избиран на ръководни постове в Софийския университет – и начело на катедрата, и за директор на Центъра за източни езици и култури, и за декан на Факултета по класически и нови филологии, един от найголемите в Софийския университет – около 200 преподаватели и 2000 студенти. Особено последната длъжност бе огромна чест и отговорност за мен. Колегите да ти гласуват доверие – интелектуалци от висока класа с международна известност – е сериозно признание. Същевременно в такъв колектив, съставен от амбициозни хора с неизбежните съперничества и конфликти между тях, трябваше да се справям с доста предизвикателства и по неволя да упражнявам власт.

- Какво най-много обичате в професията си на преподавател? Какво мразите?

- Нямах амбиции да се захващам с академична кариера. Бях се заел с журналистическа работа в Българското радио. Там работих около половин година след завършването си, но напуснах в знак на протест след скандално назначение. В търсене на друга работа, каквато и да е, само да ми остава време за поезия, попаднах в Софийския университет. Оказа се, че специалност „Арабистика“ се е оголила откъм щатни преподаватели и така изведнъж ме назначиха за асистент.

Университетският преподавател разполага със свобода – и като лично време, и като подход при водене на занятията, и в отношенията с „началството“. И ректорът, и деканът е пръв сред равни. За мен това е най-голямото предимство на професията. От пръв поглед е лесно да изнасяш лекции няколко часа в седмицата. Това обаче е висококвалифициран труд, който не само изисква дългогодишна подготовка, но и ежечасно отстояване на заеманата позиция. Убедил съм се, че титли и звания нямат значение за студентите. Достигнал съм възможно най-високото стъпало в академичната йерархия и в знанията си, но всеки път преди лекция усещам „сценична“ треска. Не че мразя това напрежение, но предпочитам усамотението сред книгите.

- Ще ви призная – Вие сте много обичан преподавател от студенти си. С какво успявате да ги предразположите?

- През последните години атестацията на преподавателите е задължителен елемент от кариерното им развитие. Прави се анкета сред студентите и тя е индикатор за отношението им и към съответната дисциплина, и към преподавателя, който я води. Установил съм, че не е възможно всички да те харесват и много ме радват високите оценки. Младите хора имат критично мнение за своите преподаватели, особено за повъзрастните, и е доста трудно да се получи одобрението им. Тук е важно да се отчетат и личните качества на студентите. По-посредствените са по-взискателни. Ако се харесвам на някого, то е защото не изтъквам превъзходството си. Ясно е, че съм натрупал много повече знания в сравнение с начинаещите и че не всеки би издържал моя стоицизъм. Вместо да ги обезкуражавам в и без това трудната специалност, се старая да следвам бащинско отношение и да им вдъхвам увереност. 

- Вероятно малцина знаят, че Вие сте и мой преподавател, мой научен ръководител на дипломната ми работа, Вие ми дадохте зелена светлина да напиша и защитя дипломна работа на тема“ Образът на жената в поезията на Низар Каббани“ . Аз съм Ваша студентка и винаги се обръщам към Вас с – Учителю! Кои от вашите възпитаници сте запомнили трайно с нещо? Споделете интересен пример?

- Това е върховна награда – някогашните ти студенти да се обръщат към теб с „Учителю“. За мен беше удоволствие да чета дипломната Ви работа, която почти не се нуждаеше от моите напътствия и още тогава издаваше наличие на талантливо перо. Нашите студенти постъпват в специалността с много висок бал, което е гаранция за равнището на подготовката им и за способностите. Възпитаниците ни се реализират отлично като експерти на престижни длъжности, още повече и защото владеят по няколко езика освен арабския. Бивши наши студенти например са Димитър Цанчев – европейски дипломат, посланик, ръководител на Делегацията на Европейския съюз в Държавата Израел, Пламен Цолов – посланик в Кралство Мароко, Деян Катрачев – посланик в Египет и много други колеги с блестяща професионална кариера. Запомнил съм и момчета и момичета, които са ми правели впечатление с интелектуалните и филологическите си дадености, но са се пречупвали и прекъсвали следването си или са се прехвърляли в други специалности.

Много примери могат да се дадат за студенти, които съм запомнил, но тук бих споменал рано и внезапно напусналия ни Валери Колев. През целия си живот той заемаше скромната длъжност библиотекар в Центъра за източни езици и култури и същевременно преподаваше иврит и суахили в специалностите „Арабистика“ и „Хебраистика“.  Преведе на български редица художествени произведения от иврит, арабски, амхарски, суахили и хинди, и е първият популяризатор у нас на класически произведения от етиопската, кенийската и танзанийската литература. Автор е на оригинални художествени творби: „Приказки за Праскова и Прасчо“ (2019) и романа „Ние“ (2021), чието отпечатване не можа да дочака.

