Срещи с Цветан Теофанов
Интервю на Светлана Баталова с проф. дфн Цветан Теофанов за в-к "Уикенд"
Светлана Баталова
"Човешката природа не се е променила през вековете, особено слабостите и пороците"
- Проф. Теофанов, как се случи срещата Ви с арабския език?
Като ученик в гимназията всеки ден обикалях книжарниците. Интересуваше ме модерната западна литература. Вече бях започнал да публикувам стихове и статии в „Средношколско знаме“ и „Родна реч“, все под западно влияние. Веднъж съвсем случайно зърнах учебник по арабски, прелистих го и, колкото и да изглежда странно, на мига се влюбих в този език, чисто сетивно – в красивата азбука, в звученето. От Запада се преориентирах към Изтока. Не знаех, че е било за цял живот.
- Как попаднахте в университета в Багдад?
Кандидатствах и бях приет в Софийския университет с единствено желание: Ориенталистика. Тогава все още нямаше специалност Арабистика. Още преди края на първата година моите преподаватели ме посъветваха да се явя на конкурс към Министерството на образованието за пълен курс на обучение по Арабска филология в Ирак. Не вярвах, че без връзки е възможно да успея, но ето че това се случи. Уж всичко вървеше по вода, а за малко да ме свалят от самолета. Като войник се наложи да постъпя в болница. Лекуващият лекар постоянно хвалеше пред мен Западна Германия и аз, нали харесвах Запада, се съгласявах. При изписването лекарят ме помоли да открия някакъв войник от моето поделение, понеже уж майка му го издирвала. Лекарят беше любезен и интелигентен човек, затова реших, че доброто възпитание налага да му отговоря. В писмото до него между другото казвах: „Съжалявам, че не успях да се добера до исканата от Вас информация.“ По-късно разбрах, че съм попаднал на западен агент, следен от Държавна сигурност. Спаси ме невинната ми физиономия. Личеше си, че ми липсват качества да бъда част от шпионска мрежа.
- Откъде дойде интересът Ви към науката и по-специално към класическата арабска литература?
Бих се пошегувал, че науката е законната ми съпруга, а литературата – моята любовница. От един момент нататък двете се сприятелиха. Винаги съм разчитал на интуицията, когато чета белетристика и особено поезия. Тълкуването може да опошли всяко произведение на изкуството, не само литературен текст. Класическата арабска литература обаче се нуждае от разкодиране, от познаване на история, религия, философия и т.н. Мислех я за архаична, скучна и догматична, но когато започнах да навлизам в нея, с удивление открих богат свят, пропит от мъдрост и страсти, еротика дори, свободомислие, остроумие, смело въображение… Това е огромен корпус от средновековни текстове, и белетристика, и поезия, и биографичен материал. Някои сякаш са писани днес. Продължавам да се ровя в тях с жив интерес, без да ми омръзва, повече от петдесет години.
- С какво най-вече Ви омагьоса Изтокът? Бихте ли посъветвали млад човек днес, в България, а може би и на всяко друго място по света, да се захване с изучаването на арабска филология?
Изтокът е доста абстрактно понятие, което обединява различни региони. Далечният изток ми е по-чужд. Пребивавал съм например и в Япония, и в Китай, но те не са ме докосвали, не съм ги усещал и разбирал. Най-важната особеност на „Изтока“, дори когато е възприел модерен път на развитие, е може би придържането към традицията, към известен консерватизъм.
На младите хора избягвам да давам съвети, но ако ме питат, им казвам да се насочват към области, които ги интересуват и увличат. Голяма е драмата на хора, които цял живот вършат по принуда нелюбима работа.
- Трудно ли Ви беше като студент изведнъж да се окажете в толкова различна култура?
В началото екзотиката ме привличаше, сякаш съм попаднал в приказния свят на „1001 нощ“. След шест години следване опознах багдадските потайности и вече ми се връщаше в България. Да, срещах и трудности, битови главно и свързани с общуването. Те по никакъв начин не ме отклониха от пътя. И все пак, там си останах чужденец, достатъчно дистанциран. Помня датата на заминаването ми за Ирак: 5 ноември 1972 г. В София вали сняг, в Багдад е зноен ден. Мъжете се разхождат в дълги роби или по пижами, някои се държат за ръце. Жените са обгърнати в черни наметала, има и такива, които носят на главите си големи тави с храна. Шумен и пъстър свят. Още в зори от високоговорителите на джамиите из целия град се понася в нестроен хор призивът за молитва. Дори само този момент е достатъчен, за да се усети разликата между Изтока и Запада. Колкото и да сме атеисти, напомнянето – по пет пъти на ден – за Бог, за човешката съдба, за смъртта, за Съдния ден, отеква дълбоко в съзнанието.
- Поддържате ли контакти с Ваши състуденти от университета в Багдад?
Уви, не. Контактите ми с колегите от курса бяха прекъснати почти веднага след завръщането ми в България. Цензурата по времето на Саддам почти не допускаше да се води кореспонденция с чужбина.
- Като учен често ли Ви се е налагало да развенчавате митове?
В арабистичната ориенталистика е възникнало течение, което се определя като „хиперкритично“. Неговите представители отхвърлят достоверността на ислямските първоизвори. Дори за Пророка твърдят, че не е историческа личност, а за Корана – че е съчинен впоследствие. Аз по-скоро се предоверявам на средновековните арабски извори. Приемам ги за даденост и работя с тях, без да изключвам западния скептицизъм и аналитично-критичен подход.
- Преводът на Корана ли беше най-голямото предизвикателство пред Вас като преводач и поет?
Коранът е смятан от традицията за „божествено чудо“. Това е сборник с откровения, които Пророкът Мохамед е получавал от архангел Гавриил (Джибрил) в продължение на 23 години в особено състояние на вдъхновение. Първоначално преведох Свещената книга с лекомислието на човек, който си въобразява, че ако не среща затруднения с езика, разбира текста. Няма книга на арабски, на която да са посветени толкова тълкувания, колкото са изписани за Корана и би трябвало да е напълно ясен. Превеждах го докрай поне три пъти, като все започвах отначало, недоволен от безсилието си да предам на български дълбочината и красотата му. Изискваше се вдъхновение на поет. Превеждал съм и по-трудни текстове – изказвания на Пророка Мохамед, древна поезия… Най-голямата ми гордост е превод на обемиста книга от английски на руски – биография на турския религиозен мислител Саид Нурси. Работата ми по Корана получи неочаквано за мен признание.
- Далеч ли са Библията и Коранът от днешната реалност в света?
Библията и Коранът са твърде различни като тип литература. В интерес на истината Коранът не е така атрактивен и изглежда по-скучен, но за непосветения читател. В Стария и Новия завет се разказват истории, някои доста забавни и пикантни, споделя се изстрадана мъдрост, знание за отминали епохи и народи, въобще това е увлекателно четиво. Вярно, днешният забързан човек, свикнал с кратките форми, трудно ще понесе разточителното библейско многословие и ще прескача пасажи или цели глави. При добро желание и търпение ще установи доколко човешката природа не се е променила през вековете, особено слабостите и пороците. За Корана е излишно да споменавам доколко той – за добро или лошо – налага отпечатък върху масовото съзнание на съвременните мюсюлмани и е фактор в геополитиката.
- След като сте прекарали толкова години в изучаване на Арабския свят, чувствате ли сега, че го разбирате по-добре?
Определено да! Не само съм натрупал експертен опит, но и съпреживявам с арабите драматичните моменти от съвременната им история. Продължавам и да се уча. Сайтът „Арабиада“, който поддържам всекидневно, носи подзаглавието „Всичко за арабите и Арабския свят с арабиста Цветан Теофанов“.
- Защо каузите на терористични организации намират подкрепа сред млади мюсюлмани и на Изток, и на Запад?
Тази подкрепа не е масово явление. Имам лични наблюдения. Първото поколение мюсюлмани-емигранти на Запад полага усилия да репродуцира традиционния си социален и религиозен живот, но второто поколение се изгубва между двете си идентичности и се отчуждава и от едната, и от другата. Радикалните движения работят за реислямизация на отчуждените и маргинализирани мюсюлмани. Религиозната идентичност вече не се контекстуализира в етнически групи, примерно араби, а в глобална мюсюлманска общност. Внушава се, че последователите на Мохамед са жертви на Запада и на подвластните му режими и че несправедливият социален ред трябва да бъде заменен с религиозния идеал. Арабски сайтове изобилстват от апокалиптични картини: леят се реки от кръв, земята е осеяна с трупове, градовете са в руини. Всичко това се тълкува като резултат от кръстоносния поход срещу исляма и вдъхновява за въоръжен отпор.
