Арабската литература


“Заблуденият цар”  Имру-л-Кайс ибн Худжр (ок. 526–ок. 565)

“Заблуденият цар” Имру-л-Кайс ибн Худжр (ок. 526–ок. 565)

Цветан Теофанов

Легендата за Имру-л-Кайс, както е разказана от Абу-л-Фарадж ал-Исфахани в неговата Книга на песните, се структурира около четири теми: царското му потекло – знатните предци и гибелта на баща му Худжр; метежната младост на поета до момента, когато научава трагичната вест; неутолимата му жажда за мъст; ужасната му смърт на византийска земя. „Романтичната му фигура“ се откроява сред останалите поети с буйството си, което го превръща в една от емблематичните личности на предислямската древност.

Имру-л-Кайс произхожда от рода, управлявал южното йеменско племе Кинда, което емигрира на север и успява да обедини под властта си други бедуински формации, създавайки свое княжество в Наджд, Централна Арабия.  Сравнително кратката, но бурна история на тази държавица започва от Худжр ибн Амр с прозвище Ядящия горчилката (поч. 480), който управлява двайсет и три години, и завършва след три поколения с убийството на съименника му Худжр ибн ал-Харис, бащата на поета. 

За разлика от другите две арабски монархии – ал-Гасасина и ал-Маназира – полуномадската Кинда не оставя дълбока следа в историята: не блести с изтънчена култура, не строи величествени дворци, не привлича поети и оратори, не ражда легендарни личности, не води героични битки. Единствената ѝ „знаменитост“ от епохата преди исляма е Имру-л-Кайс, който придобива скандална слава на разпътник, обсебен от манията да отдава поголовна кръвна мъст за смъртта на баща си и наказан от съдбата с трагична гибел.

В рамките на регионалната политика, доминирана от имперското противоборство на Византия и Персия, Кинда поддържа сложни отношения с арабските им васали – Гасанидското и Маназирското княжество. С ромеите влиза в конфликт и дори напада Палестина, тогава под тяхно управление, но търпи разгром. По-късно двете страни сключват договор, според който Кинда се отказва от нашествия по земите на Гасанидите, а в замяна получава статут на съюзник във войната срещу Персия и нейните васали, Маназирците.

Междувременно през 525 г. абисинците завладяват Йемен, чиито царе, по думите на историка Ибн ал-Асир, властвали над арабите като халифите над мюсюлманите. След като изгубва главния си покровител, осигуряващ господството на Кинда над бедуинските племена, тогавашният владетел на княжеството – ал-Харис, дядото на Имру-л-Кайс – решава да се насочи към друга могъща сила. Подчинява се на персийския шах Кобад I, но той също се намирал в трудно положение.

За да се изтръгне от клопката на аристокрацията и жреческата каста, „царят на царете“ предприел стратегически ход на съпротива, като обявил маздакизма за официална държавна религия и така отприщил заразителна форма на „комунизъм“, но последствията се стоварили върху самия него. Дуалистичната ерес на зороастрийския сановник и пророк Маздак издига в култ идеала за равенство между хората и отхвърля частната собственост. Арабските извори твърдят, че според това популярно за времето си учение пет човешки състояния пречат да се върви по правия път:  ревност, омраза, гняв, алчност и бедност. В основата им лежат две главни злини, които пораждат вражди и съперничество: имотите и жените. Ако те станат общо притежание и всеки получи свободата да  удовлетворява желанията и потребностите си, включително плътските наслади, страстите ще се успокоят и ще се премахнат причините за изпадане в споменатите състояния.

В резултат на тази егалитарна философия, която подбужда към отдаване на земните съблазни, се посяга на личната неприкосновеност, затъва се в разврат и поквара и настава хаос и беззаконие. Стига се дотам, случайни минувачи да нахлуват в чужди домове, да разграбват покъщнината и стоката и да изнасилват жените.  Идеята за свободната „любов“ вероятно заразява и Блудния цар, чиито стихове свидетелстват за сексуални приключения с чужди съпруги и дори с майки на кърмачета.

Кобад пожелава да наложи маздакизма и на маназирските си васали, но среща категоричен отказ. Тогава разгневеният шах отстранява техния владетел ал-Мунзир Трети, син на Небесната вода, и го заменя с ал-Харис. Скоро обаче умира, а неговият приемник, синът му Хосров Ануширван, повежда война с прерасналата в масово движение опасна ерес. Той връща ал-Мунзир в столицата му ал-Хира, което бележи началото на унищожително отмъщение, насочено срещу всички членове на Киндитската династия.

Ал-Харис избягва, но враговете му го издирват и убиват. Един подир друг загиват и синовете на владетеля. Последен остава Худжр, бащата на Имру-л-Кайс, който продължава да властва над бедуинското племе Бану Асад. Не след дълго трагична съдба сполетява и него.

