Арабската политика и икономика
Защо Арабската пролет не завърши с провал?
Марк Линч
Няма планирани много тържества по случай десетата годишнина от въстанията, обхванали Арабския свят в края на 2010 г. и началото на 2011 г. Дните на телевизионните екрани, изпълнени със скандиращи тълпи, изглежда са останали в историята.
Ранните надежди за революционна промяна бяха помрачени от поредицата военни преврати, граждански войни и разпокъсани държави. Общият консенсус през 2021 г. диктува, че арабските въстания са завършили с провали.
Лесно е да се разбере привлекателността на подобна идея, с готовност популяризирана както от автократичните режими, така и от външнополитическите реалисти. Това означава връщане към обичайния ред на нещата. Администрациите на Обама и Тръмп мълчаливо приеха тази гледна точка, докато насочиха погледа си към други цели в региона - демократът към ядрените преговори с Иран, републиканецът към нормализирането на отношенията на арабските държави с Израел.
Да видим доколко са стабилни основите на едно подобно убеждение. Преди 2011 г. повечето анализатори приемаха стабилността на арабските диктатори за даденост. Това се оказа погрешно. Докато народният натиск прогони четирима дълго управляващи тирани от властта - тунизийския Зин ел-Абидин Бен Али, египетския Хосни Мубарак, либийския Муамар ал Кадафи и йеменския Али Абдула Салех - някои наблюдатели започнаха да прокламират, че регионът е залят от неудържима демократична вълна; други предупредиха, че демократизацията ще отвори вратата за настаняването на ислямизма.
И двете прогнози се оказаха погрешни. През 2012 г. мнозина смятаха, че сирийският режим на Башар Асад е приключил. Неправилно. През 2013 г. поддръжниците на военния преврат в Египет твърдяха, че ще страната ще се върне по пътя към демокрацията. Отново погрешно.
В разгара на революционния момент преди десетилетие се почувства, че сякаш регионът се е променил безвъзвратно. Автократичната стена на страха се беше пропукала и еманципираните арабски граждани изглеждаха предопределени никога повече да не толерират авторитарното управление. В рамките на няколко кратки години обаче тези надежди бяха премазани.
Военният преврат в Египет сложи край на зараждащия се демократичен експеримент. Нестабилните преходи в Либия и Йемен предизвикаха граждански войни. Сирия се превърна в кошмарна арена на бунтове, разрушния и международна война. В крайна сметка диктаторите в региона върнаха голяма част от силата, която бяха загубили.
И все пак твърдението, че арабските въстания са завършили с неуспех, е преждевременно и вероятно след време ще се окаже погрешно. Ефектите от въстанията не трябва да се измерват в свалени режими или проведени демократични избори, макар че броят им не е незначителен. Фактът, че диктаторите отново седят на троновете на Близкия изток, далеч не е доказателство, че въстанията са се провалили.
Демокрацията беше само една част от изискванията на протестиращите. Движението поведе борба срещу установения ред в региона, който поколения наред не бе родил нищо друго освен корупция, катастрофално управление и икономически провали.
От тази гледна точка въстанията дълбоко прекроиха арабската политика, особено по отношение на индивидуалните нагласи, политическите системи, идеологиите и международните отношения.
Повърхностните прилики могат да прикрият степента на промяна, но днешният Близък изток би бил неразпознаваем за наблюдателите от 2010 г. Силите, задействани през 2011 г., на практика гарантираха, че през следващото десетилетие ще станем свидетели на още по-дълбоки трансформации - промени, които ще объркат всяка политика, основана на връщането към статуквото.
Какво точно се случи?
След десетилетие на пропаднали надежди е лесно да забравим колко мощен и изненадващ наистина беше революционният момент, започнал през декември 2010 г. Към края на 2010 г. беше ясно, че Арабският свят изпитва нарастващо популистко разочарование и икономическо неравенство, но управляващите в региона бяха уверени, че са в състояние да се справят с всяка потенциална заплаха. Така смятаха както академиците, които ги изучаваха, така и активистите, които поведоха народното недоволство.
