Арабската култура


Хомосексуализмът в арабската култура през Средновековието

Хомосексуализмът в арабската култура през Средновековието

Цветан Теофанов

Западното неразбиране на мъжката еротика в класическата арабска литература датира от векове със своя комплексен характер. Хомосексуалните традиции в нея често са използвани, за да се мотивират религиозни или политически цели: кръстоносните походи, утвърждаването на европейското превъзходство над андалусци, араби, перси и османци. През 1593 г. в книга-компилация на всички негативни портрети на Пророка Мухаммад Хенри Смит твърди, че той “извършил полов акт с магаре”. Въпреки че в западноевропейската ориенталистика подобни представи за Пророка вече са отживелица, до ХVIII и ХIХ в. продължило приписването на сексуални отклонения на мюсюлманите. През 1704 г. Джоузеф Питс, английски моряк, взет в плен от алжирски пирати и освободен едва след като извършил поклонение в Мекка, пише: “Общото за мъжете там е, че правят любов с момчета, както тук, в Англия, се прави любов с жени.” 

През 1829 г. Робърт Бевърли отбелязва, че содомията е най-характерната отличителна черта на мюсюлманския нрав.  В своите бележки към десеттомния си превод на Приказки от хиляда и една нощ големият познавач на арабската култура сър Ричард Бъртън изразява възгледа, че сред народите, които живеят по северното и южното крайбрежие на Средиземно море на изток по пътя до Япония - Мала Азия, Месопотамия, Халдея, Афганистан, Синд, Пенджаб и Кашмир, – педерастията е “популярна и свойствена за тях, в най-добрия случай - порицавана като дребно провинение”.

Бъртън стига до заключението, че хомосексуализмът е неизбежно явление по тези земи, защото те попадат в т. нар. сотадична зона (по името на древногръцкия сатирик Сотад, известен с грубост и непристойност на стила си). Според автора в тези страни “се наблюдава смесване на мъжки и женски темпераменти, което на други места се случва спорадично”. Бъртън отхвърля мнението, изказано още от Херодот по повод на разпространения в Иран и страните от Плодородния полумесец хомосексуализъм, че там “противоречащата на природата любов е възприета от гърците” и добавя, че “Иран е заимствал патологичната любов от народите по долината на Тигър и Ефрат”.

Нерядко хомосексуалните алюзии, използвани в арабската поезия за политически и социални сатирични внушения, се тълкуват тенденциозно като доказателство за “сексуалната култура на мюсюлманските общества”. Освен съчиненията, които генерализират в негативен план извода за сексуалната извратеност на арабите, друга крайност са опитите на гей-симпатизанти да атакуват западната хомофобия чрез хомофилията на класическите арабски текстове, но без да вникват в реторичната им дълбочина и комплексност.

В средновековния ислям сексуалността на индивида зависела от доминирането или приемането на пениса в половия акт, и нещо повече – положението в социалната йерархия също локализирало съответния мъж или жена в предопределена сексуална роля. Робите (мъже и жени), военнопленниците, момчетата, наложниците, съпругите и женствените мъже били използвани и понякога оскърбявани от мъжкия елит въпреки религиозните и юридическите санкции срещу това. Проституцията (юноши, жени, момичета в момчешки дрехи) получила такова разпространение, че предлагали ценоразпис с услуги, главно в пивници, ханове и манастири, както и в баните, които през Х в. само в Багдад били около двайсет и седем хиляди. Средновековните арабски източници дефинират сексуалността като акт на мъж, който изпълнява активната роля и обладава по-нискостоящите и от двата пола.

Този модел на социален статут и сила, прилаган в сексуалните връзки, се потвърждава от крайно негативното отношение към оралния секс (fellacio) и към пасивните партньори, по което ислямът не се различава особено от предходните религии. В християнския свят fellacio е заклеймяван с най-груби изрази като забранено, неморално и противно деяние. Въпреки че не е споменато в Библията, то било смятано за най-лошата възможна деградация, и по-специално на зрелите мъже, и представяло пределната обида в политическите и литературните ругателства - твърдението, че някой удовлетворил по този начин страстта си да доминира над друг. Ислямските теоретици смятат, че пасивният партньор в хомосексуалната връзка се отклонява от “правия път” на мъжествеността, като не само се отказва от собствения си привилегирован статут, но също така подлага на опасност и всеобщата йерархия на мъжката привилегированост. Затова поведението му се нуждаело от обяснение и средновековните писатели го обявявали за резултат от пушене на хашиш, генетични или други отклонения. Всъщност хомоеротичната поезия, създавана в Арабския халифат от Багдад до Андалуска Испания, била отправена от зрели мъже към момчета в детска или юношеска възраст и подобно на гръцката и римската традиция почти липсва лирика, адресирана от един зрял мъж до друг, равностоен по възраст и положение.