Поради важността на горните събития, които бележат повратен момент в житейския път на Имру-л-Кайс, средновековните арабски извори ги предават в четири варианта, обобщени от Абу-л-Фарадж ал-Исфахани в сборника му с биографични очерци за поети и певци Книга на песните (Китаб ал-агани).  Най-подробният разказ се приписва на Ибн ал-Калби:                                                               

Моят баща ме извести, че Худжр живеел при [подвластните нему] Бану Асад и всяка година трябвало да му изплащат данък в [определен] срок. Така продължило известно време, додето Худжр, който се намирал през онези дни в Тихама, им проводил своя събирач за налога, а те пребили неговите пратеници и ги облели в кръв. Научил за постъпката им Худжр и тръгнал срещу тях с войска от [племето] Рабиа и с войска на брат си от родовете Кайс и Кинана. Стигнал до земите им, заловил техния вожд и започнал да ги налага с тояга, та били наречени „роби на тоягата”, и разрешил имотите им [да се разграбят], а племето прогонил в Тихама и се заклел никога и никъде да не съжителства с него. И задържал той Амр ибн Масуд, който бил господар, и Абид ибн ал-Абрас, поета.

     Вървели Бану Асад три [дни], додето Абид ибн ал-Абрас се изправил и рекъл:

     „Послушай, царю, моите думи:

О, плачете, очи, по Бану Асад,/ които са хора на покаянието,

стопани на червени шатри,/ на много добитък и отлежало вино,

които притежаваха коне с къс косъм/ и копия с остри върхове!

Откажи се [от своята клетва] – дано избегнеш проклятията! –/                                              откажи се, в изреченото от теб има вреда!

Във всички долини между Ясриб/ и ал-Кусур, чак до ал-Ямама,

[се чуват] вопли на страдалци, викове/ на обхванати от пожар или [гробовни] крясъци на сова.

Ти възбрани за тях [платото] Наджд/ и се заселиха от страх [в низината] Тихама.

Разтревожиха се асадитите,/ както гълъбица, разтревожена за своето яйце,

го подпира с две клечици –/ едната от [дървото] нашам, другата - от [тревата] сумам.

Остави ги, остави ги с прошка,/  или ги убий, без упрек си!

Ти си господарят над тях,/  а те са робите до Възкресението.

Те са покорни пред твоя бич,/ както червената камила – на халката в ноздрата.

     Рече: „И се смилил над тях Худжр, като чул неговите думи, и проводил подире им [вестители] и те тръгнали да се завръщат. Когато им останал ден път до Тихама, техният жрец Ауф ибн Рабиа започнал да предсказва и рекъл на Бану Асад: “О, раби мои!”. Рекли: “Пред теб сме, господарю наш!” Рекъл: “Кой е рижият цар, победоносният, непобедимият, сред камилите [си], сякаш сред диво стадо, без да го трогва ропотът? На този кръвта му ще потече и този утре пръв ще бъде ограбен.” Рекли: “Кой е този, господарю наш?” Рекъл: “Ако вълнуваща се душа не се развълнува, ще ви съобщя, че Худжр изниква тук.”

    Тогава те яхнали всички животни, и буйните, и покорните. И още не зазорил денят, когато се озовали в бивака на Худжр и нападнали неговата шатра. Стражата му била от Бану ал-Харис ибн Саад, наречени Бану Хаддан ибн Хансар, от които произхождали Муауия ибн ал-Харис и Шабиб и Рукайя, и Малик, и Хабиб, а Худжр спасил баща им от гибел. И щом видели, че бедуините искат да го убият, го скрили, за да го опазят и защитят. Но се приближил там Илбà ибн ал-Харис ал-Кахили, чийто баща Худжр убил, и той го пронизал измежду тях, и уцелил седалищния му нерв, и го убил. И когато го убили, Бану Асад рекли: “О, народе на Кинана и на Кайс, вие сте наши братя и братовчеди, а този мъж е от далечно потекло, чужденец за всички ни. Видяхте как постъпваше с вас и той, и неговите хора.” И ги разграбили, и се нахвърлили върху камилите [на Худжр], и ги разпръснали, а [тялото му] загърнали в бял саван и го метнали насред пътя. Когато Кайс и Кинана видели това, те разграбили [останалите] плячки. Но изскочил Амр ибн Масуд, обгърнал неговото семейство и извикал: “Аз съм техният покровител!”

   Ибн ал-Калби рече: “Няколко племена от Бану Асад твърдят, че те са убили Худжр и казват: “Илбà [само] се стремеше да го убие и даваше съвети, ала не го уби той”.

Във втората версия на легендата, разказана от Абу Амр аш-Шайбани, се съобщава, че Худжр започнал да се страхува от Бану Асад и потърсил защита от тях при човек от племето Бану Хаддан, който отхвърлил настоятелните искания на Илбà да го убие. Тогава отмъстителният преследвач сам го пронизал в хълбока с острие от счупено копие, издебвайки го докато спи.

Според Чарлз Лайъл, а и според арабски автори, третата версия, отнасяна към ал-Хайсам ибн Ади, вероятно е най-правдоподобната, ако съдим по съвпаденията при отразяването на събитията от Имру-л-Кайс и от противниковия поет Абид ибн ал-Абрас.  В началото Худжр се скрил при бедуина от Бану Хаддан, но после се върнал при своето племе, събрал огромна войска и загинал в битка с Бану Асад, пронизан на бойното поле от същия Илбà. Единствено в тази версия е споменат Имру л-Кайс, който избягал от полесражението, яхнал рижа кобила.

В четвъртата версия, тази на Ибн ас-Сиккит, Бану Асад пленили Худжр и зачакали да чуят каква съдба ще му предскаже техен жрец. Илбà се побоял, че князът може да се спаси, затова накарал племенника си да го прониже с кинжал и така да изпълни синовния си дълг. Неговият баща бил убит от Худжр и той не се поколебал да отдаде кръвна мъст на виновника за смъртта му.