Никой не беше подготвен за големия мащаб, скоростта и интензивността на протестите, които избухнаха едновременно в целия регион. Арабските сателитни телевизионни станции като "Ал Джазира" и социалните медийни платформи като Facebook и Twitter ускориха процеса, предавайки бързо изображения, идеи и емоции през границите. Режимите бяха добре подготвени за изолирани местни вълнения, но бяха притиснати от огромния брой граждани, окупирали улиците. Когато някои военни отказаха да защитят своите президенти, победата на протестиращите бе в кърпа вързана.
Превратите в Тунис и Египет, където масовите демонстрации успешно свалиха утвърдени автократи, "заразиха" и други арабски страни. Трудно е да се възвърне магията на времето, новото усещане за единение, създадено в хаоса на площад "Тахрир" в Кайро, кръговото кръстовище "Бахрейнска перла" и авеню "Хабиб Бургиба" в Тунис.
Всичко изглеждаше възможно. Промяната изглеждаше неизбежна. Автократите бяха уплашени и нищо - нито военна подкрепа на САЩ, нито привидно всемогъщите служби за сигурност, нито вътрешните страхове и разделения на протестиращите - можеха да спрат движението.
Но никоя друга страна не мина по пътя на Тунис и Египет. Регионалните сили подкрепиха старите режими в усилията им да унищожат въстанията и Западът не направи нищо, за да ги спре. Бедните правителства в Йордания и Мароко се възползваха от финансовата и политическа подкрепа от монархиите на Персийския залив, за да потушат собствените си по-малки протестни движения, като същевременно приеха скромни конституционни реформи, за да успокоят своите граждани.
Монархията на Бахрейн жестоко смаза зараждащото се антиправителствено народно въстание и отприщи вълна от репресии. Либийският Кадафи насочи цялата сила на армията си към протестиращите, предизвиквайки бърза ескалация, която завърши с гражданска война и международна намеса. Йемен изпадна в дълга и кървава безизходица, когато военните му се разцепиха след месеци на протести.
Със стагнацията на конфликтите огромното военно и икономическо предимство на повечето режими в крайна сметка се оказа решаващо. След това оцелелите правителства потърсиха отмъщение, наказвайки активистите, които се осмелиха да оспорят тяхното управление. Те имаха за цел да възстановят страха и да премажат надеждата.
Съединените щати не направиха много, за да попречат. Когато военните сили на Египет свалиха избрания президент Мохамед Мурси и избиха стотици протестиращи в центъра на Кайро, администрацията на Обама отказа дори да нарече събитието преврат.
Обръщането на съдбата никъде не беше по-очевидно, отколкото в Сирия. Това, което започна като мирно протестно движение срещу правителството на Асад, бавно се преобрази в гражданска война. Режимът се разправи жестоко с демонстрантите. Страната изпадна в дълбока криза, довела до стотици хиляди жертви, милиони бежанци и възраждане на джихадизма.
Автократите използваха Сирия като плашило. Ето това какво може да се случи, ако се върнете на улицата, предупреждават те.
Към 2013 г., основно заради потъването на Сирия в хаос и военния преврат в Египет срещу Мурси беше постигнат нов консенсус. Автократите бяха победили, въстанията се провалиха и Арабската пролет се превръщаше в Арабска зима.
Ислямистите
През десетилетието преди 2011 г. ислямистите, свързани с Мюсюлманското братство, влиятелно движение, основано в Египет през 20-те години на миналия век, бяха доминиращата опозиционна сила в много арабски страни. Техните организационни умения, способността им да предоставят социални услуги, репутацията за почтеност и религиозната привлекателност ги превърнаха в страховита политическа сила. В началото на 90-те години интелектуалците от Братството изложиха аргументи в подкрепа за съвместимостта на исляма с демокрацията и критикуваха автократичното управление на съществуващите светски режими.
Ислямистите не играха съществена роля в ранните дни на въстанията. В Тунис правителството до голяма степен беше отстранило такива групи от обществения живот. В Египет те се присъединиха късно към протестите на площад "Тахрир". Когато обаче се отвори възможност, ислямистите бързо навлязоха на политическата сцена.
Тунизийското движение "Възраждане" и Мюсюлманското братство в Египет постигнаха огромни победи на първите преходни избори в тези страни. Мароканският еквивалент, "Партията на справедливостта и развитието", формира поредица от правителства след изборни победи през 2011 и 2016 г.
