Арабската култура
Актрисата Екатерина Илиева подготви композиция по произведения на Джубран Халил Джубран
Актрисата Екатерина Илиева:
"Животът ми протече така, че дълги години стоях извън сцената, а това е мъчително за една актриса. Исках да направя моноспектакъл по арабска поезия или поетическа проза. Така преоткрих за себе си Джубран Халил Джубран, третия най-продаван автор в света след Шекспир и Лао Дзъ, и се роди малка композиция, която е дълбока по съдържание и смислово отражение на действителността. Тя цели да изгради мостове между нас, хората, които имамe своите общи начала чрез Твореца. Може би ако времената бяха по-благодарни към театралното изкуство, бих могла да осъществя мечтата си за един богат образно-изразен интерактивен спектакъл. Но дори само като текстова идея, надявам се, композицията да бъде интересна на читателя."
Джубран Халил Джубран
Сътворението
Композиция по книгите: Духовна съкровищница, Сълзи и смях, Странникът, Пророкът, Вълшебният пророк, Гласът на утешителя
Ти си мой брат и аз те обичам.
Обичам те, когато падаш ничком в джамията,
коленичиш в Църквата и се молиш в синагогата.
Ние с теб сме синове на една вяра – вярата на Духа.
А определените за водачи на множеството ѝ клонове
са пръстите на Божията ръка,
която сочи към съвършенството на Духа.
Красиво е да говориш пред хората за Бога.
Ние не можем да вникнем докрай в природата Му,
защото не сме Бог, но можем да подготвим съзнанието си
и да израснем чрез видимите Му проявления. ⁎
Сътворението
Бог отдели от себе си една душа и я извая тъй, че да бъде красива. Щедро я одари с прелест и доброта. Даде ѝ чашата на щастието и рече ѝ: “Пий от тази чаша, едва щом забравиш миналото и бъдещето, защото щастието не е друго освен миг. И даде ѝ също чашата на скръбта и рече ѝ: “Пий от тази чаша и ще проумееш смисъла на бегливите мигове на радостта от живота, защото скръбта е всякога изобилна.
И Бог ѝ вдъхна любов, която ще я напусне завинаги при първата въздишка на доволство, благост, която ще я изостави при първата горделива дума. И сподоби я с небесна мъдрост, та да я води по пътя на добродетелта. Вложи в лоното на сърцето ѝ око, съзиращо незримото и вдъхна ѝ обич към всички неща. Облече я в дрехите на надеждата, изтъкана от ангелите с нишки от дъгата. И обгърна я със здрача на смиреността, който е зората на живота и светлината.
Сега Бог взе жаркия огън от пещта на гнева и попарващия вятър от пустинята на невежеството, взе прежулващ пясък от бреговете на себичността, взе и от грубата пръст изпод нозете на миналите поколения, размеси всичко и създаде Човека. Даде на Човека сляпата мощ, която вилнее и го води до лудост – и се разсейва едва щом жаждата бъде утолена, и вложи в него живота, който е призракът на смъртта.
И Бог се смя и плака. Преливаше от любов и милост към Човека и му дари закрилата на Своето водачество.
Мир
Бурята утихна, след като преви клоните на дърветата и тежко се облегна връз житните класове в нивята. Звездите бяха сякаш отломки от разтрошена мълния, ала сега тишината отново бе надделяла, като че в Природата никога не се бе водило сражение.
В същият миг една млада жена влезе в стаята си и падна на колене край леглото, ридаейки горко. Сърцето ѝ се се разкъсваше от тревога, но накрая тя все пак смогна да разкрехне мисли и умолително пророни:
- О, Господи, върни ми го здрав и читав у дома. Пресъхнаха сълзите ми и повече от тях не мога да ти пренеса в дар, о, Господи, преизпълнен от любов и милост. Изчерпа се търпението ми и злочестината се стреми да обладае сърцето ми. Спаси, го, Господи, от хищните стоманени нокти на Войната, избави го от безпощадната Смърт, защото той е слаб под властта на силен. О, Господи, закриляй моя любим, който е твой син, закриляй го от врага, който е и твой враг. Дръж го далеч от пътя, който води към дверите на Смъртта, дай му да си дойде при мен, или да се яви и да ме отведе със себе си.
Тогава спокойно влезе млад мъж. Главата му беше бинтована с платно, пропито от кръвта на отлитащия живот.
Той пристъпи към нея, приветства я с усмивка и с плувнали в сълзи очи, сетне взе ръката ѝ и я долепи до жарките си устни. И с глас, изразяващ отминала болка, радост от срещата и несигурност какъв ще е откликът на младата жена изрече:
- Не бой се от мен, аз съм отговорът на твоята жалба. Възрадвай се, защото Мирът ме върна читав при теб, а човечеството възстанови онова, което алчността се опита да ни отнеме. Не тъгувай, а усмихни се, любима. Не се чуди – Любовта притежава силата да прокужда Смъртта, вълшебството да обезврежда врага. Аз съм твой. Недей да виждаш в мен призрак, изплувал от Дома на Мъртвите, за да посети Обителта на Красотата.
Не се плаши, защото аз вече съм Истината, която мечът и огънят пощадиха, за
да разкрие на хората как Любовта възтържествува над Войната. Аз съм Словото,
известяващо подстъп към свят на щастие и покой.
Сетне младият мъж замълча и сълзите заговориха с езика на неговото сърце, ангелите на радостта се носеха над обителта, а двете сърца си възвърнаха отнетата по-рано спойка.
Призори двамата стояха сред нивата и съзерцаваха красотата на Природата, наранена от бурята. И след дълга, утешителна тишина, войникът се взря на изток и каза на своята възлюблена:
- Погледни Тъмата, от която се ражда Слънцето.
Бог не върши зло. Той ни дава Разум и Знания, за да можем винаги да сме нащерк за капаните на Грешките и Унищожението.
Царят
Разбунтувалият се народ в царство Садик бе обкръжил двореца на владетеля, когото обсипваше с гневни хули. Той слезе пред стъпалата на двореца, като в едната си ръка държеше короната, а в другата - жезъла. Величието на появата му въдвори мълчание сред множеството, пред което той се изправи и изрече:
- Приятели, които вече не сте мои поданици, предоставям ви короната и жезъла си. Ще бъда един от вас. Аз съм просто човек и като човек ще се трудя заедно с вас, та съдбата ни да стане по-добра. От цар няма нужда. И тъй, нека тръгнем към нивята и лозята, та да работим рамо до рамо. Само ми кажете към коя нива или лозе да се отправя? Всички вие сега сте царе.
А народът се възторгна и усмири, щом царят, когото те смятаха за източник на недоволството си, им преотстъпваше короната и жезъла и се превръщаше в един от тях.
Тогава всеки се върна към делата си, а царят пое с още един човек към някаква нива.
Ала без владетел в царство Садик не стана по-добре и мъглата на недоволството все тъй се стелеше над страната. По тържищата народът гръмко роптаеше, задето няма управник. И стари, и млади говореха в един глас: “Ще си върнем царя.”
И те подириха царя – намериха го да се труди на полето и го отнесоха до престола, а сетне положиха пред него короната и жезъла. И му рекоха:
- Сега ни управлявай могъщо и справедливо.
А той отговори:
- Добре, ще ви управлявам могъщо и дано земните и небесните богове ми помогнат щото да ви управлявам и справедливо.
Тогава при него се стекоха мъже и жени, за да му се оплачат от някакъв земевладелец, който ги тормозел и се държал с тях като с крепостници. Царят незабавно проводи да доведат земевладелеца и му каза:
- В Божиите везни животът на един човек тежи толкова, колкото и животът на друг. И щом ти не умееш да претегляш животите на онези, които обработват нивята и лозята ти, прокуждам те завинаги от царството.
Идния ден при него се явиха други люде и се ожалиха от жестокостта на някаква знатна дама отвъд хълмовете, заради която те тънели в нищета. Мигом дамата бе доведена в двореца и царят осъди и нея да бъде прокудена, изричайки следните думи:
- Онези, които орат нашите ниви и стопанисват нашите лозя, са по-благородни от нас, дето ядем омесения от тях хляб и пием направеното от тях вино. И щом ти не знаеш това, ще напуснеш страната и повече няма да стъпиш в нея.
Сетне дойдоха хора, които заявиха, че владиката ги заставял да носят и дялат тежки камъни за строежа на катедралата, без да им дава никаква плата – сандъците му били пълни със злато и сребро, докато самите те гладували.
И царят проводи да доведат владиката, а когато той се яви, му каза:
- Кръстът, който носиш на гърдите си, би трябвало да означава,че притуряш живот към живота. Ала ти отнемаш живот от живота, без нищичко да дадеш. Затуй ще напуснеш царството и никога повече няма да се завърнеш.
Така ден подир ден в продължение на цял месец мъже и жени идваха при царя, за да му изплачат своето бреме. И ден подир ден в продължение на цял месец, по един потисник биваше прогонен от царството.
А народът на Садик се удивляваше и ликуваше от сърце.
Ала веднъж стари и млади обкръжиха кулата, където бяха покоите на царя, и го призоваха. И той слезе, като държеше в едната си ръка короната, а в другата – жезъла.
И им рече:
- Какво искате от мен сега? Ето, преотстъпвам ви каквото желаехте да нося.
Ала те се развикаха:
- Не, не, ти си нашият справедлив цар. Ти прокуди от страната усойниците и вълците, та дойдохме да ти изпеем нашата благодарствена песен. Короната ти принадлежи заради величието ти, а жезълът – заради доблестта ти.
А царят им каза:
- Не, не на мен. Царе сте самите вие. Когато ме имахте за слаб и лош управник, слаби и лоши управници бяхте самите вие. А сега страната процъфтява, понеже такава е вашата воля. Аз съм просто мисъл в съзнанието на всички вас и не съществувам, освен в собствените ви дела. Управници не съществуват. Съществуват единствено управлявани, за да се самоуправляват.
И царят влезе обратно в кулата, с короната и жезъла. А стари и млади си поеха по пътя – и бяха доволни.
И всеки мислеше за себе си като за цар с корона в едната ръка и жезъл – в другата.
Обичаш ли, не казвай “Бог е в сърцето ми.”, кажи “Аз съм в сърцето на Бога.”
Победителите
На брега на езерото, в сянката на кипарисите и върбите, един син на селянин седеше в съзерцание на спокойната, безмълвна вода.
Той бе отгледан и израсъл в близост с Природата, където всичко е свидетелство за любов – клоните се прегръщат, цветята съблазняват, а Бог проповядва своето слово чрез безчет гласове.
Бе млад и прежната вечер бе съзрял една девойка сред други като нея, край същото езеро. И на мига се бе влюбил безумно.
Ала току-що бе узнал, че тя е дъщеря на емира, и укоряваше сърцето си, задето се е отворило. Но порицанието никога не отклонява сърцето от неговата цел, нито самотата отклонява душата от истината. Между сърцето и душата си човекът е като крехък клон между северния и южния вятър.
Момъкът се оглеждаше със замъглени очи и съзря простичките теменужки, поникнали край благородния жасмин, съзря колибри наред с червеношийка. И все пак сърцето му пламенно твърдеше, че величественото дърво бива наранено от стръкчетата на трева, вплетени в корените му.
Разплака се от мъка, но като пъргави призраци часовете отлетяха и с кротка, изпълнена с обич въздишка той каза:
- Видяното тук е Любовта, която ме прави смешен, превръща надеждите ми в съжаления, а копнежите ми – в срам.
- Любовта, която ми е свидна, въздига сърцето ми в чертога на емира и го снизява в колибата на селянина, решително довежда в съзнанието ми една девойка, обградена от поклонници, обслужвана от роби и закриляна от мощта на потеклото си.
- Сподирям те, о, Любов!
- Какво очакваш от мен? Вървях с теб по жаркия друм, а когато отворих очи, съзрях само мрак. Устните ми тръпнеха, ала ти допусна те да отронят само думи на скръб. Любов, ти вложи в сърцето ми глад за сладостта на твоето присъствие, тъй като аз съм слаб, а ти силна – защо си против мен?
- Аз съм невинен, а ти справедлива. Защо ме гнетиш?
- Ти си истинската ми същност. Защо ме нараняваш?
- Ти си моята сила. Защо ме омаломощаваш?
- Ти си моята водителка. Защо ме изоставяш в тази пустош?
- Аз съм в нозете на твоето милосърдие и не ще следвам друг път освен твоя. Твоята воля и моето покорство ощастливяват душата ми сред полето, под необятното, засенчено от твоите крила небе.
- Потоците бързат към своята изгора – морската шир.
- Цветята се усмихват на своя възлюбен – слънцето.
- Облаците се спускат към своя жених – полето.
- Потоците не ме чуват, цветята не ме виждат, облаците не ме познават.
- Сам съм в любовта си, далеч от онази, която не ме иска дори за войник в гвардията на баща ѝ, нито за слуга в двореца ѝ – в неведение е, че съществувам.
Той замълча за миг, сякаш искаше да вникне в шепота на водата и в шумоленето на цветята. Сетне продължи:
- А ти, чието име не дръзвам да изрека, ти – далечна, отвъд сенките на блясъка, стените на високопоставеността и железните двери – къде бихме могли да се срещнем, освен във Вечността? Там властва равенство и личността е способна да се изрази.
- Ти завладя сърцето ми, благословено от Любовта, и пороби душата ми, с която Бог ме е сподобил.
- Вчера бях безгрижен, живеех спокойно сред тези поля – а днес съм пленник на убягналото ми сърце.
- Като те зърнах, красавице, разбрах защо съм дошъл на света.
- Като узнах, че си принцеса, и се взрях в своята бедност, разбрах, че Бог владее неразкритата човешка тайна, че скришен път води духа към онези обители, където любовта е способна да забрави земните порядки.