Имру-л-Кайс произхожда от знатен род и по линия на майка си Фатима, сестра на прочутите племенни вождове Кулайб и ал-Мухалхил. Легендата за последния напомня твърде много за негативния образ на Имру-л-Кайс: „воюващ боец  с агресивен нрав, труден за обуздаване, с кораво сърце, без друга мисъл в мозъка освен отмъщението, без друго чувство, надигнало се в гръдта му, освен насладата от кървищата“ (Фуад ал-Бустани) . В действителност сведенията (ахбар) за древните поети не толкова документират реални случки и събития, колкото са тяхна интерпретация или просто измислица, съчинена от разказвачи, които целят да заинтригуват публиката. Уж достоверните съобщения за авторите нерядко пресъздават в проза, доразвиват и „обогатяват“ съдържащи се в произведенията им известия. Функциите на тези псевдофакти варират от тълкуване на отделни стихове до формиране на цялостна представа за конкретната личност. Понякога в биографиите натежават директни или завоалирани асоциативни акценти, които схематизират литературния портрет и го свеждат до композиция от епизоди с целенасочени дидактични внушения. Това обяснява защо едно и също поведение при двама поети получава противоположна морална оценка. Воинската доблест, която се приема за достойнство при ал-Мухалхил и дори е възпята в народен епос, се осъжда като прекомерна ожесточеност при Имру-л-Кайс. И двамата се отказват от удоволствията и стават безпощадни отмъстители, чиято ярост в търсенето на възмездие престъпва границите на бедуинския закон. Изворите обаче описват ал-Мухалхил като митичен герой в духа на ислямската храброст, а Имру-л-Кайс – като необуздан джахилийски „цар“, пленник на страстите, който нарушава до лудост социалните норми и в любовта, и в нравите, и в преследването на враговете. Негативните аспекти от личността на ал-Мухалхил се трансферират в буйството на неговия внук Амр ибн Кулсум, син на дъщеря му, поклонник на виното и жените и ревностен бранител на честта.         

Биографията на Имру-л-Кайс се гради върху опозицията преди/ след гибелта на баща му и претворява стереотипа за покаялия се грешник. Паралелно с него се прокарва идеята за неизлечимата същност на порока и обречеността на джахилията, олицетворявана от Заблудения цар (Ал-малик ад-диллил, отклонилия се от правия път). За да не остане съмнение в смисъла на тази характеристика, той получава и друго прозвище – Изгубения цар (Ал-малик ат-тāих, объркания, изумения, лутащия се). Подобни квалификации се асоциират с кораничното предупреждение към отдалите се на съблазните (на „повеляващата зло душа“): „Не виждаш ли онзи, който взима за божество своите страсти? И го остави Аллах в заблуда съзнателно, и запечата слуха и сърцето му, и сложи пелена пред погледа му.“ (45: 23) Незрящият за истините е лишен от ориентири завинаги: „А който на този свят е сляп, той ще бъде сляп и в отвъдния, и ще бъде най-заблуденият за пътя.“ (17: 72) Иначе заблуден и изгубен, всяка следваща стъпка го тласка в предначертаната посока. Още по-категорична присъда над киндитския разпътник изрича Пророкът Мухаммад, който го окачествява като „байрактаря на поетите към Пъкления огън“.  Тези думи форматират ислямската визия за личността на Имру-л-Кайс и налагат да се търсят съответните негативни доказателства както в биграфията му, така и в стиховете.

Буйната младост

Слабостта на Имру-л-Кайс към удоволствията се обяснява главно с безделието му на потомствен принц. Обичайните за тогавашния социум забавления – пиянството, развратът и хазартните игри, – разпространени дори в пустинята, навлизат още повече в аристократичните среди на Киндитското княжество. В безгрижните си дни младежът скитал волно из оазисите, отдаден на любов, вино, лов,  веселие – леконравните радости, в които затъвали и дедите, и баща му. Съпровождала го „сбирщина“ от бедуини-отцепници  – престъпили закона и прогонени или избягали от племената си (разбойници). Отсядали край поточета, гощавали се с месото от дивеча, питието се леело, робините пеели и танцували. Когато им доскучавало или водата пресъхнела, приятелите сменявали мястото, за да продължат пиршеството. Свидетелства за този период от живота на Имру-л-Кайс се повтарят в много от стиховете му. Дори когато се сбогувал с младостта, не престанали да го блазнят „четирите потребности“:

Да казвам на приятелите: „Наздраве!”,/ да си подават един на друг пълен мях с вино;

да препускам с жребците в стремителен бяг,/ да се втурват към спокойно стадо [дивеч], да го подплашват;

да яздя бели камили, когато навред е нощ –/ да се отправят към незнайни и безлюдни земи,

да излизат от пустинята към някое селище,/ отново към съвкупление или все по-близо до въжделението;

и дъх на хубавица, влажна от росата,/ да наблюдава пеленаче с наниз на амулети.

В сведенията за разгулния живот на поета доминират любовните авантюри, които се вписват в контекста на прогонването му от Худжр. Причините за влошаването и скъсването на отношенията между баща и син се обясняват с увлечението на Имру-л-Кайс по неговата братовчедка Унайза, дъщеря на чичо му Шурахбил, както и по мащехата му Хир.