Либийските ислямисти също се включиха в електоралната игра с по-малък успех. Сирийското Мюсюлманско братство изигра критична организационна роля, най-вече от чужбина, във въстанието срещу Асад. Към 2012 г. ислямистите изглеждаха във възход.
Но тези групи се оказаха привлекателни цели за репресии от страна на автократите. Антидемократичната реакция след 2011 г. се продава на Запад от режимите, отчасти като реакция срещу преврата на ислямистите.
Египетските военни използваха аргументи като този, за да оправдаят превземането на властта през юли 2013 г. и последвалите мащабни, насилствени репресии. В Тунис Движение "Възраждане" практикува стратегия на самоограничение; нейният министър-председател се оттегли и бе заменен от технократ, за да прекъсне бързо ескалиращия политически конфликт.
Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ), които възприемаха Мюсюлманското братство като заплаха, започнаха да предприемат репресии срещу движението и го обявиха за терористична организация. В отговор Катар и Турция засилиха подкрепата си за групата, предоставяйки убежище на членовете им, бягащи от репресиите в Египет, и подпомагайки клонове, които все още са активни в Либия и на други места.
Вместо да спечелят демократичната игра, повечето ислямистки групи се провалиха както заради собствените си грешки, така и заради правителствените репресии. Египетското Мюсюлманско братство - най-голямата и най-влиятелната от тези групи - вече не съществува в разпознаваема форма. Десетки хиляди негови представители са в затвора, останалите лидери са мъртви или в изгнание, а парите му са конфискувани от египетското правителство.
В Йордания правителството извървя дълъг път към премахването на Братството, но успя да го разпокъса и раздели. Мароканската "Партия на справедливостта и развитието" загуби блясъка си след години на управление, поставено под ограниченията на краля.
Движение "Възраждане" в Тунис демонстративно се отрече от ислямизма и се представя вече като партия на мюсюлманската демокрация. А извън Кувейт ислямистките движения едва функционират в повечето страни от Персийския залив. Съвременният политически ислям е сянка на предишното си аз.
Насилственият ислямизъм е съвсем друга история. Първоначално Ал Кайда и други терористични групировки бяха изненадани от въстанията. Бързият успех на мирните протести представи аргументи в полза на идеята, че насилственият джихад сам по себе е твърде екстремен, за да доведе до промяна. Но войната в Сирия ги спаси.
В началото на конфликта Асад освободи група джихадисти от затвора в опит да представи войната като борба срещу тероризма. Впоследствие към тях се присъединиха останки от тогавашната "Ислямска държава" в Ирак, която премести някои от лидерите и бойците си в Сирия, за да се включат в битката срещу Асад.
Когато въстанието се превърна в бунт, правителствата от и извън региона насочиха оръжия и пари към бунтовническите групи. Въпреки че западните правителства се опитваха да проверяват и насочват помощите си към умерени партньори, други не демонстрираха достатъчно сдържаност. Катар, Саудитска Арабия и Турция финансираха въоръжени ислямистки групи и позволиха на частни субекти да спонсорират участници в конфликта. Тези средства в по-голямата си част отидоха към най-екстремните групи и наклониха баланса в рамките на опозиционните сили.
Резултатът не закъсня. През 2013 г. група джихадисти в Сирия насочи оръжията си срещу останалата част от опозицията. ИДИЛ премина през Източна Сирия и Западен Ирак, прекроявайки границата и театрално обявявайки се за новия халифат. Кампаниите в социалните медии и апокалиптичните съобщения, съчетани с видим военен успех, привлякоха десетки хиляди поддръжници и вдъхновиха атаки в чужбина.
Основните ислямистки движения се оказаха притиснати между дългогодишното си отхвърляне на насилствения джихад и ентусиазма на техните привърженици към групи като ИДИЛ. Как би могло Египетското Мюсюлманско братство да продължи да призовава за мирна политика, когато участието му в изборите е довело само до жестоки репресии, докато насилието на ИДИЛ е постигнало удивителни резултати?
Десетилетие след началото им въстанията коренно прекроиха ислямистките движения. Организациите, участвали в официалната избирателна политика, се сринаха. За разлика от тях, джихадистите претърпяха сериозни удари, но все още са жизнеспособна политическа и идеологическа сила.