- Момъкът се изпрaви и бавно, печално пристъпи към един извор. Затули лице с длани и отчаяно се примоли:
- О, Смърт, ела ме прибери, защото на Земята, чиито тръни заглушават розите, няма правда, ела ме избави от тукашния свят на различия, където Любовта бива свалена от престола на небесната ѝ слава и окичена с плитко достойнство. Помогни ми, о, Смърт, защото Вечността е едничка обител. Там ще чакам моята любима.
- По здрач, след като слънцето вече бе оттеглило от нивята своите лъчи, той още се скиташе тялом и духом. Приседна край зеленината, където бе стъпвала щерката на емира, и оброни глава връз гъдите си, сякаш да възпре сърцето си да се пръсне.
- В същия миг, иззад върбите пристъпи красива девойка в дълга рокля, чиито поли се влачеха по тучната трева. Тя се приближи и положи нежна длан върху главата на младежа, който се втренчи в нея, несмогвайки да повярва на очите си, сякаш тя бе плод на въображението му. Беше дъщерята на емира!
Той падна на колене, подобно на Мойсей пред горящата къпина, помъчи се да продума, но остана безмълвен – ала сълзите му говореха вместо него.
Принцесата го прегърна, докосна с целувка устните му, пресуши сълзите му с кадифените си ланити и с глас, по-умиротворен от музика изрече:
- Ти ми се яви в един тъжен сън и твоят образ сложи край на самотата ми. Ти си спътник на изгубената ми душа, ти си моята половина, от която съм била отделена, преди да дойда на този свят.
Избягах от двореца, за да дойда при теб и сега сме заедно. Не се бой от мен – загърбих славата на баща си, за да те сподиря надалеч и с теб да изпия чашата на живота и смъртта. Ела, нека напуснем това място и идем другаде, в убежище, каквото тукашните земи не могат да ни предложат.
Двамата поеха редом, под дървесата, и вървяха, докато ги потули нощната тъма. И като вървяха около тях грейна ореол от все по-ярко зарево. Те вече не се страхуваха нито от мрака, нито от казън на емира..
Което Любовта е единила,
никой човек да разлъчи не може.
Което е Вечността пожелала,
никой човек да промени не може.
Бог се разраства чрез желанието, а човекът и земята, както и всичко на земята, се издига към Бога със силата на желанието. И ако искаш да познаеш Бога, не си задавай въпроси. Вместо това се огледай и ще го видиш да играе с децата ти. Погледни в просторите и ще го видиш да върви по облаците, да протяга ръка на светкавицата и да се спуска с дъжда. Ще го видиш как се усмихва с цветята, а после се издига и маха с ръце в дърветата. Утешете се, обични мои слаби създания, понеже отвъд този свят, свят на Материята, има Велика сила и тя е само Справедливост, Милосърдие, Състрадание и Любов.
Край
Кой е Джубран Халил Джубран?
Земният му път тръгва от 06.01. 1883 г. от покритите с кедри склонове на ливанските планини, Свещената кедрова гора на края на Вади Кадиша, родният му Бшарри. От 1885 върви по емигрантските пътища на ливанските християни в САЩ. Завръща се в Отечеството си 1898 до 1901, за да завърши езуитския колеж в Бейрут, а сетне се установява завинаги на американска земя. Снове между Бостън, Чикаго и Ню Йорк, отскача до Париж 1908-1910 г., където учи живопис и се сприятелява с Роден, ала никога не загубва от погледа си незримата за заобикалящите го ливанска земя. Копнежът му по нея го тегли непрестанно отвъд хоризонта.
Дебютира успешно в литературата с есета на страниците на емигрантския периодичен печат през 1903 г., а в живопистта с първата си изложба през 1905 г. И перото, и четката му са максимално наситени с емоционални въздишки и копнеж за свобода и съвършенство. Тази наситеност прави впечатление първоначално на арабските емигранти, които са първите му читатели. По-късно, насърчаван от своята покровителка Мери Хескъл започва да създава творби ина английски език. Така се подготвя за венеца на своето творчество – есето “Пророкът”, което разтърсва Америка в началото на 20-те години на ХХ век.
Въпреки желанието си да види още веднъж родината, Ливанските планини, Джубран прекарва останалата част от дните си в Ню Йорк, угасвайки на 10 април 1931 година. Тленните му останки са пренесени в манастира “Свети Саркис” в Бшарри, където са и до днес.
В неговата източна философия няма нищо абсолютно освен неподвластния никому живот: “Смях и сълзи”, “ Градината на пророка”, “Безумецът”, Странникът”, “Предтечата”, “Пророкът”, “Иисус – син човешки”, “Гласът на учителя".
Мая Ценова