Той бил влюбен в Унайза и дълго време я ухажвал без да го удостои с внимание, докато се случило събитието в дола Джулджул. Издебнал я там да се къпе с приятелки в един вир, скрил одеждите им и зачакал, готов да стои до сутринта, но да се полюбува на голите им тела. Девойките разбрали какво ги е сполетяло и дълго упорствали. Когато започнал да се спуска здрач, една от тях се престрашила, втурнала се и грабнала дрехите си, последвали я и другите. Само гордата Унайза отказвала, но накрая и тя излязла от водата. Момичетата му простили, а той заклал камилата си и ги нагостил, отворил и мях вино. След пиршеството и забавленията се настанил под паланкина на братовчедка си, защото не подобавало на знатен младеж да върви пеш. Тази история, обстоятелствено разкрасена в изворите, вероятно импровизира върху тема от муаллаката („златния“ шедьовър) на поета:

О, ден, може би най-хубав за теб с жените,/ особено онзи в Джулджул!

Денят, в който заклах камилата си заради девойките./  И, о, чудо, как носеха те седлото ѝ!

Девойките продължиха да се замерят с месото/ и с лой като ресни, усукани от бяла коприна.

И денят, когато влязох под паланкина – паланкина на Унайза –/ и тя [ми] каза: „О, горко ти, ще ме накараш да ходя пеш!”

Говореше, а седлото се бе наклонило от нас двамата заедно:/ „Ти погуби моята камила, о, Имру-л-Кайс, слез!”

Рекох ѝ: „Да вървим! И разхлаби нейните юзди!/ И не ме отдалечавай от своя плод, даряващ утеха!”

Според някои стари извори точно тази постъпка на принца разгневила баща му и станала причина да бъде прогонен. Според други повод за разрива между двамата дала страстта на Имру-л-Кайс по мащехата му Хир, силно ревнувана от възрастния си съпруг. Изкусителка със същото име или прозвище („майката на ал-Хуайрис“) се споменава на три места в стиховете на поета. Тя пленява сърцата на мъжете. Худжр ибн Амр е успял да се избави от нея, но стрелите на очите ѝ са уцелили сина му.  Съблазнителката е погубила младостта му. Вкусил е устните ѝ, които опияняват като отлежало вино. Походката ѝ е толкова кокетна, че сякаш пиян се препъва по пясъчни дюни. Подобна е на съвършено изваяние с очи на малка антилопа. 

Предислямските закони допускали син да наследява съпругите на баща си. За Имру-л-Кайс например се знае, че след смъртта на Худжр придобил права над жена му Хинд. Традицията не изключва любовен триъгълник в семейството, но въпреки съвпадението в името, по-вероятно е въпросната Хир да е друга жена – може би наложница в дома им или просто поетическа фикция. Склонността на Имру-л-Кайс към подобни авантюри обаче не подлежи на съмнение. Достатъчно е да прочетем неговия „златен“ шедьовър, за да се убедим в претенциите на автора да изглежда герой в похожденията.

Освен за връзката си с Унайза и Ум ал-Хуайрис (заедно с нейната съседка Ум ар-Рабаб, и двете обгърнати в сластно ухание на мускус), той разказва за нощ на ласки с бременна жена, почти забравила в насладата кърмачето до нея; за строго пазено „яйце под паланкин“, до което се е добрал през стражата и въпреки опасността да го убият се е забавлявал бавно, без да бърза; за кокетната Фатима, която му се е вричала „с неотменима клетва“, ала очите ѝ го пронизват и играта на любов го погубва. Сред „подвизите“ му в произведението се откроява детайлизиран сюжет за посещение при зряла жена („нито стара, нито малка“), която напразно се е опитвала да потуши страстта му. Заварва я разсъблечена за сън и уж е готова да се съпротивлява, но покорно излиза с него от бедуинския стан, влачейки краищата на плаща си, за да изличи следите по пясъка. Скриват се между хълмчета в пустинята и тогава той я придърпва към себе си.

Подробното описание на прелестите ѝ не оставя сянка на съмнение, че ги е познал отблизо, и обяснява неизлечимата му болест по нея, а също и с какво е пленявала толкова мъже и защо втренчено я гледа и благоразумният. Стройна, бяла, със стегнат корем, с тънка талия, но с пълни нозе, с бляскави като огледало гърди, с влажен поглед на антилопа, с накити върху дългата шия на газела, с въгленовочерна и гъста коса като грозд фурми, със стърчащи плитчици и разпуснати кичури, с нежни като гъсеници  пръсти. Освен че е красива, не е принудена да се труди като обикновените бедуинки. За това подсказват небрежно разпилените по ложето ѝ скъпоценни трошици мускус и сънливото ѝ безделие сутрин. Образът ѝ огрява мрака, сякаш е светилник на монах, което според кодовете на древната арабска поезия ѝ придава ореол и на божественост, и на царственост.   

Въпреки силното влечение към жените и красивата си външност Имру-л-Кайс не успявал да ги задържи при себе си, встъпвал в брак и се развеждал. Веднъж попитал съпругата си Ум Джундуб, която също го ненавиждала, какво не харесват у него. Тя му отвърнала: „Не харесват у теб това, че си тежък в началото, лек в края, бърз в пропадането, бавен в съвземането.” Попитал и друга, а тя му отговорила: „Не харесват у теб това, че щом се изпотиш, лъхаш на пес.” Казал: „Вярно e, откърмен съм с мляко на кучка.” Подобно твърдение на потомствен принц доста озадачава, защото дори бедняците в пустинята не допускали децата им да бозаят от най-презряното за арабите домашно животно. Тези очевидно съчинени щрихи в портрета на отрицателния герой кондензират цялата противност на образа му и будят у читателя отвращение. 