- Има ли добри арабисти в момента в България или се броят на пръсти?

- Българската арабистична школа се радва на почит и в чужбина. И по-старото поколение – проф. Пенка Самсарева и проф. Йордан Пеев, – има безспорни постижения и заслуги. Без преувеличение мога да споделя, че по-младите ни колеги ни превъзхождат в много отношения, защото, за разлика от някогашната ни ситуация, разполагат с необходимите извори, могат да си позволят участия в научни конференции и се вписват пълноценно в международната колегия. Проф. Павел Павлович, проф. Симеон Евстатиев, проф. Баян Райханова са ориенталисти, които респектират с научните си приноси. Разбира се, не само арабистите от Софийския университет заслужаваме уважение. Нашите дипломати в Арабския свят също се ползват с добро име. Д-р Димитър Михайлов например, посланик в Хашимитско кралство Йордания, е един от изтъкнатите ни арабисти. Веселина Райжекова и Мая Ценова с преводаческото им дело са едни от стожерите на българската арабистика. Може би най-известният ни колега е проф. Владимир Чуков, чест гост в телевизионни предавания, автор на ценни книги и задълбочен анализатор на политическите събития. Със сигурност и други заслужават да бъдат споменати.

Тук е мястото да отбележа една инициатива на създадената в моя чест Фондация „Проф. Цветан Теофанов“. Всяка година в Международния ден на арабския език – 18 декември – Управителният съвет на Фондацията връчва стипендии и почетни дипломи на студенти-арабисти с постижения в овладяването на езика и практическото му приложение. Затрудняваме се да излъчим лауреати, защото повечето ни студенти са отличници и активно упражняват езика.

- Не се ли изморихте да вливате знания? Не се ли изтощихте?

- Както се казва на шега, луд умора няма. Ако говорим сериозно, преподаването може да бъде и рутинна дейност, и тогава те изпълва с досада и отегчение, но то може да бъде и общуване – двустранен творчески процес на споделяне, и на знания, и на позитивна енергия. Честно казано, пред четенето на лекции предпочитам да пиша своите текстове, но едното се съчетава с другото. Изявите ми пред публика ме ориентират за значимостта на темите, които ме занимават. Ако някой проблем интересува само теб, няма смисъл да ангажираш с него вниманието на хората.

- Зарязахте ли поезията на фона на преподавателската дейност? Пишете ли?

- Поезията не съм я точно зарязал. Не пиша стихове. Спира ме и възрастта, и липсата на такава потребност. Струва ми се дори смешно да се изявявам като поет след дълго прекъсване. Но поезията живее у мен и предпочитам да я изживявам. Пиша проза, без да бързам и не за да видя името си изписано с големи букви. В момента работя над роман, но не системно, а за удоволствие – само когато ми се пише.

- Писал ли сте поезия на арабски език?

- Като студент пишех и на арабски. Отдавна не го правя. Липсва ми вроден усет за езика, за сетивния колорит на думите. Има достатъчно гениални арабски поети, та да се налага и чужденци да им помагаме.

- Бихте ли изброил любимите си арабски поети, автори – прозаици?

- Цял списък бих могъл да изредя. През различните периоди от живота си съм харесвал различни автори. Найтраен може би е интересът ми към Джубран Халил Джубран (1883-1931), ливански поет, писател, художник, мистик, гениална личност, съчетала в себе си духа на Изтока и Запада. Негови произведения са публикувани и на български в брилянтен превод на нашата колега Мая Ценова. 

- Споделете мъдър цитат от някой от тях?

- Джубран пише: „Обичайте се, но не превръщайте в окови любовта. Тя нека е морето между бреговете на душите ви.“ И нещо актуално: „Странно е, че всички ние браним кривото у нас по-ревностно, отколкото правото.“.

- Проф. Теофанов, за всичките тези седемдесет години съжалявате ли, че се захванахте с арабския? Съжалявате ли изобщо за нещо? Бихте ли променили нещо, ако фортуната ви даде тази възможност?

- Никога не ме е занимавал този въпрос. Приемам съдбата си такава, каквато е. Получил съм дори повече, отколкото заслужавам. Понякога в моменти на лични сътресения съм се опитвал да избягам от предначертания път, но, слава богу, пак съм се връщал. Животът ми е низ от уж случайности и стечения на обстоятелствата. По-мъдър е и по-целенасочен от самия мен. Нищо не е било случайно.  

- Вярващ човек ли сте или религиозен?

- И вярващ, и религиозен. Убеден съм, че Бог е навсякъде и във всичко, или, както се казва в Корана, „Аллах е светлината на небесата и на земята“. А мрака?, би попитал някой. И мрака, бих отвърнал аз. Но това е неуместна в случая тема за дълга полемика.

- Щастлив ли сте? Какво ви прави щастлив?

- Щастлив не бива да се бърка със самодоволен. Аз съм напълно реализиран човек. Не искам повече да получавам, а само да се раздавам.

- Имате ли слабости?

- Като всеки човек имам и слабости, и комплекси, и грехове, и залитания. Но имам и една голяма добродетел: не се приемам на сериозно, склонен съм да се уча и да се коригирам.

- Умеете ли да прощавате? Какво не бихте простили?

- Ето една от големите ми слабости. Може да се дължи и на зодията: Рак. Трудно прощавам, особено на хора, в които съм повярвал. И съм много злопаметен. Помня обиди отпреди петдесет и повече години. Не бих простил предателство. И най-близки приятели са го правили зад гърба ми и съм разбирал едва след време.

- Възможно ли и човек да Ви разгневи, предвид невероятно спокойния Ви външен вид, тихия уравновесен говор и скромното потайно поведение?

- Тук някой от семейството ми би се позасмял, защото неведнъж съм избухвал пред тях, а и навън. Иначе кротък и спокоен, при явно неразбиране и засягане на достойнството ми се превръщам в разярен лъв.

- Вашето мнение за войната в Сирия?

- Политиката е област, в която всеки държи да има мнение и смята, че неговото е най-правилното, но ние в голяма степен сме манипулирани от информацията, която ни се предоставя. Най-съществените факти и изводи се пазят в строга тайна. Както беше казал моят приятел, поетът Иван Матанов, „истината ще изплува някой ден като огромен допотопен кораб“. Като учен съм възпитан да се придържам към сферата на своята компетентност. И все пак, гражданската война в Сирия, започнала през 2011 г., отприщи сложни геополитически противоборства и претенции за надмощие. В крайна сметка е война без победител, но с много невинни жертви и пълна разруха. Най-големите страдания сполетяват обикновените хора.

Още навремето като студент, пътувайки през Сирия, при управлението на Хафез алАсад, бащата на Башшар, бях свидетел на повсеместното шпиониране и слухтене от тайните служби. Днес положението не е по-различно. Режимът се поддържа изкуствено, а трябва да бъде свален, но не от външни сили. Омагьосан кръг. Страната е в руини. Хората са обезверени. Раните от войната ще кървят дълго, както и в Ирак, и в Ливан, и в други страни от Арабския свят.

- Вашето мнение за войната между Русия и Украйна?

- Много експерти виждат връзка между тази война и войната в Сирия. Подобни паралели могат с основание да се направят, но има една съществена разлика. Войната в Сирия започва като граждански протест под лозунга за реформи и справяне с корупцията, а конфликтът между Русия и Украйна започва с нахлуване на чужди войски на територията на суверенна държава. Симпатиите ми съвпадат с тези на „умните и красивите“, но се вслушвам в различните мнения. Едно от най-тревожните за нас следствия от тази война е взривоопасното поляризиране на българското общество.

- Вашето мнение за сегашния ни кабинет в оставка?

- От две години живея в чужбина и не мисля, че съм в течение на ситуацията. Разбира се, трескаво следя новините, но друго е да се усеща пулсът на събитията в страната. България не изглежда добре от дистанция. Перспективите не чертаят щастлива развръзка.

- Вярвате ли в доброто? Изобщо, съществува ли доброто или Ной забрави да го сложи в ковчега....?

- Доброто не е такова само по себе си. Доброто за един може да е зло за друг. Ной не взима на ковчега само добри животни, а цялото многообразие от двойки, необходими за живота на земята. Вярвам в доброто. То може и да се дави в пълноводието на битието, но диша и съществува.

- Споделихте, че не живеете вече в България. Как се чувствате във Франция? Какво повече ви даде Париж от София?

- Франция е втората ми родина. Чувствам се, сякаш съм израсъл в тази страна, макар и бавно да напредвам с френския поради огромната ми заетост. Тук животът е по-спокоен, хората – по-любезни, като цяло по-сдържани откъм злоба и агресия. Кварталът ми – недалеч от Сена и близо до Булонския лес – е потънал в зеленина и е много поддържан. Париж ми даде всичко, което дава на французин, най-вече усещане за висока култура.

- Какво бихте искал да пожелаете на България? А на света?

- Не съм папа, който може да отправи обръщение към „града и света“, но и за България, и за света моя скромност си пожелава да ги видя в мир и съзидание, а не в хаос и разруха.

- Какво ще пожелаете на себе си за рождения си ден, за тази достойна кръгла годишнина?

- Последното, което бих си пожелал, е дълголетие. Това може да звучи и като проклятие, защото старостта на никого не прощава. Пожелавам си просто здраве, кураж и душевно спокойствие и за мен, и за близките ми, и за истинските хора. 

 

Едно интервю на Оля Ал-Апмед за ФАКТИ.БГ, в. „Трета възраст“ и в „Марица“