Арабската литература

Шут ли е Абу Нуас?

Цветан Теофанов

В творчеството си един от най-големите поети на Аббасидската епоха – Абу Нуас (757-814), перс по произход, съзнателно и умишлено влага богохулство, което се възприемало от публиката по-скоро като безобидно забавление, отколкото като опасна ерес. Фактът, че авторът си е позволявал подобни волности, без да си навлича гнева на властите, сам по себе си говори за невинния характер на тези словесни игри.

Абу Нуас използва коранични и религиозно-проповеднически илюзии за възпяване на строго забранени от ислямския закон грехове: „Ако от дъщерите на лозата е моята напитка/ и посоката ми (кибла) за молитви е прелестната красота,/ тогава аз съм в безопасност от последствията на нощите.”  За средновековния арабин тези думи засягат и принизяват най-важното изискване на религията – служенето на единия Бог, който в случая е заменен с красотата (през тази епоха намирана при юношите в публичните домове на роботърговците). Отправено е предизвикателство и към сакралността на Корана, който предупреждава, че никой не е в безопасност нито от превратностите на съдбата, нито от волята на Аллах, и последствията от земните дела предстои да се заплатят в отвъдния живот.

Категоричната позиция на поета може да се илюстрира и от други примери: „Голям запас натрупай ти от младостта, която се стопява!/ Най-добрият запас е богобоязънта.” Второто полустишие е буквален цитат от Корана (2: 197), но в арабския контекст младостта е житейски период, за който се допуска известно леконравие, и в този смисъл тя е антоним на богобоязънта.

На укорите на порицателката, традиционен персонаж, съпътстващ „игрите” с живота и смъртта, Абу Нуас отвръща с думите: „Дори да си разкъсаш джоба, аз не ще се покая!”  Покаянието е религиозен код, който предполага опрощение, и подобен отказ от него означава цялостно елиминиране на връзката човек-Бог.

В други стихове на Абу Нуас тази позиция е недвусмислено декларирана: “Стани, господарю мой, за да не се подчиним на Всемогъщия [владетел] на небесата!”  “Господарят” е случайно момче, при това жрец на любовта, а неподчинението, тоест съгрешаването, е антоним на “отдаването” (ислям) на Аллах. Той е всемогъщ, но всъщност противоборството с Него се оказва в рамките на човешките възможности. Подобни “послания” възникват в среда, която позволяват да се направи паралел с други литератури.

Още през 1936 г. ‘Абд ар-Рахман Сибки пише статия, в която сравнява Абу Нуас с разпътния сътрапезник и довереник на Чарлз Втори, графа на Рочестър Джон Уилмът. Сибки споменава, че епохата, в която графът е живял, “била твърде сходна с аббасидското общество. Доминиращият обичай в мисленето било съмнението” . Но наред с леконравните си песни Абу Нуас създава и напълно противоположна на тях философско-аскетична лирика, и това е резултат от дълга традиция, която  ни отправя към опозицията “сериозност”-“несериозност”, и по-точно – към функциите на поета като ритуален клоун и смешник, от една страна, и “мъдрец”, от друга.

Ритуалният клоун (шут, глупец, безумец), срещан в традициите на различни народи, е парадоксална фигура, която чрез своята незавършеност и контрастност (и сериозност, и шеговитост, и тържественост, и забавност, и опасност, и абсурдност, и мъдрост, и идиотизъм, и святост, и профанност) руши солидността на света и размества йерархичните пластове, разтопява контекстите и структурите, в рамките на които е разположена. Вътрешната логика на подобни фигури, външно изобразявани като лошо формирана цялост (дрехи от кръпки в контрастиращи цветове или частично оцветени), води към граничните зони, които те свободно прекосяват, без да се задържат в нито една от тях. Без да притежава напълно и категорично да изявява нито едно от вложените у него качества, ритуалният клоун ги съдържа в своята подвижна (вибрираща) цялост и е способен да изиграе всяко едно поотделно . „Смешниците”, които пародират религиозните ценности, са широко разпространено явление в арабските дворци през епохата на упадък на халифата и развитието им върви паралелно с разширяването на вакхизма.

За нас най-яркото и единствено по рода си в арабската поезия доказателство за нейните ритуално-клоунадни функции се съдържа отново в произведение на Абу Нуас, което – поради „програмния” му характер – ще си позволим да цитираме изцяло:

Кажи на порицателите във винарната,/ когато се пие под красноречието на струните

„Насочих се към богослов, учен,/ аскет, книжовник от книжовниците,

задълбочен във вярата си, проникновен,/ проницателен в знанието и известията.

Попитах: „Виното позволяваш ли?” Отговори: „Не!/ Освен ако опиянява и искри.”

Попитах: „Молитвата?”/ Каза: „Задължително предписание./ Отслужвай молитвата,/ а нощем бъди съюзник на опияняващото!

Събирай цяла година молитвите/ от нощното задължение и ги отслужвай денем!” Попитах: „Говеенето?”/ Каза ми: „Не го възнамерявай/ и свържи здраво разговяването с разговяване!”

Попитах: „Доброволната и задължителната милостиня?” Каза ми:/ „Нещо, смятано за средство на хитреците.”

Казах: „А обредите, ако извърша поклонение хадж?” Каза ми:/ „Това е излишеството и крайното връщане назад./

Никога не отивай в град Мекка за свещенодействие/ дори ако той е пред вратата на дома [ти]!”/

Попитах: „Тираните?” Каза ми: „Не ги нападай/ дори ако са близо до ал-Анбар!/ Живей мирно с тях, а отмъщавай на децата им,/ ако таиш гняв към неверниците!

Пронизвай с копието си онази отпред, този отзад!/ Това е Свещената борба! Как прекрасна е Последната обител!”

Попитах: „Повереното дали да се връща?” Каза ми:/ “Не връщай и обелка от повереното богатство!

Не се грижи освен ако съдържа/ дълг към собственик на пивница!/ Тогава му върни дълга и онова, което ти е поверил!

Послужи си и с измама, и ако потрябва, и плаща си продай!”

Казах: “Твърдо съм решен. А какво мислиш за ерген-/ пришълец, дошъл близо подир странствания?”/

Отговори ми: “Ти трябва да се насладиш на разврат/ със съседка и да мъжеложстваш със сина на съседа!”

И се доближи до мен, и каза: “Даването на съвет е дълг./ Украси тези си черти с игра на късмет!” 

Чрез шеговито-ироничното и остроумно смесване на сериозност и лекомислие се цели да се постигне не някакъв бунт или разрушаване на религиозните устои (петте “стълба” на исляма – молитвата, даването на милостиня, поклонението хадж, Свещената борба за вярата и единобожието, което тук и въобще в цялото творчество на Абу Нуас остава извън рамките на шегата). Целта е по-скоро да се балансира сериозността, чрез пародиране на религиозно-богословската реторика да се покаже истинската действителност и не на последно място – да се принизи „значимостта” на най-разпространените грехове на епохата.