Биографите на Имру-л-Кайс разказват, че веднъж спорел със своя приятел Алкама ибн Абада кой от двамата е по-голям поет. Накрая решили всеки да опише в стихове с една и съща рима камила и жребец, а Ум Джундуб да отсъди между тях. В увода на произведението си нейният съпруг ѝ посветил думи на любов и възхита:

Минете с мен, двама приятели мои, през Ум Джундуб,/ за да удовлетворим потребностите на изтерзаното сърце.

Ако ме изчакате дори за час/ от цялото време, ще ми бъде от полза пред Ум Джундуб.

Не сте ли ме видели всеки път, когато я посещавам нощем,/ да я заварвам уханна без да си слага благоухание…

След като изрецитирали поемите си – шедьоври на касидното изкуство и двете, съпругата обявила за победител Алкама, защото Имру-л-Кайс описал в ловна сцена как грубо подгонва коня с викове, и го пришпорва с крак, и го удря с бич, за да настигне дивеча. Опонентът му, напротив, изобразил жребеца си като плавен стремителен облак, бърз дори когато юздите му са пристегнати, за да го удържат. Галопирането му кара мишките да бягат от дупките си, защото е като пороен дъжд вечер, когато вали най-силно, и ги е страх да не се удавят.  

От гледна точка на литературната критика аргументите на Ум Джундуб са лишени от основания, още повече и защото злополучният стих за пришпорването е последван от друг, в който се известява, че конят препуска без умора и напрежение, вихрогон, сякаш изстрелян с прашка. Субективната оценка на съпругата за творбата произтича от спотаена омраза към нейния автор. Дълбоко засегнат и поривист в гнева си, той веднага се развел, а пък Алкама получил двусмисленото прозвище Ал-Фахл – и мощен поет, и самец.

Споменава се и друга причина за прогонването на Имру-л-Кайс – отдаването му на поезията. Исторически извори потвърждават пренебрежителното отношение на йеменската аристокрация, за разлика от северните араби, към мерената реч – недостойно за принц занимание, експлицитно отъждествявано с еротиката и пораждащо едипово напрежение и съперничество между баща и син. Худжр забранил на младежа да изрича римувано слово, но разбирайки, че упоритият стихотворец престъпва волята му, дотолкова се забравил в яда си, че го заудрял и окървавил. И нещо повече, извикал свой слуга и му заповядал да го убие и да представи очите му за доказателство. Вместо да стори това, слугата заклал теленце на дива крава и донесъл неговите очи. По-късно Худжр се разкаял за постъпката си и отново прибрал в двореца Имру л-Кайс, който обаче продължил да води лек живот и тогава бил прогонен завинаги .

Увлечението на Имру-л-Кайс по насладите би могло да се тълкува и като индикация за религиозната му принадлежност. Средновековните ислямски автори вероятно го смятали за езичник, защото не са ни оставили сведения за негови по-различни убеждения от тези на мнозинството араби през джахилийската епоха. Житието на поета съдържа известие за посещението му в Табаля, където се намирал храмът на идола Зу-л-Халяса („Йеменската ал-Кааба“). Там се допитал с три стрели как да постъпи след гибелта на баща си: дали да се впусне в сражение с племето Бану Асад, да се откаже или да изчака. Направил три опита и все изтеглял стрелата, която го възпирала. Тогава я начупил гневно и с парчетата заудрял кумира, изричайки: „Да смучеш клитора на майка си! Ако твоят баща бе убит, ти не би ми попречил.“ Тръгнал на бой и победил врага.  Тази случка свидетелства за идолопоклонничеството на Имру-л-Кайс, но и за слабата му вяра в божествата, и за грубата му вулгарност и невъздържаност.

Въпросът за религиозните възгледи на Имру-л-Кайс възниква в по-ново време, когато йезуитският отец Луис Шейху без колебание го включва към „назаретянските“ поети, воден от стремеж да внуши впечатление за доминираща роля на християнството в предислямското арабско общество. Той напомня, че майката на Заблудения цар произхожда от християнското племе Бану Таглиб, а дядо му за известно време управлява „християнската“ ал-Хира.  Тук бих добавил от своя страна и сведението за леля му Хинд – сестра на баща му Худжр, – която приема християнството въпреки че съпругът ѝ – владетелят на Маназирското княжество – не се отказва от езичеството. Очевидно твърде набожна, тя построява и манастир в столицата.  На няколко места в текстовете си поетът споменава за монаси, но това едва ли предоставя аргумент за религиозна обвързаност:

Тя озарява мрака вечер, сякаш е в нощта/ светилник на усамотен монах.

Приятелю, виждаш ли мълния, блясъкът на която ти изглежда/ като мах на две ръце в облак скупчен на венец.

Неговото сияние озарява, или светилници на монах,/ налял масло върху усукания фитил и изкривил го настрани.

Огрях се от нейния огън, а бях в Азриат, докато семейството ѝ/ бе в Йасриб и най-близкият ѝ дом се намираше надалече от взора.

Погледнах към нея, а звездите бяха сякаш/ са светилници на монаси, разпалени за дошлите от път.                            

В действителност горните стихове интерпретират сравнението със светилник на монах в различни варианти: за лице, за мълния и звезди. Този поетически образ, използван и от други джахилийски автори, не толкова отразява религиозната принадлежност на Имру-л-Кайс, колкото свидетелства за навлизането в Арабия на християнски мисионери. Те строели манастири в дебрите на пустинята и обикаляли бедуинските племена, някои от които приели да служат на техния Бог, но поради грубия си прагматизъм свели вярата до формално спазване на култа без да изпадат в аскетични крайности и да се отказват от езическите традиции.

Огньовете, разпалени от монаси в мрака на пясъчната пустош, за да приютяват заблудени пътници, както и светлината на фенерите, носени от бродещи нощем отшелници, подклаждат въображението на предислямските стихотворци и озаряват редица поетически картини. Имру-л-Кайс споменава също и за руини на бедуински стан, които са заприличали на псалтир с изтъркани букви от свитъци на монаси.  Или пък в ловна сцена кучетата се нахвърлят и разкъсват краката и жилите на див бик, както деца се скупчват около монах, тръгнал от манастира към Свещения храм в Йерусалим (Байт ал-мукаддис), и мачкат расото му, вярвайки, че получават благодат.   Или пък камилата му е силна и здрава като дъски на ковчег. 

Мнението на Луис Шейху за християнството на Имру-л-Кайс се оспорва от друг уважаван йезуитски свещеник и учен – Анастас ал-Кармали, който ни отправя към маздакизма на киндитските владетели. Според историческите сведения дядото на поета се отдал на тази ерес и заради нея воювал с персийския „цар на царете“ Ануширван, а изворите не съобщават, че синовете и внуците му сменяват вярата си. Ал-Кармали вижда в този факт причините Имру-л-Кайс да се откроява сред останалите джахилийски автори по своята вулгарност, престъпване на нормите, затъване в пороците на лекия живот, многото бракове и спонтанните разводи, увлечението по бащините съпруги, влюбването в братовчедките.  Ат-Тахир Ахмад Макки обаче възразява с аргумента, че поведението на поета може да се тълкува „по-скоро като поддаване на разюздани нагони, отколкото като следване на определена философия“.  Дядо му се присъединил към маздакизма с оглед на политически интереси и поради родовата склонност към разврат.

Съдейки по религиозните детайли в сравненията на Имру-л-Кайс, те не се ограничават единствено в сферата на християнството, а засягат също езичеството и юдаима: стадо антилопи с черни глави и нозе, но с бели гърбове и кореми, приличат на йеменски девойки, ритуално обхождащи идола Дуар;  фаталната раздяла с любимите напомня за разотиването завинаги на поклонниците при храма ал-Кааба след хвърлянето на камъчетата в хаджийския ритуал;  камилите са високи и стабилни като еврейски постройки . На няколко места в произведенията на Имру-л-Кайс се повтаря епитетът Всемилостивия (Ар-Рахман), който в ислямската догматика се възприема като едно от имената и атрибутите на Аллах, но в предкораничната епоха така се назовава древен йеменски идол.  Единайсет пъти в дивана се употребява и Бог (Аллах), което привнася монотеистични нюанси без да позволява по-големи обобщения.    

Юдаизмът също подхранва хипотезите за убежденията на поета, още повече след като научаваме, че е обрязан.  В арабските извори доминира спорният факт, че родното му племе Кинда изповядвало именно еврейската вяра.  Поради своята численост обаче то включвало много кланове, които вероятно служели на различни богове. Впрочем и „християнската“ ал-Хира била космополитен за времето си град, в който съжителствали всякакви култове и конфесии.

Ясно е, че зад разпътството на Имру-л-Кайс не се криe религиозна принадлежност или влияние от учения и секти. В него по-скоро се отразява духът на епохата и му се отреждат функции на фрагмент от дидактичния литературен сюжет за „байрактаря на поетите към Пъкления огън“ (по думите на Пророка Мухаммад).  Ислямският подтекст доминира повествованието без да натрапва директни оценки и внушения за емблематичния грешник. Твърде бедна откъм детайли и включена мимоходом в биографията му, сякаш е страничен епизод, безоблачната картина, изобразяваща леконравните му навици, илюстрира затъването в пороците и търси да постигне ефект на контраст с трагизма на по-нататъшните събития.

Низвергнат от династията, отхвърлен от обществото и лишен от бащината закрила, не му оставало друго освен да се обгради със „сбирщина“ от разбойници, също като него прогонени от племената си и престъпващи бедуинските норми. Не зачитал нито рода си, нито традициите, но ето че обстоятелствата го накарали да се опре на тях: призовал киндитите и съюзниците им да тръгнат с него на бой, за да му помогнат да изпълни свещения синовен дълг – отдаването на кръвна мъст. В началото се съгласили, верни на принципа „Защитавай своя брат, бил той угнетител или угнетен!“. После обаче всички се отдръпнали от Имру-л-Кайс, когато разбрали, че иска не само да накаже виновниците за смъртта на баща си, но да изтреби цялото множество знайни и незнайни мъже от клановете на Бану Асад. Ал-Мунзир Трети, син на Небесната вода, който се стараел да изкорени враждебната династия, също допринесъл за изолацията на Заблудения принц. Понеже се страхувал той да не възстанови могъществото на предците си, изпратил срещу него армия с подкрепления от персийския „цар на царете“ Ануширван. Това допълнително изплашило бедуините, които последвали Имру-л-Кайс, и се наложило да потърси за войската си безродници и наемници. Никъде в изворите не се споменава за негови контакти с братята му, за съдействие от тях или поне за съпричастие към каузата.  

Смисълът на живота му и единственият по-конкретен стремеж през младостта се изчерпвали с насладите и осигуряването на подходящ оазис с течаща вода. Но ето че се натоварва с непосилна мисия, единствен от цялото семейство, и си поставя недостижима цел. След като е паднал от върховете на елита до социалното дъно, той се втурва да се извиси до идеала за героизъм и да потърси изкупление за пролятата бащина (и царска) кръв. Това намерение обаче неусетно му се изплъзва като мираж и, понесен от деструктивната си енергия, изгубва посоката и затъва в конфликти и поголовна сеч. Вместо да се подчини на принципа за реципрочност на въздаянието и така да се освободи от клетвата си, Имру-л-Кайс доброволно се поробва с доживотния си обет, надвиснал над него, сякаш смъртна присъда, и вместо да накаже враговете, сам се подлага на изтезания: налудничаво скитане, безсмислени битки, безславни поражения, гонитба на бягащи противници, загниване и разпадане на плътта и личността.

Обричането на аскетизъм и саможертва за мразения баща разполовяват живота му на два периода, които очертават рязък преход от кратко блаженство към бавна и мъчителна агония. Забавлявал се е с приятели в райска идилия. Но ето че потегля към своя Ад с илюзии, които се стопяват една след друга – самотно, хаотично и тревожно лутане без изход във враждебната пустиня, за да се озове на чуждата византийска (християнска) земя и там да падне жертва на ромейското коварство.

През младежките си години се опиянявал от свободата да загърбва социалните ограничения и обвързаности, но всъщност робувал на страстите. После в заслепението си, тъкмо обратното, оковал се във вериги от зависимости (синовният дълг, властта, нуждата от съюзници и външна подкрепа), но пак дал воля на своето „буйство“ и нито изпълнил клетвата си да отмъсти, нито си върнал короната.

Неутолимата жажда за мъст

С повече дидактична тежест и обем на изложението се натоварват епизодите от следващия период в биографията на Имру-л-Кайс, когато го понася и убива стихията на сляпата мъст. Обетът му за аскетизъм след леконравната младост се вписва в модела за покаялия се грешник. Заблуденият принц обаче не се смирява и поправя, а се втурва да престъпва джахилийски норми, които се абсорбират от ислямската ценностна система и затова нарушаването им го дистанцира още повече от нравствения идеал: поддържане на роднинските и племенните връзки, вярност, умереност, великодушие, здрав разсъдък. Преломът в живота му всъщност се оказва продължение в много по-остра форма на старите пороци. Виното се подменя с кръв, но „буйството“ на неутолимата жажда остава. Вместо увлечението по жените, заради които е преодолявал смъртни опасности, го пленява страст по гибелни битки. Хазартният дух се превъплъщава в рисковани действия със сляпа увереност за печалба, без да се отчитат изгледите за вероятна загуба, при това с цената на човешкия живот.     

Ибн ас-Сиккит разказва, че преди да умре, киндитският княз Худжр заръчал на свой довереник да отиде при всеки от синовете му, от най-големия до най-малкия, и да предаде оръжието, конете, котлите и завещанието му, съдържащо сведения за убиеца, на онзи от тях, който не се опечали – той да бъде неговият наследник и отмъстител. Другите се разридали и посипали главите си с пепел, но не и най-младият, Имру-л-Кайс. Пратеникът го заварил да играе със свой приятел на зар (нард). Когато му съобщил скръбната вест, принцът дори не се обърнал към него, а казал на другаря си да хвърля зарчето, защото не искал да развали удоволствието му. Едва после се заинтересувал от подробностите. Накрая дал обет: „Вино и жени са под възбрана за мен, докато не убия сто мъже от Бану Асад и не отрежа кичурите на още сто.”  Впрочем и разбойникът аш-Шанфара се зарекъл да погуби сто човека от рода, който накърнил честта му. И вуйчото на Имру-л-Кайс – ал-Мухалхил – бил обсебен от манията да изтреби племето, което убило брат му.

Според версията на Ибн ал-Калби принцът изрекъл думите: „Изгуби ме [баща ми] като малък, а ме натовари с кръвта си като голям. Няма трезвост днес, а пиянство утре. Днес – вино, утре – дело!“ И седем пъти пил. Когато се опомнил, дал обет да не яде месо, да не пие вино, да не се маже с благовония и да не си мие главата, докато не отдаде възмездие.

Привлякъл на своя страна срещу Бану Асад големите бедуински формации Бану Бакр и Бану Таглиб, но погрешка атакувал невинно племе (Бану Кинана), при което враговете му само преспали и скришом отпътували. Той ги настигнал на другия ден. Конниците му били изтощени и умирали от жажда, докато противникът разполагал с достатъчно вода. Обаче Имру-л-Кайс не се поколебал да предприеме атака и войската му посякла много асадити, а оцелелите избягали през нощта. Тогава бакритите и таглибитите отказали да се сражават повече с аргумента, че достатъчно е отмъстил. Отговорил: „Кълна се в Аллах, не е така, въпреки че погубих не един човек от Бану Халил (рода на убиеца на баща му) или от други асадитски кланове.” „Не  ̶  казали,  ̶  ти влечеш след себе си злочестина.” И го напуснали . По същия начин постъпили и петстотинте бойци от йеменската (химярската) армия, някои  ̶  отцепници от племената си и наемници, които спечелил за съюзници. И те го изоставили.