Свободните пълнолетни мъже фактически представяли социума, който споделяли с подчинени безбради не-мъже - млади момчета, и до известна степен наложници, както и с мъже роби. В своя личен живот те доминирали над изолираните си вкъщи съпруги като обладатели по същия начин, както владеели и подчинения им външен свят. Официалният морал ограничава мъжките обладателни опции в рамките на съпругите и жените наложници, но ако мъжът избирал да стане “разпътник”, той можел да разшири кръга си от партньори и да потърси обладателно удовлетворение с други несвободни жени или юноши. Подобно поведение го превръща в грешник, но не подлага на опасност неговия статут и дължимата му почит като към свободен мъж. Момчетата, които все още не са мъже, можело да бъдат обладавани, без да изгубят потенциалната си мъжественост, докато не изпитат удоволствие в акта, което е знак за патологични отклонения и е недопустимо да продължи след идването на зрелостта. Полуженственият външен вид на юношите - условието те да бъдат пожелавани за обладаване - е естествено, но временно състояние, краят на което настъпва с появата на вторичните полови белези и влизането в света на доминиращите зрели мъже. 

Ислямът почти не обръща внимание на сексуалните отношения между жени, освен в случаите, когато “активната” партньорка извършва “проникване” или възприема мъжко поведение и облича мъжки дрехи. В тези случаи йерархията в сексуалните граници е подложена на опасност или е елиминирана. Полът следователно не е биологическа дефиниция  на секса, а концепция, врязана в социалните норми, в разбиранията и заключенията за мъжествеността и женствеността. В този аспект е важно отношението на средновековния ислям към хермафродитите - смятани за несексуални и безполови, за поставени извън социалната йерархия. Фактически контактът с тях можел да отстрани от силовата структура всеки един човек, защото подобна връзка елиминирала или напълно обърквала социалните и сексуалните граници. Хермафродитът пораждал тревога за най-важното, формирано на полов признак “тяло” - социалната структура.

За разлика от християнството, което обявява хомосексуалните влечения за патологично увреждане и перверзия, ислямските традиции свидетелстват за сравнително по-сдържана позиция към подобни наклонности, като допускат между нормални хора от един и същ пол, особено между мъж и юноша, да се породи съблазън.

Ортодоксалният учен Ибн ал-Джаузи (поч. 1200) проявява донякъде разбиране по този въпрос и посочва, че слабостта към красотата е естествено свойство, вложено у “синовете на Адам”: “Който твърди, че не изпитва желание, като гледа хубави момчета или младежи, е лъжец, и дори ако сме могли да му повярваме, той би бил животно, а не човешко създание.”  Но учени като Ибн ал-Джаузи, както и неговият последовател Ибн Кайим ал-Джаузийя строго осъждат извънбрачните и еднополовите сексуални контакти и напомнят безкомпромисните изказвания на Пророка по въпроса: “Ако мъж се съвкупли с мъж, и двамата са прелюбодейци.”; “Аллах е проклел онзи, който върши деянията на народа на Лут.” (повторено от Пророка три пъти); “От всичко най-много се страхувам моята общност подир мен да не започне да съгрешава като народа на Лут.”

През епохата на Абу Бакр, първия халиф след Пророка, имало мъж, “който се сношавал като жена”, и халифът извикал най-видните сподвижници, за да решат какво наказание да му наложат. Най-строг бил Али ибн Аби Талиб, който казал следното: “Този е извършил деяние, което само една общност е извършвала, и знаете как е постъпил Аллах спрямо тях. Смятам, че трябва да го изгорите с огън.” Умар ибн ал-Хаттаб предложил да пребият мъжа с камъни като прелюбодеец.

Ислямското законодателство поставя содомитския грях под най-строга забрана наред с големите грехове: консумация на свинско и леш, пиене на кръв и разврат. Правистите спорят единствено по въпроса за наказанието, дали двамата прелюбодейци да бъдат наказани по един и същ начин, или мярката да е различна за “горния” и “долния”, и каква да е формата на наказанието - дали телата им да бъдат изгорени (не живи, защото единствен Аллах, Господарят на огъня, има право да измъчва по този начин), дали да ги хвърлят отвисоко и да ги довършат с камъни, или да ги пребият с камъни като развратници, или, ако не се е стигнало до полов акт, да им ударят сто бича.

Освен че следвали предписанието на Пророка: “Който извършва деянието на народа на Лут, убийте го!”, средновековните арабски законодатели приемали и моралното осъждане на този грях, а именно, че ако някой може да бъде убит заслужено, това е содомитът.

Съгласно пророческо предписание “Аллах не поглежда мъж, съвкуплил се с мъж или с жена отзад”. Традиционното законодателство разграничава два типа анален секс (лиуат): голям, към който законът е особено строг - между двама зрели мъже; малък - между мъж и жена, практика, позволена от  шиитите, но забранена от всички суннитски юристи с изключение на маликитите, които я допускат при условие жената да се съгласи  Очевидно терминът лиуат обхваща само част, но не и всички хомосексуални или хетеросексуални деяния, и не може да бъде пълен еквивалент на хомосексуализма, особено що се отнася до контактите с юноши.

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени