Арабската литература
Мъдрецът Абу ал-ՙАтахия, „Бащата на безумието“ (748–825)
Цветан Теофанов
Човек е от стъкло-/ чупи се, ако не си към него мил.
Абу ал-ՙАтахия
Няма средновековен арабски поет, който в една или друга степен да не се е отдавал на изстрадана мъдрост – на горчиви сентенции за житейския път на човека, за превратностите на съдбата, недъзите на обществото и погазването на нравствените идеали. Песимистичните и скептични представи за действителността датират още от езическата епоха може да се обяснят и с присъщата на семитите ценностна система, и с историческата съдба на арабите, прокудени от плодородните си земи на юг да скитат из пустинята на север, и с авраамиските корени на исляма, близък по дух до юдаизма и християнството. Тази линия на разсъждения се опложда от преводаческото движение в халифата за усвояване на гръцкото, персийското и индийското знание, което освен че поражда интерес към философията и логиката, донася и съмнения в непоклатимите устои на традициите, религиозните догми и вярвания, стереотипите на поведение и благоприличие.
През ранната Аббасидска епоха, белязана от дух на свободомислие и леконравие, спонтанното осмисляне на личния и социалния опит излиза от сферата на рефлексията и съзерцателната мъдрост, за да формира нов тип светоглед и породен от него аскетично-медитативен поетически жанр – зухдийāт (от зухд, въздържание). През тази епоха, се възправя фигурата на проповедника Абу ал-ՙАтахия (Бащата на безумието), един от най-популярните ранноаббасидски майстори на мерената реч, който се отъждествява с поетическия жанр зухдийāт – религиозна проповед със социален подтекст.
Биография
Вместо с традиционното си прозвище Абу Исхак Исмаил ибн ал-Касим е останал в историята на арабската литература с дадения му от халифа ал-Махди прякор Абу ал-ՙАтахия (Бащата на безумието). „Ти си човек, който оригиналничи (мутах̣азлик̣) и е безразсъден“ (муʽаттах). Поетът не позволявал да го наричат така, но обидният етикет му прилегнал и завинаги подменил истинското му име. Неговите съвременници го почитали като всепризнат майстор на мерената реч, способен да говори, ако пожелае, само в стихове - „най-добрият сред хората и джиновете“. Въздействащото му слово на мъдрец-проповедник трогвало до сълзи и силните на деня, и бедняците по пазарите и площадите. Въпреки авторитета, с който се ползвал и като поет, и като личност, прякорът свидетелства за увлеченията му в две крайности: във фаталната любов по единствена жена и в отшелническия отказ от земни блага.
Средновековните извори се колебаят в обяснението на безумието, което трайно е белязало представите на поколенията за Абу ал-ՙАтахия. Някои твърдят, че прякорът му е даден заради привързаност към славата и „безсрамието“, други – заради неуравновесеност, трети – защото изгубил разума си по наложница на име ՙУтба, пък бил и безбожник. Ако съдим обаче по сведенията за него и по творчеството му, едва ли е страдал от лудост и необузданост. Напротив, той винаги съобразявал своите убеждения и постъпки с възможната им оценка в обществото и бързал да се коригира, ако чуе критики.
Описанието на външния вид и поведението му вдъхва симпатия. Абу ал-Фарадж ал-Исфахани го представя по следния начин: „Слаб, тънък, строен, с добро телосложение, с бяла кожа, черни коси и гъсти къдри, той бе учтив и вежлив, благоразумен и внимателен“. Девойката, в която бил влюбен, твърди, че при първата им среща се впечатлила от неговата „стройност, изтънченост и остроумие“. Ал-Масуди потвърждава тези впечатления: „Той имаше хубаво лице и плавни движения, изкусно декламираше стихове и обичаше да пее“. Зад приятната му осанка обаче се криела ранимост, която постепенно изострила социалната му чувствителност, разочарованието и отчаянието от „долния живот“ и пороците на Божия свят.
Роден е в днешен Ирак, в селището ՙАйн ат-Тамр, но скоро семейството му се преместило в близкия град ал-Куфа. По произход принадлежал към набатейците – покорен при мюсюлманските завоевания семитски народ, който говорел на арамейски и въпреки че с арабите го свързвали общи корени, те го включили в категорията на подвластните им „чужденци“ (мауāли). Това не само предполагало нисък социален статус, но понякога ги обричало и на унижения.
Абу ал-ՙАтахия се числял към племето Бану Аназа, на което бил подвластен (маулā). Веднъж се върнал при своите покровители от племето облят в кръв и обяснил, че някакъв месар го пребил само защото е набатеец. Те се разгневили и се втурнали да отдадат мъст за него, защото го възприемали като свой брат, но огорчението от арабското високомерие към „чужденците“ завинаги наложило отпечатък върху отношението му към силните на деня.
Бащата на Абу ал-ՙАтахия изкарвал прехраната си с грънчарство и кръвопускане – един от тогавашните начини за лечение, което се извършвало чрез вендузи с глинени съдове. Синът усвоил тази професия и в младежките си години разнасял из града с кош на гърба си глинени съдове за продан. По-късно, когато се издигнал като придворен панегирист, отвръщал на подмятанията за презрения семеен занаят, че той е „грънчар на рими“.
Сянката на бедния произход го преследвала и в златните години от живота му и пораждала у него неудовлетворение от действителността и недоволство от високомерието на имащите пари и власт. Спотаеният бунт, не само срещу пороците на епохата и реалностите в халифата, но въобще срещу лекомислието на човешкия род пред смъртта и превратностите на съдбата, зарежда стиховете му с драматичен социален патос, който не е изгубил актуалност и до днес.
Младостта на Абу ал-ՙАтахия преминала в град ал-Куфа. Той бил построен в близост до ал-Хира, столицата на Маназирското княжество, което преди исляма е било васално подчинено на Персия и се е намирало в нейния културен ареал. Това предопределя и навлизането в града на манихейството и шиизма, както и на леконравието и свободомислието под влияние на различни дуалистични секти. Развратни поети-еретици започнали да се събират и – освен на интелектуални беседи – да се отдават и на забранени от исляма грехове и волности. Може би на шега или като предизвикателство към религиозните норми, техният кръг се наричал „съкровище на земята, украшение на епохата“.
Към групата се включил и Абу ал-ՙАтахия, който усвоил женствените обноски и се държал като травестит. На упрека, че поведението му не подобава „на възрастта, на поетическото ти майсторство и на положението ти“, той отвърнал с аргумента, че е искал да изучи привичките на изнежените младежи и да усвои думите им, за да ги използва в стиховете си. Но по-важен е фактът, че от „съкровището на земята“ си тръгнал обогатен с интелектуални знания, мъдрост, любов към музиката, чувственост и естественост – все ценни достойнства, които се отразили на духовната извисеност, стилистиката и емоционалното въздействие на произведенията му и го издигали в очите на неговите почитатели.
След като натрупал самочувствие на поет и ал-Куфа му отесняла, Абу ал-ՙАтахия напуснал града и се отправил към Багдад, където се надявал да покори със своя талант столичния елит. Пътувал заедно с близкия си приятел Ибрахим ал-Маусили – музикален младеж от леконравния им кръг, към когото съдбата се оказала благосклонна и сбъднал плановете си, а впоследствие се утвърдил като един от големите арабски певци. За разлика от него, Абу ал-ՙАтахия претърпял неуспех и заминал за град ал-Хира, където се влюбил в оплаквачкаjd Суʽда.
Изглежда, младежът отрано започнал да се фокусира върху мировата скръб, или това е просто епизод от нормативна биография, която цели да представи по убедителен начин духовното израстване на аскета-проповедник от земните съблазни през житейските провали до покаянието и обсебването от мисълта за неизбежния край.
Девойката, чиято професия налагала да се сблъсква с човешки трагедии, да вижда покойници, погребения и опечалени хора, навярно е открила у Абу ал-ՙАтахия съпричастие към страха от смъртта, тъжните размисли, отчаянието от краха на илюзиите и мечтите. Не на последно място поетът послужил на прагматичната Суʽда като автор на текстове, които да бъдат изпълнявани при траурния ритуал. Господарят ѝ обаче също бил влюбен в нея и понеже Абу ал-ՙАтахия проявявал упорство, получил за назидание сто удара с бич и напуснал безславно ал-Хира.
Ако си припомним, че гибелта на поета Башшар ибн Бурд настъпила след седемдесет удара с бич, можем да си представим тежестта на изтезанието. Но изворите специално подчертават, че мъчителите на Абу ал-ՙАтахия искали само да го сплашат и просто го малтретирали, без да му причинят сериозни телесни повреди. Вече започнал да трупа литературна слава и не посмели да го пребият до смърт.
В по-късния период от живота си поетът би осмислил споменатото събитие като пример за злините на този „долен свят“ и би вразумил господаря на Суʽда с благочестива проповед за равенството на хората пред неумолимата съдба:
Ти ще преминеш в друг дом, не в този, в който/ досега си живял и работил./ Място, където стъпките – горко ти! – се изравняват –/ тези на знатните господари и на набатейците.
Сега излял гнева си в няколко сатири, в които осмива „героя“ с комични черти и най-вече подчертава липсата на мъжественост у него. Той не умее да си служи с оръжието и го съветват: „Отлей от това, с което се украсяваш – твоя меч, женски браслет за крака!“. Не му е присъща и задължителната за арабските воини лъвска храброст: „Ако си лъв, не би заплашвал…“. И нещо повече, изобразен e като леконравна девойка, която „с грим е нацапала на лицето си страшни очи“, а слугите ѝ постоянно са заети с приемането на нейните посетители. „Героят“ не само е порочна жена, но се отличава и с други срамни за мюсюлманина качества – глупост и скъперничество, акцентирани чрез повторения:
Хвала на дарилия го с тази черта, която/ виждам у него: малко ум!/ Ти си върхът на невежеството и глупостта.
Ти отдаваш щедро онова, което възпира щедрите –/ кълна се в твоя живот, щедро се отдаваш./ Не трябва да се приписва скъперничество на щедрия.
Тези простодушни по съдържание и форма сатири нямат особена стойност в цялостното творчество на Абу ал-ՙАтахия, но те отекват в тогавашното общество. Когато срещал злополучния „герой“, самият халиф Харун ар-Рашид му декламирал отнасящите се за него подигравателни стихове:
Сестрата на Бану Шайбан мина край нас,/ сресана като камилско седло върху муле.
Според признанието на „героя“, той завинаги се комплексирал на тази тема: „Ей-богу, когато запасвам меча си и видя някой да ме гледа, все предполагам, че е запомнил думите на Абу ал-ՙАтахия за мен, затова ме наблюдава, и потъвам от срам“. Така с отровните стрели на сатирата, отдавна използвани от арабските поети в словесни битки, за окарикатуряване на противник, за самозащита или отмъщение, жертвата успяла да унизи своя угнетител.
Постъпката му възмутила известния филолог Ибн ал-ՙАраби, който очевидно споделял общоприетото мнение. Въпреки че сам бил „подвластен“ (мауля), не изразил съчувствие към своя събрат, а възкликнал: „Удивлявайте се: роб да осмива така господаря си!“. Впрочем, иначе суров в оценките си към аббасидските стихотворци, които смятал за бледи подражатели на джахилийските „класици“, Ибн ал-ՙАраби не скривал възхищението си от Абу ал-ՙАтахия. Когато чул някакъв човек да твърди, че той е слаб поет, филологът отвърнал възмутено: „Твоят ум е слаб, ей-богу, а не поезията на Абу ал-ՙАтахия. Кълна се в Аллах, никога не съм виждал по-естествен поет от него и по-способен да създаде стих. Смятам неговия подход за вид магия.“
Стечението на обстоятелствата в живота на Абу ал-ՙАтахия продължило да го тласка към среда, която още повече изострила социалната му чувствителност и постепенно открил в литературните традиции по-плодотворно от сатирата поле за оцеляване и въздействие – поетическата проповед (жанра зухдийат).
Амбицията му на поет го завела отново в Багдад. Столицата го привличала като център на интелектулен кипеж и висока култура, но и като поле за лична изява и възможност да се запознае с богати ценители на мерената реч. Заедно с приятелите си решил да отседне в странноприемница край един от мостовете на Багдад, за да ухажват дворцовите слугини при излизането им на пазар. Абу ал-ՙАтахия харесал девойка на име ՙУтба и започнал да ѝ посвещава стихове:
О, ՙУтба, господарко моя, нямаш ли религия?/ Докога сърцето ми ще е при теб заложник?
Аз съм унизеният под бремето на всичко, с което си ме натоварила./ Аз съм клетият, злощастният, горкият.
Аз разплаквам от зори всеки насълзен/ и на печалния влюбен съм и другар, и приятел.
Нищо! Има и покой за мен в това,/ както и за влюбения, щом е тъжен, тъжния да срещне.
О, ՙУтба, къде да избягам от теб, повелителко?
Можем и да се усъмним в искреността му, защото по същото време полагал силия да се сближи с хора от обкръжението на халифа ал-Махди и идеята да дебне жените от двореца вероятно е била продиктувана от същото съображение.
След настоятелните му искания един от придворните певци се съгласил да композира музика по негов текст и изпълнил произведението пред ал-Махди, който го одобрил и се заинтригувал от увлечението на Абу ал-ՙАтахия по ՙУтба. Дори ходатайствал пред нея да се омъжи за поета, но тя категорично отказала с думите: „Повелителю на вярващите, нима при моето достойнство и служене ме тласкаш към човек с противна външност, който е продавач на глинени изделия и печели от любовта?“ Вероятно си мечтаела да прилича на своята господарка – Хайзуран, фаворитката на халифа, която била една от многото му наложници в харема, но дотолкова го пленила, че не само я взел за законна съпруга, а и допуснал да се меси в държавните дела.
Като компенсация за проваленото сватовство ал-Махди заповядал да напълнят гърне с пари и да го дадат на поета. И понеже не уточнил подробностите за сумата, Абу ал-ՙАтахия близо година се пазарил с ковчежника да получи златни динари вместо сребърни дирхами. Прагматичната ՙУтба не пропуснала да отбележи: „Ако това беше истинска обич, както твърди той, не би спорил толкова за динари и дирхами!“
Въпросът за искреността на чувствата му към „дамата на сърцето“ неведнъж е поставян от средновековните и съвременните арабски автори и отговорът им по-скоро клони към съмнение във фатализма на увлечението по ՙУтба. Самият поет категорично отхвърля подозренията, че играе роля на жертва в любовна драма:
Ахмед ме попита, без да знае какво ми е:/ „Обичаш ли днес ՙУтба истински?“.
Въздъхнах, после отвърнах: „Да!/ С любов, която тече във вените вена по вена!
Ако можеше, ՙУтба, да проникнеш в сърцето ми,/ щеше да откриеш отворена рана.
Кълна се в живота си, лечителят се отегчи и семейството ми/ се отгегчи от мен – от моите страдания и беди.
По-добре да бях умрял, за да почивам в мир, а то/ винаги, докато съм жив, все ще бъда подлаган от нея [ՙУтба] на изпитания.
Впрочем искреността на Абу ал-ՙАтахия се обсъжда и във връзка с неговия аскетизъм, който понякога се тълкува като хитър ход за спечелване на внимание и на материални изгоди.
Една от причините съвремениците му да се съмняват в аскетизма му, е скъперничеството. Пред халифа ал-Мамун изрецитирали стих на Абу ал-ՙАтахия, в който авторът се обръща директно към поета Салм ал-Хасир с намека, че „алчността унизява хората и те свеждат глави“. Халифът потвърдил думите му. Като научил това, Салм избухнал: “Горко ми от женствения грънчар-еретик! Той натрупа имоти, зарови съкровища и сложи чувалите в дома си. После се отдаде на аскетизъм с двуличие и лицемерие и ми крещеше всеки път, когато се възправях да поискам въздаяние“.
Египетският писател Мухаммад Ахмад Бараник анализира „лицемерната му праведност“ и стига до извода, че „въздържанието не отразява истинското му душевно състояние“. За сложна и противоречива личност като „Бащата на безумието“ подобни заключения ни отдалечават от същината на неговата индивидуалност, а освен това се разминават с фактите от биографията му, които свидетелстват за склонност към мрачни размисли още в младостта и за градацията на песимизма в зряла възраст.
Любовната лирика, посветена на ՙУтба
В началото на творческия си път Абу ал-ՙАтахия се утвърждава като певец на любовта. Героят в ранните му газели следва модела на узритското идеализиране и гибелно обожаване до лудост на единствената избраница. ՙУтба е „икона, пред която монахът се покланя“, тя е омайно създание, по-чаровно и от райските прелести. Не е сътворена от кал като останалите хора, а Всевишният Аллах е изваял райските деви, хуриите, по нейно подобие. Той е покорен раб, който я издига в култ: „О, да бе ме превърнал Аллах в земята, до която се докосват нозете ѝ!“ „О, ՙУтба, къде да избягам от теб, царице?“.
Въпреки че тези стихове привличат вниманието на Съвета за преследване на еретиците (зиндици) и будят подозрения за богохулство и сектантски уклон, те не блестят с предизвикателни изблици на свободомислие или с подозрителна недоизказаност. Авторът влага в тях традиционни теми, абстрактно описание, валидно за всеки женски образ, и ортодоксални идеи. Добродетелите и достойнствата на ՙУтба се изчерпват с целомъдрието, свенливостта и красотата. Тя е „газела, чиято одежда е от красота и миловидност – и водата на младостта тече по бузите ѝ“. По прелест и блясък „превъзхожда пълната луна“, „зъбите ѝ са като бисери, скрити в морска раковина“ – все мотиви от литературния канон, познати за аудиторията още от предислямската епоха.
Ако изхождаме от арабските представи за любовта и лириката като проявление на два типа полярни отношения – целомъдрие и леконравие, в творчеството на Абу ал-ՙАтахия доминира първият. Жената е недостъпен идол, който убива своя пленник със стрелите на очите си:
О, ти, който ме порицаваш за любовта, ако ти,/ ей-богу, бъдеш принуден да изтърпиш това, както/ аз бях принуден от нежна [девойка], не би/ упреквал любовта, тъй че остави ме, на мен/ да се случва. И не зная/ на какво изпитание бях подложен, ала докато/ бях пред вратата на двореца и както/ нещо обикалях техния дворец, изведнъж уцелиха/ сърцето ми стрели на газелка и не/ му се размина, ала/ стрелите бяха двете ѝ очи и всякога, когато/ искаше да ме убие с тях, поздравяваше.
Върху по-късните произведения на Абу ал-ՙАтахия за ՙУтба налага отпечатък песимизмът, който характеризира и житейското му поведение, и творческите му изяви. Разочарованието и отчаянието в интимните преживявания са проекция на трупаните през годините огорчения и мрачни виждания за действителността. Любовта е страдание и гибелна болест, която само смъртта може да излекува.
Панегиристът
Абу ал-ՙАтахия посветил на ал-Махди похвални оди, които му спечелили привилегировано положение сред майсторите на словото. Радвал се на особена почит и на богати възнаграждения. Тайната на успеха му, не само в двора на ал-Махди, но и при следващите четирима халифи, които възпявал, се обяснява и с дипломатичното му поведение, и със съчувствието към него, подклаждано от мита за злощастната му любов, и най-вече с балансирания му новаторски подход в иначе консервативното панегирично изкуство.
Ибн Рашик ал-Кайрауани набелязва основните норми на жанра по следния начин: „Не трябва [възхваляваният] да се лишава от онова, което заслужава, нито пък да му се приписва качество на друг“, „така също и цар не трябва да се възхвалява с нещо, което може да се адресира към друг големец“. За всяко стъпало в държавната йерархия литературните критици са формулирали съответния канон. В похвалните оди на Абу ал-ՙАтахия, посветени главно на халифи, се съдържа богат набор от мотиви, и традиционни, и оригинални: слънцето и луната като метафори за образа на владетеля; „звездите на щастието“; „величествени погледи“, които „превръщат очите на газелите в лъвски сърца“; „вода от дъждовен облак, утоляваща жаждата, когато гърлото на жадния се задави със слюнка“; „лик, който прави бедняците да станат богати, ако могат да го зърнат“; огромна земя, завистлива и жалка пред повелителя, защото пред него всичко издребнява.
Основният принцип, на който Абу ал-ՙАтахия подчинява произведенията си, е лаконизмът („Няма полза от излишния разговор, когато се срещнат очите“). Авторът съкращава обичайното за традиционната касида описание на бедуински стан, като преминава директно към основната си тема, изразена в няколко афористични стиха. Избягват се сложните реторични фигури и архаичната лексика, които могат да затруднят непосветения читател. Възхвалата, колкото и да се опира на абстрактни стереотипи, рядко прекрачва границите на реалните качества, притежавани от героя, и дори когато хиперболизира образа му, не стига до безогледно ласкателство. Традиционните мотиви и стилистични похвати намекват за актуалната политическа действителност:
Държавата дойде послушна/ при него, влачейки полите си.
Само тя подхождаше му,/ само той – на нея.
Ако друг я пожелае,/ земята ще бъде разтърсена в трус.
И ако дъщерите на сърцата [– чувствата] не са му се покорили,/ Аллах не ще приеме техните дела.
Халифът толкова мрази да му се казва: „Не!“,/ че мрази и онзи, който изрича това.
В този панегирик Абу ал-ՙАтахия проповядва лоялност конкретно към ал-Махди, като акцентира върху божествения характер и предопределеността на неговата власт. Владетелят и държавата са изобразени като влюбена семейна двойка, вовеки свързана в брачен съюз, пазена и благословена свише. В текста е вложен и скрит цитат от Корана: „Когато земята бъде разтърсена в трус“ (иза зулзилати-л-арду зилзалаха) (99: 1). Последствията от претенции на някой друг да оглави халифата напомнят за Съдния ден. Авторът визира вътрешните борби за власт в династията и намеква за важно историческо събитие. Ал-Мансур определил за свой приемник сина си ал-Махди вместо да изпълни сключеното преди споразумение за ръкополагане на законния престолонаследник Иса ибн Муса – негов племенник и влиятелен член на династията с много заслуги за утвърждаването ѝ. Това създало политическо напрежение. Така Абу ал-ՙАтахия умело разчупва литературния канон, влагайки в него актуални факти, за да подсили въздействието на панегирика върху покровителя.
Тъкмо спечелил височайшата благосклонност, и ето че Повелителят на вярващите заповядал да го малтретират, като му нанесат сто удара с бич заради следния стих:
Една газела на халифа ме улови/ ала не съм аз неин враг.
С тези безобидни думи не се цели друго освен да се демонстрира оригиналност – вместо газелата да бъде убита при лов, тя е пронизала със стрелите си влюбения в нея. Ал-Махди обаче разтълкувал думите на поета като кощунство над жените от близкото му обкръжение и го прогонил от Багдад. И нещо повече, заповядал на Хамдауайх, началника на създадената от него „инквизиция“, да провери дали и той не се е заразил от някоя религиозна секта.
Ал-Махди допускал и за себе си, и за своето обкръжение волнодумно леконравие. Той бил първият аббасидски халиф, който започнал да пие леко вино (набиз) и да слуша песни. В същото време неговото управление се характеризира с преследване на дуалистичната ерес и изтребване на нейните разпространители, предимно манихейството, изразено в отдаване на краен аскетизъм, и маздаизма, позволяващ телесното блаженство. В завещанието на халифа към сина му ал-Хади той пояснява, че дуализмът се съчетава с други религии, обединява се с тях, за да ги разруши отвътре. От стремежа към извършване на добри дела за отвъдния свят еретикът-мюсюлманин неусетно преминава към вярата в съществуването на двете начала. Опасността се подсилва от факта, че докато властите издирват “неверниците”, те се скриват, променят убежденията си, ревностно се придържат към официалните коранични принципи и с привидно усърдие спазват ислямското законодателство.
Изправен пред сериозна заплаха, Абу ал-ՙАтахия се върнал в ал-Куфа и се отдал на бащината професия – кръвопускане. На въпроса защо го е направил отговорил с думите: „Исках да унизя душата си в зависимост от това, доколко земният живот ме е издигнал. Да я унизя, за да отпаднат от нея гордостта и високомерието, и с това, което върша, да придобия въздаяние на оня свят. Лекувах по-специално сираци и бедни.“.
Всъщност целял да демонстрира смирение, за да предразположи отново ал-Махди към себе си и към своите панегирици.
Донесението за покаянието му стигнало до халифа, който разбрал, че „грънчарят на стихове“ не е закоравял бунтовник и еретик и заслужава снизхождение. За снемане на подозренията от него ходатайствал и вуйчото на владетеля – Йазид ибн Мансур, с когото го свързвало взаимно уважение, засвидетелствано в панегириците на Абу ал-ՙАтахия:
Ако не бе Йазид ибн Мансур, не бих бил още жив./ Той е онзи, който възвърна духа ми, след като бях мъртъв.
Кълна се в Аллах – Господа на Мина и на препускащите там камили,/ все ще съм признателен на Йазид, където и да се намирам.
Не преставах да се боя, да умирам от страх./ След Аллах той ми бе достатъчен в това, от което се страхувах.
Не съм изричал нещо във възхвала за заслугите му,/ без те да надвишават думите ми.
Застъпничеството на Йазид накарало „Бащата на безумието“ да се отблагодари, освен с панегирици, с още по-красноречив жест на признателност – отказал се от предишните си покровители – племето Аназа – и се обявил за подвластен (мауля) на южните йеменски племена. От тях произхождал и неговият покровител, който бил фанатично привързан към корените си. След смъртта на Йазид Абу ал-ՙАтахия не се посвенил да потърси отново закрилата на аназитите, които неведнъж му помагали в трудни моменти. На упрека, че изневерява на благодетелите си без угризения на съвестта отвърнал: „От това нещо се нуждаех преди години, но от никой, на когото бях подвластен, не получих добрина.“ Тези думи могат да бъдат тълкувани и в контекста на арабското високомерие към „пришълците“, обречени да заемат по-ниско стъпало в социалната йерархия.
Въпреки че ал-Махди проявил милост към Абу ал-ՙАтахия, унижението, на което го подложил, отекнало в живота на поета и засегнало достойнството и болезненото му чувство за справедливост.
С отделни изключения кроткият му нрав на конформист го възпирал открито да изрази своя бунт, но традициите на аскетичната проповед му предоставили свободата да обуздава гордостта на властниците, като им напомня, че и те са тленни създания и колкото и да са велики, накрая ги чака смъртта. Кратък е пътят от двореца (каср) до гроба (кабр).
Когато починала дъщерята на ал-Махди и го обзела бащинска скръб, Абу ал-ՙАтахия му посветил следните стихове:
И сякаш всяко блаженство, което вкусваш/ от сладостта на живота, прилича на проблясък на мираж.
Земният живот те подмята само за да видиш/ каквито искаш поуки в него и примери.
Хитростта на смъртта не е друго освен най-голямата благодат,/ и как иначе, след като и хитрецът не разполага с хитрост пред нея.
Владетел е не халифът, а онази, пред която и той е безсилен. Смъртта си играе с човешките съдби и дава на хората нагледни уроци, от които не се поучават. Каквито и удоволствия да изпитат, земният живот е мимолетна илюзия пред вечната истина за неизбежния край на всички създания. Социалното положение не може да те избави от окончателната присъда. Подобни размисли се вписват напълно в сферата на ислямската мъдрост.
След ал-Махди на престола се възкачил неговият син Муса ал-Хади. Доколкото Абу ал-ՙАтахия дружал с брата на новия халиф – Харун ар-Рашид, също претендент за върховната власт, това го обрекло не само на хладен прием в двореца, но и на опасност от физическа разправа: „сякаш остриетата са се прицелили в главата ми“. Съвсем младият владетел – малко над двайсетте – се отличавал с непредвидим характер и криел реална заплаха за Абу ал-ՙАтахия, който споделя:
Примесват се страх и надежда, когато/ Муса помръдне с жезъла или се замисли.
Скоро обаче талантливият поет успял да го спечели с похвална ода – един от обемистите му и необичайни шедьоври в панегиричния жанр.
Произведението се гради върху сложно взаимопроникване на аскетични и вакхически мотиви, на традиция и новаторство. Началните стихове са издържани в духа на касидния канон, който предполага да се изобрази навяваща печал картина – безлюден и сиротен бедуински стан, чиито обитатели са отпътували завинаги. Вместо носталгичен пустинен пейзаж обаче авторът рисува градски забавления в легендарните хирски дворци ас-Садир и ал-Хауарнак. Техните руини и отминалата им слава пораждат тъжни мисли и чувства за превратностите в човешкия живот, за илюзорното величие и мимолетността на земните наслади. Младежите са обитавали безгрижно „райските палати“ и са плували „в морето на радостта“, дърпали са юздите на уж всевластната съдба и са приличила на соколи. Миговете на веселие обаче са отлетели, нощите на игри и развлечения са потънали в необятната паст на времето и сред развалините сега витаят единствено сенките на „смелите в страстта, които не я потискат“.
Вместо в разказ за любовни приключения сред пясъчните дюни и за племенни гощавки с месо от тлъста камила Абу ал-ՙАтахия се впуска в описание на леконравни сцени. Сътрапезниците си подават един на друг бокали с „девствено“ питие, „отлежавало под лъчите на слънцето в зноя“.
[Виночерпец] с прилепнали по тялото дрехи (мукартак) върви пред/ хората като нежна газелка
със стъклена чаша, която изважда скритите/ тайни от най-съкровените мисли.
Златисто [вино] като ярка звезда/ в дланта на онзи, който го разнася.
То оставя и знатния човек да се валя, –/ без да знае къде се намира.
След като подменя бедуинския стан с хирските дворци и бедуинската идилия - с градската поквара, авторът все пак отдава дан на традицията, като запазва описанието на пътуването през пустинята. Камилите са изморени от дългите преходи – „вечери и утрини“, „с изкривени муцуни [препускат], сякаш/ орли размахват криле/ през равнини и клисури“. Накрая стигат при „довереника на Алалах, при когото можем да избягаме от препъващата се съдба“. Халифът не само е Божи избраник, но притежава и божествено всемогъщество, способно да възпре дори превратностите на неумолимата съдба. Той е „владетелят на градовете и дворците“. За „градове“ е използвана думата „ал-Мадаин“, както са наричали и столицата на Сасанидите. Така се подчертава, че халифът е господар и на Персия – символа на имперско величие. Панегирикът завършва с парадоксалното твърдение, че още щом е бил отбит от майчината гръд, ал-Хади e навлязъл в старческата възраст – намек за неговата умереност и мъдрост, каквато впрочем не притежавал.
Ал-Хади управлявал около една година до скоропостижната си смърт. Понесла се мълвата, че го е отровила собствената му майка Хайзуран, чиято власт се опитал да ограничи. Начело на халифата застанал другият ѝ син – Харун ар-Рашид. Той носел остър и непредвидим характер, който го тласкал да съчетава сила и нежност, религиозност и леконравие. При задължителни не повече от двайсет молитвени коленопреклонения на ден отслужвал по сто до края на живота си, освен ако болест го възпирала от това, сам водел бойни походи, раздавал щедра милостиня, ходел на поклонение хадж и със сълзи на очи слушал думите на проповедниците, но в същото време пиел набиз, слушал музика и песни, които богато възнаграждавал. След сравнителната строгост на ал-Махди и ал-Хади по отношение на морала при Харун ар-Рашид наблюдаваме по-голяма свобода на поведение и изразяване, което обяснява защо условията през тази епоха позволили “безбожието” на Абу Нуас да се развие и да премине от “остроумие” в “богохулство”. Абу-л-Фарадж ал-Исфахани съобщава, че „ар-Рашид беше един от хората, които най-много лееха сълзи при проповед и най-силно се вихреха при изблик на гняв и нападателност“.
Изворите съобщават, че когато Харун ар-Рашид се възкачил на престола, Абу ал-ՙАтахия и неговият приятел от младежките години Ибрахим ал-Маусили, вече известен певец, се намирали в тъмницата. Не се споменават причините да изпаднат в немилост. Впрочем, ако съдим по историческите сведения, през тази епоха мнозина и без вина ставали жертви на своеволието и беззаконието. Ибрахим бил перс по произход и и се увличал по виното, което му създавало проблеми с властите, но музикалният му талант го превърнал в галеник на съдбата и го спасявал от наказание за греховете. Повелителят на вярващите ги извикал и им заповядал да създадат любовна песен по текст на Абу ал-ՙАтахия. Те обаче отказали с оправданието, че скръбта им след смъртта на ал-Хади ги възпира от леконравни теми. И отново се върнали в затвора, но скоро се подчинили и излезли на свобода.
И както настоявал Абу ал-ՙАтахия да се върне към любовната лирика, Харун ар-Рашид изисквал от него да му напомня за смъртта и ридаел, когато слушал стиховете му. Веднъж пожелал да му изнесе проповед, но понеже той се страхувал за последствията, започнал да рецитира едва след като получил гаранция за безопасността си:
Не си ти в безопасност нито за миг – на поглед един, на дихание,/ дори да си се скрил зад врати и пазители.
И знай, че стрелите на смъртта се прицелват/ във всеки от нас, дори да носи ризница и щит.
Надяваш се на избавление, но не вървиш по неговия път./ Корабът по сушата не плува.
В обкръжението на Харун ар-Рашид Абу ал-ՙАтахия прекарал около десет години. Бил един от най-близките му придворни панегиристи и сътрапезници в забавленията, който възпява могъществото му в импозантни картини.
Когато войските му настъпват, мечовете проблясват като мълнии, копитата на конете отекват като гръмотевици, а слънцето притворно се усмихва, заслепено от яркото светило на копията и шлемовете.
Знамето, символ на победата, често се използва от автора, за да внуши величието на халифската армия, която сякаш е небесно воинство. Като закрилник на повелителя се посочва дори архангел Джибрил, който „идва при знамената/ и победни байраци има край него, и флагове“.
Абстрактният символ на победата се изпълва с конкретно съдържание, подсказано от исторически събития, каквото например е завземането от мюсюлманските войски на византийския град Хераклея при управлението на император Никифор Първи. Впрочем изворите съобщават, че този „цезар“ произхождал от арабско християнско племе и не само бил почитател на мъдреца Абу ал-ՙАтахия, но проводил при Харун посланик с настоятелната молба да му го изпрати. Поетът обаче отхвърлил предложението. Твърди се, че по заповед на Никифор при входа на столицата му и на тронната зала били гравирани следните два стиха на Абу ал-ՙАтахия:
Не се редуват денят и нощта/ и не се въртят планетите на небосклона,
освен за да се предаде власт от цар,/ чието властване е приключило, на следващия цар.
Никифор станал известен с дръзкото предизвикателство да наруши мирния договор с мюсюлманите, което разгневило халифа и войските му нанесли на византийците съкрушително поражение:
Не възропта ли Хераклея за разрушенията/ от царя, дарен с правдата?
Харун гръмовно разнасяше смърт/ и размахваше светкавиците на острите мечове,
и носеше знамена, които плющяха с победата/ и преминаваха, сякаш са вълма от облаци.
„Повелителят на вярващите“ е преди всичко бранител на исляма. „Партията на Аллах“ и нейните поддръжници се намират в непристъпна крепост. „Ако беда застраши исляма,/ Харун пръв измежду Божиите създания ще се вдигне да го защити“. „Аллах е отсъдил властта на Харун да пребъде,/ а Неговата присъда сред тварите е закон“. „Божиите създания са сякаш керван, който и душа има,/ и тяло, а той над тях се извисява като глава“. Могъществото му го извисява дори над всесилната съдба, която от древни времена поражда у арабите атавистичен страх, а ислямът се принуждава да уточни, че и тя – „и добрата, и лошата“ – е творение на Аллах и се намира под всеобхватната Му власт.
Вече петдесетгодишен семеен мъж, през 798 г .Абу ал-ՙАтахия внезапно решил да напусне свитата на халифа, облякъл грубата власеница на отшелник и се отдал на въздържание от „лъжовните светски наслади“.
Халифът настоял придворния му панегирист да не изоставя любовната лирика. Напомнил му, че неговият дядо ал-Махди му забранил да възпява ՙУтба, ала той продължил да го прави, и ето сега, когато го молят да не се отказва от стиховете за копнежа по нея, пак не се подчинява. Увещанията не склонили поета да отстъпи, въпреки че изтърпял шейсет удара с бич и отново го хвърлили в тъмницата, където изпаднал в скръб и отчаяние:
О, горко на сърцето ми от затворения страдалец!/ О, горко на крака ми от раните под оковите!
О, горко на душата ми, горко ѝ, пак горко ѝ!/ Дали ще се избавя някой ден от въжетата, с които са ме увързали?
О, горко на очите ми, болни от плач!/ Тях не ще ги излекуват целебните мазила.
Остави ме сам да утеша днес душата си –/ заложница на гроб сред пръст и камънаци.
Уж твърд в намерението да се посвети на аскетизъм, Абу ал-ՙАтахия не издържал на мъченията и за пореден път се пречупил. Веднъж дори неволно станал очевидец на екзекуция, от което изпаднал в нервна криза. Възможно е биографията на поета да съдържа и някои хронологични грешки и несъответствия, както и наложени от литературния канон вмешателства, но сведенията за престоите му в тъмницата и за капитулацията пред наказанието са засвидетелствани от самия него в стиховете му:
О, братовчеде на пророка, чухме и се покорихме/ и вече снехме власеницата и ризницата [на аскета],
и се върнахме към занаята [на поета],/ след като имамът се разгневи, че сме го изоставили.
Средновековните арабски извори не споменават за друг аскет, който да е бил наказан за упорството си в благочестието, пък и Харун ар-Рашид обичал да слуша проповедите на Абу ал-ՙАтахия и безпощадната им мъдрост дори го разплаквала. Бихме могли да предположим, че зад историята с отказа на поета от земната суета се крият по-сериозни причини, отколкото печалната му любов по ՙУтба. Неговият син разказва: „Баща ми не се отделяше от ар-Рашид при пътувания и в града освен при отиване на поклонение хадж. […] Когато ар-Рашид отиде в ар-Ракка, бща ми облече власеницата, отдаде се на аскетизъм, престана да присъства на пиршествата и изостави любовната лирика. Тогава ар-Рашид заповяда да го затворят и бе затворен.“ Но поетът изрича стихове, които умилостяват халифа и той го освобождава.
Починал през 825 г. в същия ден, в който склопил очи и най-близкият му приятел от младежките години, прочутият музикант Ибрахим ал-Маусили. Завещал да издълбаят на гроба му следната епитафия:
Уши на живите, вслушайте се,/ чуйте и осъзнайте и после пак осъзнайте!
Заложник съм аз на постелята си./ Пазете се от такава гибел!
Живях деветдесет лета,/ които ме подчиниха на постелята ми.
Колко живи хора виждаш да стоят непоклатими/ в земетръсните домове?
Няма друг запас освен благочестието –/ вземете го или се откажете!
Абу-л-Атахия е един от най-популярните ранноаббасидски майстори на мерената реч, който се отъждествява с аскетично-медитативния поетически жанр зухдийāт (от зухд, въздържание) – религиозна проповед със социален подтекст.
В центъра на философско-аскетичната система (зухдийāт ) на Абу-л-Атахия стои земният („долният“) живот, защото от поведението на човека на този свят зависи вечната му съдба. Основният отличителен признак на земния живот (дунйа) са неговата изменчивост и мимолетност. Дори ако обещава удоволствия и щастие, той е царство на злото и несправедливостта, след което ще възтържествува справедливата присъда на Аллах. Внушенията за характера на земното битие се постигат с помощта на три традиционни мотива с богато съдържание: 1) деня и нощта, младостта и старостта; 2) съблазните на “долния свят” са илюзия; 3) превратностите на съдбата.
Денят и нощта са най-елементарните и ясни символи на недълговечността. Те се отличават с бързина (“преброени дихания”) , необратимост и следователно непоправимост - животът е “единствен ден и ако си отиде, не се завръща” , безпощадност - смилат ни като мелница, изменчивост - предатели са. Но мимолетността на човешкото битие невинаги поражда негативни чувства - тя носи утеха за праведника: “Месецът изгрява, за да погуби моя живот, но аз се радвам/ всякога, когато изгрява.” За разлика от влюбените в илюзията на “долния дом”, които се надяват на дълголетие и несекващи наслади в него, истински благочестивите хора, сломени под бремето на житейските изпитания, мечтаят за скорошния им край и за преселването в извисения и единствен реален свят на вечното озарение и безгрижие.
Ако Абу-л-Атахия интерпретира деня и нощта просто като две лица на една същност – времето, - младостта и старостта са абсолютно противоположни по съдържание. Посивяването е “предвестник на смъртта” , земният живот “обезобразява красотата” , а младостта е оазис на хармонията сред мрачната пустиня на битието: “Ние бяхме като клонки, натежали/ от аромат и сведени от зрели фурми.” Тъгата по отшумялото блажено време се трансформира в мечта за вечна младост в Рая: “От Аллах като награда аз очаквам младостта.” В ислямския контекст бляновете за възстановяване на отминалите години се осъждат като напразни химери, когато се отнасят до земната действителност, но в отвъдния живот връщането назад във времето е обещана реалност за праведниците. “Буйствата” на младостта се възприемат в опозиция с “вразумяването” на старостта и обратният път към “лудуванията” на душата илюстрира чудесата на райските блаженства.
Но за да стигне до извисяването в Небесните градини, човек трябва да изтърпи “премеждията” в долния свят, който Абу-л-Атахия характеризира с повечето възможни синоними на “нещастие”: “Ти си дом, в който властват гнет, вражда и излишества,/ ти си дом, в който царуват грижи, тъга и печал,/ ти си дом, в който управляват коварство, отрова и притворство./ В теб всичко е объркано, сред стените ти разумът се помътва. Ти си приготвил за жителите си обиди, беди и загуби.” В произведенията на Абу-л-Атахия реалността, съдбата и смъртта се съчетават в образа на свиреп звяр, който “стяга с ноктите на насладите” , идва “с криви нокти” , “издига високомерния, а после разпорва гърлото му с касапски нож” , “със своя нож убива и разсича” . Земята е “змия, която отделя отрова” . Тези отгласи от митологични представи се допълват от други, още по-мрачни характеристики на живота.
Съществена черта на земната действителност е нейната илюзорност. Тя е “сън или сянка на облак”, “блясък на мираж”, “мираж в обширна и безлюдна пустиня”, “лъжовна наслада”, обещанията му са “лъжа и измама”, “жилище е на лъжата”. Тези директни стереотипни обобщения често се определят от изследвачите като “социален песимизъм” , но от друга страна, според определението на самия Абу-л-Атахия“ зухдият не са за царете и любителите на красноречието”, а са най-близо до “благочестивите хора, проповедниците и правниците”, както и до простолюдието. Оттук произтичат и онези религиозни функции на жанра, които позволяват директно обръщане към властниците като към обикновени смъртни “синове на Адам”: “Спусни крила, ако си дарен с власт,/ и избягвай гибелните наслади! ” “Опиянил си се от властта/ и не различаваш враг от приятел./ Но, тихо!, когато вървиш по пътя, защото по него те чакат превратности!” По социална острота поетичната проповед се доближава до пророческото слово.
Истинското човешко достойнство се заключава не в сана и потеклото, а във въздържанието: ”Остави, не споменавай своя баща и дядо,/ и родословие, с което се гордееш!/ Гордей се само с праведността и отшелничеството,/ и послушанието, за което ще бъдеш дарен с Градините на вечността!” Осъждането на царското високомерие и на гордостта от знатния произход е тясно свързано с характеристиките на земния живот - мимолетност, илюзорност, непостоянство, които доказват недълговечността на властта, богатството и насладите, изменчивостта на социалните отношения.
В праведната си лирика поетът често изобличава онези, които “извършват насилие”, защото “тиранията отклонява от пътя и разумния”, а “гнетът е низост”, и ”който постъпва несправедливо, не ще го уважават, той не ще царства и не ще го увенчаят с короната на вечността”. Насилието възниква от стремежа към първенство: “Любовта към първенството угнетява/ живеещите на земята.” “Боя се, че който обича да властва,/ извършва несправедливост.” Силата на земните владетели се сравнява с могъществото на Аллах, пред което те изглеждат жалки и нищожни: “Видях, че царете, дори и да са велики,/ са раби на моя Господ.”; “и великите царе пред него са покорни”; “лишиха се от гордостта си царете, които/ бяха унизени подир могъществото им”. Издигането в социалната йерархия води до нравствен упадък: “Когато заеме висок пост, синът на Адам се обвързва с низост.” Независимо от положението и имота си хората са просто потомци на своя праотец и раби на своя Господ.
С тези идеи е свързана концепцията за превратностите на съдбата, които подчиняват човешкия живот на неумолимата си диалектика: младостта посивява, чистотата помътнява, слънцето изгрява, за да залезе, “хората заминават и домовете опустяват”. Събитията често променят своя ход и си играят с Божите създания, както вълните - с удавниците: “Всички жители на земята плуват,/ без да забелязват, над бездната на дълбоко море./ Състезават се по плуване и някои/ се спасяват, а други потъват.”
Изобразяването на “състезанието” за надмощие чрез властта и случайното изплуване на някои на повърхността цели да внуши, че дори най-силните “синове на Адам” не са способни да управляват съдбата и всички са равни пред изпитанията на живота. Социалното чувство на поета, подбуждано от ниския му набатейски произход, му подсказва примери за капризите на съдбата: “Колко сме виждали царе господари,/ срещу които съдбата се е нахвърляла,/ и роби, придобили права на владетели,/ чиито царства са утвърждавали устоите си.”
Светът на хората е устроен несправедливо, но колкото по-силен е гнетът, толкова по-големи са надеждите за постигане на вечното щастие, за което поетът формулира три предпоставки: 1) запасяване с добродетели вместо с богатство и власт, задоволяване с минимални средства за съществуване; 2) пренебрежение към живота, който е даден назаем и неизбежно трябва да бъде върнат; 3) извличане на поуки от опита, който носи мъдрост за мислещия.
Тези наставления засягат и негативните човешки нрави, които подобно на предшествениците си Абу-л-Атахия осъжда, без да си приписва свръхдобродетелност и да се разграничава от простосмъртните, защото и той е подвластен на непокорната си душа: “Измъчи ме душата ми, най-лошата, която познавам./ Ако я възпирах, изтезаваше ме./ Колко скверни постъпки извърших,/ колко огромни престъпления сторих!”
Етичните принципи на Абу-л-Атахия, и оттук на жанра зухдият, се заключават в призив към благочестие - кротост и доброта, непретенциозност, извършване на праведни дела, обуздаване на угнетителите. Обаче благоразумието на проповедника се превръща в ярост, когато той осъжда причината за всички земни нещастия - алчността в различните ѝ форми: “хората са като зверове, когато търсят препитание”, те се сражават, за да придобиват блага, те са “като лъвове, вечер морни от глад и свирепи”, “алчността е болест” подобно на смъртта, пред която и лечителят е безсилен.
В този контекст се разгръщат портретите на “бедния богаташ” и “богатия бедняк”: “О, ти, който желаеш още и още да богатееш,/ беден е всеки алчен за много.” В мрака на земния живот единствено праведниците са “бели, чисти”, “носят на челото си запален светилник” и “езиците им не се запъват”.
Всички тези образи и представи, повтарящи се и в Корана, и в стиховете на други отшелници и проповедници, имат характер на модели, но за разлика от неговите предшественици, чиято мъдрост изхожда от упованието на Божията милост и отчуждението от този свят, Абу-л-Атахия не скъсва с реалността и понякога се впуска в твърде битови за “извисената” поезия подробности: “Виждам, че цените, цените на паството, са високи./ Малко придобивки виждам и много крайности./ Виждам кърмилки да се отказват от рожбите си./ Виждам сираци и вдовици в празни домове.”
Като възхвалява добродетелите на бедността и моли за милосърдие към дрипавите хора с “празни стомаси” и “плачещи очи”, поетът се обръща за помощ не към небесния властелин, а към “имàма”, към халифа, още едно доказателство за земния характер на това творчество.
“Ужасите на смъртта” доказват нейната всеобщност, но отново проповедта е насочена главно към властниците и богатите: “О, ти, който дълго си строил дворци, какво желаеш,/ облаците ли да стигнеш?/ Ти си в долината на смъртта, която ако се прицели/ в теб, улучва.” “Изчезването” заплашва и праведника, и грешника, страховито и за двамата въпреки различната им съдба в отвъдното. Земният живот е пастир, който подкарва стадата от хора към смъртта , а тя ги “удря с меч” или им дава отровната си напитка.
Традициите на философско-аскетичната лирика изискват да се напомни за “отишлите си поколения”, за някогашните велики царе и герои. Няма ги владетелите, строили крепости и наемали воини, няма ги пълководците, религиозните водачи, притежателите на чистокръвни коне . Няма ги библейските герои - Давид, Соломон, Нимрод (нарицателно за угнетител), няма ги гърците и римляните, “живели под сводове и колони”, няма ги Сасанидите - господарите на Персия , няма го Хосров Ануширван, няма ги дори пророците и “праведните” халифи - Абу Бакр, ‘Умар, ‘Усман, ‘Али , няма ги всевластните везири Бармакидите. Като своеобразен апотеоз на социалното равенство възхвалата на смъртта би могла да свидетелства и за влияние на шуубизма - течението, което отхвърля арабското превъзходство и утвърждава идеята за равенството на Божиите създания пред Твореца.
След като внушава ужасите на смъртта чрез изобразяване на “оголени черепи”, които “сияят от белота”, и “изгнили кости”, проповедникът преминава към картини на Страшния съд, Ада и Рая (в повече от 180 стиха) - варианти на кораничните описания: “Болест. После смъртта се устремява./ После - спускане в гроба. Вопли./ Страшният съд. Книгата за греховете./ Теглилките. Изпепеляващият огън./ И Сират - който изпадне от острието му, изпада/ в дълъг позор, чакат го тежки мъки, страдания и изнемога.” Тази апокалиптична картина е изцяло заимствана от Корана: книгата със записаните на нея човешки дела, която в Съдния ден всеки ще получи, праведниците - в дясната, грешниците - в лявата си ръка; измерването на деянията; тънкият като косъм и остър като меч мост над преизподнята - Сират, който води към Рая, и щом минат по него, натежалите от бремето на провиненията си грешници ще изпаднат вовеки в Ада.
Целта на поетическите проповеди се заключава главно в напомнянето и предупреждаването или заплахата за последствията от стремежа към блага на този свят, поради което Абу-л-Атахия предпочита мрачните картини, но макар и рядко, и лаконично се спира и на райските удоволствия, които напомнят за насладите на “долната земя”: “Забрави земния живот и сянката на неговите градини! В Рая също има/ сенчести горички, има отдих и доволство, ароматен босилек,/ покой и извор ас-Салсабил.” В контекста на философско-аскетичната лирика радостите на живота служат като аргумент за нетрайността на земното добруване и подлежат на осъждане и изобличаване.
Функциите на аскета изискват той да възхвалява Аллах, което в творчеството на Абу-л-Атахия се ограничава в рамките на ислямската догматика: “Всевишния” (таāля) Бог е вечен (с̣амад), единосъщ (уāх̣ид), всевелик (джалӣл) , всесилен (к̣ауӣ), жалостив (лат̣ӣф), достоен за похвала (х̣амӣд), вседаряващ (уаххāб), безподобен, Той обхваща всичко, узнава всички тайни, избавя от нещастия.
“Владетеля на небесата и на земята” е изобразен с атрибутите на всемогъщ бог - справедлив съдия, който награждава и наказва, недостижим идеал, към който смъртните се стремят, но наред с тези донякъде “практически” характеристики, на Аллах се дава и “теоретично” изображение: “Ти не си сътворен, Ти си Господар - а не Ти прекословят./ Известен си - а не се поддаваш на описание./ Съществуваш - а си безграничен./ Бог си, Който не е преставал и не ще престане да бъде близък/ и далечен, отсъстващ и неунищожим.” Величието на Аллах се проявява в изключителната Му и несравнима природа. Той е вечен и властва над хората, но те не се съпротивляват срещу господството Му; притежава определени черти, но същността Му е необозрима; недостижим е за обичайните сетива, безплътен, но витае над света и обгръща вселената. Аллах е първопричината и крайният предел на битието.
Въпреки че Абу-л-Атахия се изявява като класически тип ислямски проповедник, крайно благочестив според традицията на Пророка и изразител на ясно послание, в поетическия му сборник се натъкваме на стихове, които могат да получат двусмислено тълкуване: “Ако смяташ, че ти е позволено да се съмняваш в част от онова, което виждаш,/ нещата, които сега не виждаш, са по-остри и гибелни.” Пророкът Мухаммад призовава вярващите да изоставят онова, което поражда съмнения и колебания, и да се насочат към безспорните и категорични истини. Горният стих може да се възприеме като трактовка на стереотипното аскетично предупреждение за знаците на загниването или проявленията на Божията мъдрост и на ужасите на отвъдната съдба. Но в контекста на разгръщащото се през епохата противоборство между консервативната еднозначност и завоалираната иносказателност на ересите стихът смущава с неясната трактовка на опозицията видимо-невидимо.
Подобно на мнозина свои съвременници поетът се озовава пред загадката на безсмъртието и понякога я разрешава в противоречие с ортодоксалния ислям: “Кой е чул жителите на гробовете и ги е видял?/ Кой ги е чул между пластовете влажна земя?/ Кой е чул човека,/ когото обичах и той мен обичаше?/ Отказах се от срещата с него след дълга раздяла.” Едно от вероятните тълкувания на тези думи ни отправя към извод за отвъдната съдба, дали заедно с душата ще бъде възкресено и тялото, тоест дали конкретният човек ще се възправи като цялостна личност, а в по-краен вариант стихът би могъл да се прочете като отрицание на възкресението. Странен е и фактът, че в целия си поетически сборник Абу-л-Атахия споменава Пророка Мухаммад само веднъж, при това — не по име, а с прозвище — Благовестителя и Предупредителя (ал-башӣр ан-назӣр) . Впрочем със същото прозвище е известен и манихейският първоучител, чийто последовател е Абу-л-Атахия.
Рядката за аскетичните проповеди двусмисленост ги доближава до алегоризма на по-късната философска лирика, както например в следния стих на Абу-л-Атахия: “За всяка болест има лек за онзи, който го знае,/ а невежият не знае болестта си.” Понятието “болест” се тълкува и като телесен недъг, и като поквара на душата, а “незнанието” означава слепота за Божията истина . В други понятия и образи, употребявани от Абу-л-Атахия, се проявяват ранни форми на алегоризъм - например в отъждествяването на човешката действителност с мираж и облак (по-късно пътуването в “света на миражите” ще символизира битието “на долната земя”) или “жилището-предател на влюбения в него”, или когато авторът се изобразява “сред мрака на обичта към този свят”, или когато сравнява земята със “змия, отделяща отрова” . Тези метафори, които постепенно се превръщат в алегории, показват тясната генетична връзка на зухдият със зрялата философска лирика.
Според твърде оспорвано мнение арабската средновековна поезия развива не цялостни концепции, а отделни “рационални ядра”, и с изключение на суфитската лирика, която се базира на солидни теоретични постановки и формира свои доктрини, останалата аббасидска медитативна лирика разработва такива “елементарни” теми като “живота и смъртта, свободата и ограничеността на човешката воля, доброто и злото, правдата и лъжата, личността и обществото” . Този възглед изолира жанра зухдият от “чистата” философска поезия, функциите на която се заключават не само в поставянето, но и в разрешаването на теоретични проблеми с художествени средства.
Творчеството на Абу-л-Атахия опровергава мнението, че то е само “съзерцание на мъдрец”. Някои арабски литературоведи характеризират Абу-л-Атахия като “аскет” и “философ”, други - като “мислител”, а трети - като “праведник” и “изразител на истинската вяра” . Повечето средновековни критици не се съмняват в стойността на произведенията му, но се възхищават предимно от “таланта” и стила на поета и пренебрегват ролята му на философ. Както старите арабски автори, така и съвременните изследвачи нареждат Абу-л-Атахия сред първосъздателите на философско-аскетичната лирика, но според тях този жанр не надхвърля рамките на стереотипната афористичност, заимствана и от предислямския (джахилийския) лиричен епос, и от Корана.
Абу-л-Атахия не стига до цялостна концепция за битието и социалния ред, а летописците дори съобщават, че винаги щом събеседниците му критикували някой негов възглед, “мъдрецът” сменял “теорията” си и преминавал към друга . В поетичния му сборник и в биографичните известия за него се цитират отделни популярни сентенции, като например думите на някои философи пред саркофага на Александър Македонски: “Вчера царят бе по-страховит, отколкото днес, а днес е по-поучителен, отколкото вчера.” “Замря движението на царя в насладите му, а днес той ни задвижи в замирането си.” Няма съмнение, че поетът е познавал и прилагал както унаследената древна дидактика, така и аббасидските философски и религиозни учения, за някои от които е изразил и свое мнение. От всяка гледна точка наличният материал налага да включим творчеството на Абу-л-Атахия и въобще жанра зухдият в проблематиката на философията и теологията.
“Мъдрецът” никога не възприема комплексна доктрина, а само отделни концепции, които съответстват на убежденията му. Затова при опита си да разкрият първоизворите на неговите възгледи изследвачите стигат до противоречиви мнения. В най-общ план заключенията им се свеждат до наличие в произведенията му на персийски , гръцки и индийски елементи, на манихейски, християнски и будистки влияния. Някои арабски литературоведи се стремят да докажат, че лириката на “аскета” е чисто ислямско явление . Но учените обикновено преувеличават значението на отделните фактори, без да отчитат комплексното взаимопроникване на разнообразни и понякога противоречиви културни фактори.
От възгледите на Абу-л-Атахия се интересували още аббасидските критици. Ахмад ибн Харб се е опитал да обобщи наличните сведения за поета: “Той е монотеист: именно Бог е създал двете контрастни същности, от които светът е възникнал. Той е сътворен и няма друг творец освен Аллах. Поетът казва, че Бог ще възвърне всяко нещо към тези две начала, а после ще унищожи всички хора. Той смята, че знанието е вродено качество и особеност на нрава, които зависят от мисленето, изследването и аргумента; вярва в Деня на Страшния съд, проповядва въздържание; шиит е - вярва в зайдитското батритство; не смята, че трябва да се въстава против властта; той е джабарит.” Тази характеристика определено се нуждае от разяснение.
Абу-л-Атахия се задълбочил в принципите на манихейския дуализъм под влияние на Али ибн Сабит - изтъкнат идеолог и поет на манихейството, с когото го свързвала дружба и неведнъж беседвали за аскетизма и мъдростта . Но за да се застрахова срещу подозрения в ерес и срещу евентуални преследвания, Абу-л-Атахия подчинява светлината (доброто) и мрака (злото) на Всемогъщия Аллах, което напълно съответства на ислямската представа за Него като Господаря и на добрата, и на лошата съдба. Автономни по своята същност, доброто се реализира в духовните, а злото – в материалните явления. В земния живот двете начала се преплитат и смесват, което води до тържество на мрака, оттук следва и възгледът за нетрайността на “света на хората”. Тези изходни положения несъмнено доказват влияние на манихейството, етичните принципи на което поетът развива в своите стихове.
В творчеството му доброто и злото се проявяват в практическата сфера - в човешката природа, постъпките на хората, социалните явления, но им се дават и теоретични характеристики. Двата първоизвора се вливат един в друг и се смесват - “най-малкото се свързва с най-голямото”. От друга страна, подчертава се контрастът между тях, “делящото ги разстояние и различие”, “всяко следва своята същност”, “и първото твори, и второто твори”, а в нрава на “синовете на Адам” живеят две природи “и са противоположни” . Понякога Абу-л-Атахия съзнателно влага в проповедите си двусмисленост: “Боже опази от моя грях и прекомерност!/ Дори да съм целомъдрен, аз пак извършвам грях./ Поривите на душата ме зоват към грях само когато/ между мен и светлината има мрак.” Тези стихове свързват “мрака” с порока, а “светлината” с добродетелта. В духа на своята епоха поетът се стреми да закодира манихейските идеи, които го занимават, и с типичната за себе си предпазливост не изгражда докрай теоретичните си постройки, затова, без да е напълно правоверен мюсюлманин, той не е изцяло еретик-манихей.
Увлечен в призива към аскетизъм, авторът декларира предаността си към официалната религия, но в действителност се обръща не толкова към примера на ислямските аскети, колкото към този на манихейските отшелници. Подобни асоциации извиква и образът на праведниците, “излъчващи светлина”, и картините на аскетичен живот: “Сух къшей, който изяждаш в ъгъла,/ и кана с останала на дъното хладка вода, която пиеш,/ и тясна стая, където да се уединиш,/ или самотна джамия, далеч от човешкия род,/ за да съзерцаваш и извличаш поуки от отминалите столетия.” Този тип аскетизъм дава основания на Голдциер да търси в него влияние на будизма, защото според него образът на “царя в дрехи на бедняк” , който се появява в стиховете на Абу-л-Атахия, напомня за Буда . Сходно предположение поражда и легендата за споменатия Ибрахим ибн ал-Адхам – емир от Балх, който се отказал от сана си и станал странстващ дервиш . Обаче в лириката на Абу-л-Атахия всички външни влияния проникват чрез манихейството.
Крайното въздържание, отказът от благата на тленния свят, презрението към всички усилия освен най-простите действия за телесно оцеляване, призивът към прекомерно говеене и щедрост – всички тези идеи и практики, които противоречат на умерения ислямски аскетизъм и се възприемат като ерес, авторът съчетава с мрачно изображение на живота (“бием се за труп”) и патетична възхвала на бедността, което също би могло да се тълкува като отражение на манихейството.
В процеса на осмисляне на “теорията” си поетът се отказва от някои концепции и възприема други, напълно различни, в резултат на което възникват редица противоречия, като например мнението му за придобиването на земни блага - от една страна, те са излишно бреме, а от друга - не бива да се отказваме от тях: “Не оставяй законна придобивка!/ Законният имот е основа на честта, външността и езика./ Бедността е унижение и позор.” В това отношение Абу-л-Атахия се доближава до поета - философ и скептичен мислител - Абу-л-Аля ал-Маарри, който чрез аргументирането на противоположни учения и тези се стреми да провери тяхната основателност.
Въпреки че в творчеството на Абу-л-Атахия някои принципи взаимно се опровергават и липсват доказателства за придържане на автора към определена философска система, в произведенията му се съдържат свидетелства за наличие на трайно споделяни от него доктрини. Той безусловно приема фатализма (джабарӣа), което обяснява проповедите му за безсмислието на човешките усилия. Всичко на този свят – желанията и действията на земните обитатели, живата и мъртвата природа – възниква и съществува в зависимост от предопределената Божия воля (джабр): “Изсъхнали са мастилата още откакто/ Аллах е произнесъл нашата присъда и я е написал.”
Поетът често употребява двата синонима за съдба - к̣ад̣āʼ (вечната, всеобхватна присъда на Аллах) и к̣адар (прилагането на тази присъда във времето). Човек не носи отговорност за делата си, оттук и логичната повеля: “Не бъди предпазлив!”, защото ръката на съдбата ще те стигне дори ако се криеш . Трудно е да определим доколко Абу-л-Атахия се отклонява от ислямската догматика в третирането си на концепцията за свободата на волята, която е един от най-неясно изложените в Корана философски проблеми. Поетът оправдава бездействието с милосърдието на Аллах, но Пророкът Мухаммад и неговите последователи никога не са призовавали към пълно отказване от светската реалност. Крайният джабаризъм, съчетан с апокалиптично изображение на “долната земя”, също може да се разглежда в контекста на манихейството, съгласно което земният живот е царство на злото. Не е изключено доктрините на някои по-либерални джабаритски секти да са привлекли Абу-л-Атахия, който като подвластен (маулā) набатеец проявявал изострена чувствителност към стриктно йерархизираното аббасидско общество. Дараризмът например проповядвал, че всеки би могъл да стане водач на вярващите, независимо дали принадлежи към племето Курайш, при това набатейците са за предпочитане, защото са малоброен народ и лесно могат да бъдат отстранени, ако нарушават шариата.
През Ранноаббасидската епоха вече придобива характерен облик и се обособява ислямският мистицизъм. Въпреки че Абу-л-Атахия не възприема принципите на това учение и остава при яснотата и едностранността на философско-аскетичния жанр, той се повлиява от неговия стил и практика. Тук имаме предвид не само стереотипните форми на крайно въздържание, а най-вече доктриналните и терминологичните специфики на мистицизма.
Някои текстове на поета илюстрират ранните етапи от еволюцията на суфизма, когато редица теоретични понятия все още се включват в арсенала на обичайния аскетизъм (упование – тауаккул, удовлетворение – ридā), а други не са осмислени докрай и не са се изпълнили със свръхсъдържание (познание за Бога). Но в творчеството на Абу-л-Атахия се срещат и безспорни термини, например достоверното знание, дълбокото убеждение (йак̣ӣн), разсейващо мрака на съмнението: “Приеми от достоверното си знание мислите, които изглеждат ясни,/ а появи ли се нещо съмнително, остави го!/ Възможно е човек, който не съзнава с ума си, да отъждестви отчаянието и алчността.” От пръв поглед Абу-л-Атахия повтаря съвета на Пророка: “Остави онова, което всява у теб съмнение, заради онова, което не те усъмнява!” Но в цитирания стих се влага много по-дълбок смисъл, който подлежи и на мистично тълкуване.
Влиянието на суфизма върху творчеството на Абу-л-Атахия не се ограничава в употребата на отделни термини, а стига до възприемане на съвкупност от мистични идеи и чувства: “О, душа, отдавна пленена от страст!/ Когато кажа, че е изоставила невежеството, тя се връща към него./ Когато човек пренебрегне душата си, това е лошо,/ а тя си позволява всичко пожелано./ Аз станах аскет в земния живот, но имам желания,/ и виждам, че те ме теглят не към въздържание./ Ненормално желание. Ограничен ум./ Но ако умът ми е здрав, и желанието ми ще е здраво./ Ако посевът е добър, и плодовете ще са добри./ Ако отсъствието ми е истинско, и свидетелството ми ще бъде истинско.” Тук поетът не само използва термини като здраво, истинско желание (с̣их̣х̣ат ал-ʼирāда), отсъствие (г̮айба), свидетелство (шахāда), но изразява и недоволство от душата си, отдадена на страст (хауā), упорита в слепотата си. Тя е враг, с когото човек трябва да се бори.
Въпреки липсата на убедителни доказателства средновековните арабски хронисти приписват на Абу-л-Атахия и шиитски уклон , като дори уточняват принадлежността му към зайдитската батритска секта - последователите на шиита Кусайир ан-Науи ал-Абтар. Те се примирявали със “свършения факт” и възприемали фатализма, като допускали най-неподходящият (мафд̣ӯл) кандидат да стане имàм въпреки наличието на най-подходящия (ал-ʼафд̣aл), който може да бъде отстранен от властта, ако се примири с това и не се съпротивлява.
През целия си живот Абу-л-Атахия призовава да се избягват недостойните постъпки и греховете - принцип, следван и от зайдитството. От гледна точка на монотеизма то е едно от най-близките до суннизма учения, но заедно с това привържениците му подкрепят всеки, който се изказва против съществуващото държавно управление. Съгласно убежденията им техният водач не би бил достоен за този сан и не би заслужавал преданост, ако не въстава против властите. А батритството се отличава от всички останали шиитски секти по това, че поощрява присъединяването към всеки имам, каквито и да са личността и възгледите му, стига той да се обявява против управниците . Това не се вписва в проповедта за кротост и въздържание, която Абу-л-Атахия навярно заимства от християнството и се придържа стриктно към нея. “Мъдрецът” “никого не обвинява”, тоест не отхвърля ролята на праведните халифи и с присъщия си еклектизъм балансира политическите страсти.
Диванът на Абу-л-Атахия съдържа няколко стиха, които въпреки че се характеризират с двусмисленост, бихме могли да тълкуваме като изява на шиитски възгледи: “Който владее всички неща,/ е велик цар, чиято светлина е скрита.” Тази представа противоречи на кораничната догматика, съгласно която “Аллах е Светлината на небесата и на земята” (Коран, 24: 35), тоест сиянието не дава представа за самия Бог, за същността Му, а е само Негово проявление. В цитирания стих светлината е скрита в Бога, тоест в Неговата природа. Тази концепция е възприела от манихейството шиитската секта на рафидитите.
В достигналите до нас стихове и съобщения Абу-л-Атахия избягва директния отговор на въпроса за сътвореността на Корана, който под влияние на мутазилизма се превръща в един от основните теоретични проблеми на Аббасидската епоха. Хронистите разказват, че “мъдрецът” директно бил попитан какво е мнението му по този въпрос, на което той отговорил също с въпрос - Аллах ли имат предвид, или не? След като няколко пъти му задавали въпроса и той отговарял по същия начин, накрая им казал: “Аз вече ви отговорих, но вие сте магарета.” Очевидно той смята, че е невъзможно паралелното вечно съществуване на два обожествявани обекта и следователно Коранът е сътворен. Ако съдим по това му мнение, Абу-л-Атахия може да бъде смятан за мутазилит, но отношенията му с мутазилитите били враждебни поради разминаването му с тях по проблема за свободата на волята.
Под влияние на мутазилизма Абу-л-Атахия прави опит да отговори на един от най-актуалните за неговата епоха проблеми на арабската ислямска философия - за вярата и знанието. Той ясно разграничава божественото, абсолютното знание (“съществуването на Аллах и доказателствата за Неговото битие”) и светското (“останалите знания, получавани чрез сетивата и дейността на разума”) . Авторът не се въздържа от използването на термина наука (‘илм) за разлика от суфитите, които предпочитат да използват термина частично знание (маʽрифа), но проблема за познанието за Бога той разрешава съгласно мистичните представи: “Хвала на Онзи, за Чието съществуване има доказателства,/ и създанията Му го изучават чрез частичното знание (маʽрифа)./ Разбират, че Той е Бог, но/ описателите не могат да Го опишат.” Това лаконично двустишие не подлежи на категорично и едностранно тълкуване, но бихме могли да предположим, че в него се има предвид суфитският пантеизъм - всичко е Бог и Бог е всичко, “умението да се реконструира цялото по частите, по признака”. Творенията на Аллах усещат божествената Му същност, но поради Неговата всеобхватност не могат да Го обозрат и изобразят.
Що се отнася до светското знание, единственият път за проникване в тайните на реалния живот и задълбочаване в тях е развитието на науката, която има утилитарна цел: “Достатъчно ти е познанието за делата,/ ако извличаш полза от наученото.” Не без повлияване от мутазилизма Абу л-‘Атахия изразява уважението си към човешкия ум и проповядва идеята за задълбочаване в познанието за света: “Не преставай да търсиш науката и да я усвояваш!” Авторът споменава и начините за достигане на истината: аналогия (логическа мотивировка - кийас), мерило (анализ и избор - ҅ийāр) и слушане (възприемане чрез слуха - самʽa) . Употребата на тези концепции и термини в жанра зухдият доказва ролята му на междинен, преходен етап от еволюцията на арабската медитативна лирика, който свързва предислямската мъдрост със зрялата философско-рефлективна поезия.
Творчеството на Абу л-Атахия набелязва основния каноничен фонд, в рамките на който и други автори интерпретират аскетичната мъдрост. Като цялостна ислямска личност гениалният “циник” на Арабското средновековие Абу Нуас също не остава чужд на въздържанието, на което се отдава в мигове на покаяние или окончателно - на стари години , когато започва да създава стихове, сходни с тези на Абу-л-Атахия. Някои от тях са приписвани и на двамата автори: “Наситих се на греховете/ и на сладостите им, и те ми се наситиха./ Кой е по-лош и по-противен от разумен мъж,/ видян да се весели на моята възраст!” Увлечения се допускат в младостта, но за стареца това е осъдително. Обаче покаянието (тауба) се третира като проява на искрена набожност единствено във философско-аскетичната лирика на Абу Нуас, докато в неговите хамрият не се съдържа извинение за виното и леконравието. Това е особено очевидно в поемите - отговор на халифската забрана да се пие и възпява опиянението.
Друг пример за обяснимо “объркване” е произведение, включено едновременно в поетичния сборник и на Абу-л-Атахия, и на Абу Нуас: “Ти се съгласяваше с лошите постъпки на душата си/ и не жалеше любовта си, за да ѝ угаждаш./ Ти разкрасяваше най-противните ѝ дела/ и омаловажаваше най-големите ѝ грехове./ Колко пътища на обладаните от любов/ не си следвал по друма на заблудите / От колко призиви на страстта не си се отвратил/ и не си тичал по пътя на насладите ѝ!/ Коя забрана не си нарушил/ и кой позор не си извършил!” В тези стихове се съдържат идеи от мистичната лирика - теорията за “разумната” и “неразумната” душа, алегорията за “заблудите”, “обладаните от любов” (ʼахл ас̣-с̣ибā), “страст” (хауā). Обаче за разлика от Абу-л-Атахия, който изразява постоянна скръб и печал, Абу Нуас запазва своята ирония и скептицизъм и във философско-аскетичните си произведения и влага “сериозност” и в леконравните си песни. Природата на въздържанието и обуздаването на страстите при Абу Нуас се различава от стереотипите в по-ранния материал (и специално от ал-Аша) по това, че при него то е значително ограничено в религиозните аспекти въпреки привидното богохулство и че авторът не се отказва напълно от виното и леконравието, особено в светски контекст.