Глобализацията и новите технологии изострят радикалните настроения, като спомагат за създаването на „универсална религиозна идентичност“, уж в защита на милионите мюсюлмани срещу техния враг с много лица – гнета, корупцията, покварата, декадентската вестернизация в собствените им страни. Впрочем ислямизмът е като популизма. Все повече хора проглеждат за тази голяма измама и заблуда, която претендира, че може да реши наболелите им социални проблеми.
- Тези дни беше прободен Салман Рушди, след като в далечната1989 г. умиращият аятолах Хомейни призова той да бъде убит. Това ли е предшественикът на атаките от 11 септември в САЩ и въобще на тероризма днес?
Не, не, корените на тероризма трябва да се търсят в много по-ранни епохи – да не се връщаме чак към кръстоносните походи, но поне по времето на колониализма. Когато през 1979 г. имам Хомейни се завръща от Париж в Иран, на летището милион поклонници го посрещат като светец и спасител. Журналист му задава въпроса какво чувства, а той отговаря: „Нищо!“. Той е мистик, твърде откъснат от реалния живот. Парадоксално, но факт: Салман Рушди получи световна известност благодарение на него. Писателят с тънко чувство за хумор пародира свещената ислямска история, което в очите на всеки мюсюлманин е подигравка и непростимо кощунство. Сатиричният роман на Рушди с неправилно преведено на български заглавие „Сатанински строфи“ (всъщност стихове, откровения), скандализира правоверните с факта, че авторът е мюсюлманин. Присъдата над него е за вероотстъпничество. Отказът от исляма се наказва със смърт. Две години след излизането на романа Рушди обяви, че се връща към исляма, но после нарече постъпката си „огромна грешка“. Той е светски писател, за когото религиозните ценности са изгубили стойност. Неговата личност олицетворява свободомислието. Мъжът, който се опита да го убие, също е жертва – на пропагандни клишета. Той не е чел „Сатанински строфи“, но е усетил, че авторът им е „лош човек“ и е решил, че това е достатъчно основание да го ликвидира.
- През последните години живеете във Франция, космополит ли сте?
Да, гражданин на света, на широкия свят на хората, на вътрешната си вселена… Това неизбежно ме прави малка, но волна прашинка в очите на множеството и в собствените очи.
- А душата Ви къде живее – в София, в Париж, в Багдад?
Живял съм по-дълго и в Лондон, Оксфорд, Кайро, Москва, обикалял съм Арабския свят… Навсякъде съм се чувствал у дома. Париж заема по-особено място в живота ми. Тук е домът и семейството на дъщеря ми, която е с френско гражданство. Тук се роди внукът ми Леон. Тук срещам внимание, грижи, висока култура. Тук съм необходим. Париж радва очите и сърцето ми.
- Не съжалявате ли, че не сте напуснали България още преди години?
За мен напускането на България или бягството от нея никога не е било самоцел. Просто така се стекоха обстоятелствата. Аз съм си орисан за българин и никога не забравям откъде съм тръгнал. Нашите деца обаче, каквото и патриотично възпитание да получават, растат в чужбина и това е тяхната Родина.
- Вие сте изкусен от изящната словесност, да очакваме ли мемоари, поетичен сборник или роман?
Музата отдавна ме е напуснала, и слава богу, а в имитацията на поезия и в словоблудството не виждам смисъл. У нас има достатъчно стихотворци, които всички лайкват, но никой не чете. От дистанцията на времето намирам живота си за твърде богат на поуки и наблюдения, които могат да заинтригуват, ако не друг, то поне внуците и приятелите ми във Фейсбук. Пиша етюди и роман за пътя на емигранта от Изтока и за религиозното лицемерие. За мен то е актуален проблем, не по-малко остър от тероризма.
- Кое е по-трудно – да си университетски преподавател или дядо на внуче?
И преподавателят, и дядото са учители – не само пре-подават усвоените през годините знания, но и служат за пример с поведението си. Ако е свързано с трудност, то носи и радост. В Корана се казва, че „имотите и децата са украсата на земния живот“.