Демократичните стремежи на протестиращите сякаш предвещаваха нова роля на Съединените щати. В прочутата си реч в Кайро президентът на САЩ Барак Обама обеща "ново начало" за американските отношения с региона. Реалността обаче се оказа много по-различна.
Арабските въстания бяха предизвикателство срещу установения ред, подкрепян от САЩ. Те ускориха оттеглянето на Вашингтон от региона. За американското напускане може да открием много причини, включително инвазията в Ирак през 2003 г., стратегическата необходимост на Америка да се насочи към Азия и вътрешния неприязън към войни в далечни земи.
Въстанията дълбоко подкопаха основните съюзи на Съединените щати и насърчиха местните сили да провеждат политики, противоречащи на интересите на Вашингтон, с глобални конкуренти като Китай и Русия.
По-енергичната подкрепа на въстанията от страна на САЩ може би щеше да помогне за по-демократични преходи. Но усилията на администрацията на Обама се оказаха хладни и неефективни. Така активистите се почувстваха предадени, а автократичните съюзници - изоставени.
Нежеланието на Вашингтон да действа по-решително в Сирия и стремежът му да постигне ядрена сделка с Иран на всяка цена допълнително отчужди автократичните партньори на САЩ. В резултат на това през по-голямата част от последното десетилетие предполагаемите американски съюзници, като Израел, Саудитска Арабия и ОАЕ, често действаха открито против американските интереси.
Администрацията на Тръмп пък споделя мирогледа на тези съюзници, включително презрението им към арабската демокрация и сделката с Иран. Но политиката му често не се оказва по-успокояваща. Липсата на реакция от страна на президента Доналд Тръмп след иранската атака през 2019 г. срещу саудитската рафинерия "Абкаик", която спря почти пет процента от световното производство на петрол, шокира региона. Що се отнася до повечето регионални въпроси, Съединените щати през последните 4 години като че ли нямаха каквато и да е политика. Тъй като присъствието на САЩ е избледняло, силите от Близкия изток създават нов собствен ред.
Някои части от тази алтернативна система са познати. Смъртта на израелско-палестинско споразумение нямаше как да бъде избегната. Борбата между Иран и неговите сунитски арабски съперници метастазира, но следва познати контури от ранните години на века. Иран увеличи присъствието си в Ирак и Сирия и запази своето регионално влияние въпреки оттеглянето на администрацията на Тръмп от ядрената сделка и подема на кампанията "максимален натиск" върху режима на аятоласите.
Атаката на Техеран срещу "Абкаик" изпрати послание до страните от Персийския залив, че потенциален конфликт би струвал скъпо. Постоянната кампания за нападения срещу американските сили в Ирак от подкрепяните от Иран шиитски фракции дори подтикна американският държавен секретар Майк Помпео да предупреди, че САЩ може да изоставят посолството си в Багдад - дългогодишна иранска мечта.
Истинската промяна в периода след Арабската пролет е появата на разломна линия в сунитския свят, простираща се през Персийския залив, Леванта и Северна Африка. С решението на САЩ да стоят встрани и да се фокусират предимно върху Иран, сунитските претенденти за лидерство на Арабския свят като Катар, Саудитска Арабия, Турция и ОАЕ проведоха множество прокси конфликти.
Тези конкуриращи се сунитски блокове подкрепиха опониращи се групи на практика във всеки политически преход или гражданска война. Те възприемат местните борби като възможности за достигане на регионално надмощие. Ефектите бяха опустошителни: раздробена египетска и тунизийска политика, крах на либийския преход след Кадафи и разделена сирийска опозиция.
Именно в този поляризиран пейзаж саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман (МбС) допусна чутовни грешки. МбС се издигна на власт през 2015 г., като отстрани съперниците си и подчини потенциалните си опоненти. Оттогава той инициира поредица от пагубни външнополитически ходове.
МбС се намеси в конфликта в Йемен, който бързо прерасна в хуманитарна катастрофа, задържа принудително премиера на Ливан и се смята, че е поръчал убийството на опозиционния журналист Джамал Хашоги. Тези действия дълбоко нарушиха глобалния имидж на Саудитска Арабия.
Нищо не илюстрира преходните модели на този променен Близък Изток по-добре от избухналия през 2017 г. конфликт на Саудитска Арабия и ОАЕ срещу Катар, дошъл като реакция срещу предполагаемата подкрепа на Доха за терористични групи. Дипломатическата борба разкъса Съвета за сътрудничество в Персийския залив, някога най-ефективният многостранен орган в региона, и възпрепятства усилията на САЩ за изграждане на единен антиирански фронт.
Вместо да се поддаде на натиска, Катар просто се позова на иранската и турската подкрепа, защитата на САЩ (Доха е домакин на голямата авиобаза "Ал Удейд", която се използва от Щатите) и собствените си огромни финансови ресурси. В крайна сметка блокадата се превърна в полупостоянна, но не особено опасна нова реалност, като търканията се материализират чрез чрез прокси конфликтите в Либия, Судан и на други места. Неспособността на САЩ да принудят съюзниците си да разрешат разногласията си и да си сътрудничат срещу Иран показва колко се е смалило влиянието им от 2011 г. насам.
Тази борба в Персийския залив осигури условията за агресивната намеса от страна на Турция, която също се стреми да се наложи като регионален лидер. В Северна Сирия турските военни де факто прекроиха границите си и оказаха достатъчен натиск върху подкрепяните от САЩ кюрдски части, за да принудят американските войски да се оттеглят.
Анкара последва този успех с агресивна намеса в Либия, с цел да се противопостави на подкрепата на Египет и ОАЕ за Халифа Хафтар, командващ военните сили, които пък се борят срещу временното правителство, признато от Турция и други чужди сили. Военната експанзия на Турция, по-тесните връзки с Катар и подкрепата за сунитските групи, изоставени от Саудитска Арабия, изкристализираха нова регионална ос, пресичаща шиитско-сунитското разделение.
Съединените щати бяха практически невидими в повечето от тези конфликти. По времето на Тръмп, чиято администрация беше фиксирана върху Иран и не се интересуваше от нюансите на регионалната политика, Вашингтон до голяма степен изчезна като основен актьор, дори в Ирак и Сирия, където все още има разположени американски войски. Вместо това американският президент избра да разчита на автократичните партньори на САЩ - надявайки се, че те могат да игнорират общественото мнение и да влязат в открит съюз с Израел.
Това до известна степен даде добри резултати - Америка подпомогна преговорите за установяване на дипломатически отношения на Израел с ОАЕ и Бахрейн и осигури по-широка подкрепа от страна на Персийския залив в израелските усилия за противопоставяне на Иран. САЩ обаче не посредничат в другите конфликти, заради което те не само се удължават във времето, но и чувствително нараства броя на цивилните жертви. Въпреки че бойците отдавна са изгубили от поглед първоначалната си цел, насилието остава константа.
Какво предстои?
Въпреки преждевременното опяване на Арабската пролет, революционната вълна от 2011 г. не беше мимолетен мираж. Десет години по-късно автократичната фасада на региона отново се пропуква. Наскоро големи въстания блокираха преизбирането на немощния президент на Алжир, доведоха до свалянето на отдавна управляващия лидер на Судан и до протести в Ирак и Ливан. За Ливан само условно може да говорим за наличието на правителство след година на демонстрации, икономическа криза и последиците от необяснимата експлозия на пристанището на Бейрут. Саудитска Арабия стана свидетел на бързи реформи у дома, докато се подготвя за предполагаемото възкачване на престола на МбС.
Тези събития първоначално изглеждаха озадачаващи. Не трябваше ли победата на автократите да възстанови стабилността? Не бяха ли арабските общности победени, изтощени и отчаяни? В действителност това, което изглеждаше като крах, беше само поредният обрат на един безмилостен цикъл.
Режимите, за които се предполага, че предлагат стабилност, всъщност са основните причини за нестабилността. Именно тяхната корупция, самодържавие, неуспешно управление, отхвърляне на демокрацията и злоупотреба с човешките права подтикнаха хората към бунт. След като въстанията избухнаха, жестокото им потушаване подхранваха вътрешната поляризация и гражданската война, като в същото време изостряха корупцията и икономическите проблеми. Докато такива режими формират гръбнака на регионалния ред, няма да има стабилност.
Избухването на масови протести сега изглежда неизбежно. Просто има твърде много двигатели на политическата нестабилност, за да може дори и най-драконовският режим да остане на власт за дълго. Пандемията от COVID-19, сривът на цената на петрола и рязкото намаляване на паричните преводи от мигриралите работници подложиха на силен натиск и без това катастрофално слабите икономики.
Разгарящите се войни в Либия, Сирия и Йемен продължават да "произвеждат" бежанци, оръжия и екстремизъм и все по-силно привличат външна намеса. Напрегнатото противопоставяне на САЩ с Иран може внезапно да ескалира в кървава война, а колапсът на Палестинската власт може да предизвика нова интифада.
Ето защо, въпреки цялата им самоувереност, повечето автократични режими в региона излъчват осезаема несигурност. Правителството на Египет смазва всички възможни признаци на народни вълнения. Анкара никога не се е възстановила от травмата от неуспешния опит за преврат през 2016 г. Иранските лидери са обсебени от външните опити за разпалване на вълнения, докато се борят да се справят с икономическите санкции. Това не е поведение на уверени правителства.
За тях урокът от 2011 г. е, че екзистенциалните заплахи - като демокрацията - могат да възникнат от всяко място по всяко време. Параноята им ги тласка точно към политиките, които подклаждат народното недоволство. И благодарение на почти десетилетие на засилена правителствена репресия, гражданското общество и политическите институции, които обикновено биха могли да насочват надигащото се разочарование, вече не съществуват. Когато такъв гняв неизбежно заври, той ще бъде по-драматичен от всякога.
Бъдещите протести едва ли ще приличат на въстанията през 2011 г. Регионът се е променил твърде много. Автократите са се научили как да се внедряват, нарушават и побеждават претендентите. Вътрешните вълнения едва ли ще хванат режимите неподготвени и правителствата са по-малко склонни да се въздържат от използване на сила в ранните етапи на протеста.
Но потенциалните протестиращи също са научили ценни уроци. Въпреки че автократичните успехи накараха много арабски общества да бъдат деморализирани и разбити, последните революционни движения в Алжир, Ирак, Ливан и Судан показаха, че дисциплината и решителността остават. И в четирите страни гражданите се оказаха способни да поддържат ненасилствена мобилизация в продължение на месеци, въпреки репресиите и провокациите.
За разлика от 2011 г., днес няма единна арабска общност. Регионалните медии, някога източник на единство, са разпокъсани. Сега "Ал Джазира" се възприема като инструмент на катарската политика, а не като платформа за споделен дебат. Междувременно арабските социални медии бяха изцяло колонизирани от информационна война, ботове и злонамерен софтуер, създавайки токсична среда, в която новите междуидеологически коалиции се борят да се обединят. Но както показват взаимодействията между алжирски и судански протестиращи и упоритостта на иракските и ливанските движения, тези трудности са преодолими.
В сравнение с 2011 г. международната среда е по-малко отворена за революционна вълна днес, но също така е в по-малка позиция да я предотврати. Докато администрацията на Обама се бореше да съгласува демократичните ценности със стратегическите си интереси, администрацията на Тръмп изцяло подкрепяше регионалните автократи и споделяше тяхното презрение към народния протест. Никой в Близкия изток днес няма да търси Вашингтон за напътствия. Арабските режими и протестиращите разбират, че са сами.
Но при целия неизползван потенциал на младото население в Близкия изток, има малко причини да сме оптимисти за перспективите пред Близкия изток. Няма да има автоматично рестартиране на отношенията, след като Байдън стане президент. Подкрепяната от Тръмп ос на държавите от Персийския залив и Израел вероятно ще се бори срещу всякаква нова промяна в американската политика. Иран повече няма да се довери на обещанията на САЩ. Разбитите страни няма да бъдат лесно възстановени. Бежанците няма да се завърнат скоро. Джихадистите ще продължат да намират начини да всяват хаос. Но ако трябва да научим урок от 2011 г., то той е, че нито една външна сила не е способна да контролира събитията в Близкия изток.
Марк Линч е професор по политически науки в Университета "Джордж Вашингтон". Анализът му е публикуван във "Foreign Affairs".
19 декември 2020 г.