Военните авантюри му коствали наследеното богатство и царския авторитет, а пораженията, разочарованията и конфликтите изчерпвали духовната му енергия, за да се стигне постепенно до кулминацията и развръзката на трагедията. 

Лишен от власт и бойна сила, Имру-л-Кайс задържал само шепа верни хора от своя род, Ядящите горчилката. Търсел убежище при племенни вождове и разбойници, но хирският княз ал-Мунзир, син на Небесната вода, продължавал ожесточено да го издирва и все по-малко хора се осмелявали да му дадат подслон. Тогава решил да се възползва от враждата между Персия и Византия и да се обърне за помощ към император Юстиниан Първи. Той не пратил военно подкрепление, но писал на своя съюзник – етиопския владетел (негус) – с молба да съдейства на изпадналия в беда киндитски принц. Когато не  получил отговор и не последвал реален резултат от дипломатическите контакти, Имру-л-Кайс потеглил с малка свита към престолния град Константинопол в опит лично да спечели благосклонността на Цезаря.

По пътя на север минал през оазиса Таймà, където се извисявала внушителната крепост Ал-Абляк (Червено-бялата) , управлявана от легендарния  юдейско-арабски поет ас-Самауал ибн Адийа.  Имру-л-Кайс се надявал чрез него да спечели гасанидския княз ал-Харис ибн Джабаля – най-верния васал на Византия, който да го препоръча на нейния владетел. Впрочем казусът едва ли се нуждаел от ходатайство, ако отчетем прагматичната политика на Юстиниан спрямо арабите. Той се стараел да ги привлича и ласкае, а също и да ги подкупва и финансира, за да бранят източния фронт от персите и така да се освободят ресурси за западните граници на империята. Въпреки че изневерявали на лоялността, киндитите се ползвали с авторитета на приятелска регионална сила, отстояваща византийските интереси. По тази причина посещението на Имру-л-Кайс в Константинопол наред с възстановяването на статута му и на племенния съюз под негово ръководство било от стратегическа важност за двустранните отношения.  В не по-малка степен би следвало да са отчитали и славата на поета, способен да въздейства на широката бедуинска публика в пропагандната война срещу Персия.

На тръгване към чуждите земи гостът поверил за съхранение при ас-Самауал Юдея всичко най-скъпо, което притежавал: наследствените пет ризници, с които дедите му воювали и побеждавали, оръжието и дъщеря му Хинд.  И в символичен, и в политически план този акт означава изпадане в състояние на слабост, беззащитност и покорство пред съдбата и пред ромейската мощ, но и отказ от царското потекло и властта, както и от арабската идентичност в полза на чуждото начало.

За разлика от пораженеца Имру-л-Кайс, който проявява малодушие, ас-Самауал постъпва като храбър и достоен мъж на честта. Научавайки за хода на събитията, хирският княз ал-Мунзир, син на Небесната вода, окупира крепостта ал-Абляк и поставя ултиматум да му предадат имуществото на киндитския враг. Ас-Самауал категорично отказва да се подчини и жертва дори сина си, още юноша, в името на дълга да съхрани поверената му собственост.   

Отиването при византийския император и завръщането към Арабия са описани в три вероятно автентични касиди на Имру-л-Кайс, които хвърлят светлина върху трудностите на пътуването, личността и душевното състояние на изгнаника. Зад оскъдните подробности в тях прозират неговите въжделения и разочарования, сенките на спомените, носталгията, бавното угасване.

След нормативен увод за руините на бедуинския стан, раздялата с любимата и странстването през пустинята с яка бързонога камила, в първото и най-обемистото от трите произведения поетът дава израз на реалните си преживявания.  С навлизането в сирийските земи го обзема печал по родното семейство, което е оставил в далечния край. Скоро обаче действителността го кара да забрави миналото и да обърне разочарован взор към гледката, чужда и вещаеща изненади. Тъгата се изостря, зад героизма плъзва сянката на грижите, но надеждата не е угаснала и ездачите пришпорват яростно камилите към лелеяния Константинопол. Престарелите животни реват от изнемога при непосилната бързина. Изостане ли някой, керванът не го изчаква.  

Стигайки до областта Хауран, единственото, което странникът забелязва, е „мираж“ или, според някои тълкуватели, извисяваща се планина. Напразно се взира да разгледа пейзажа – уж контурите и щрихите му са в полезрението, но сякаш невидима ръка е изличила от хоризонта материалната картина.

На византийска територия Имру-л-Кайс и свитата му препускат петнайсет дни и нощи без надежда скоро да пристигнат. Изтощението и скръбта отчайват най-възрастния от групата – поета Амр ибн Камиа, който дори се разридава от печал. Непреклонният принц утешава своя другар с думите: „Нека не плачат очите ти! Ние само се опитваме да си възвърнем властта или пък ще умрем и ще ни извинят“. Оптимистичният дух се подхранва от лекотата, с която пътниците се движат в ясна посока по оживения „царски“ друм, осеян със следи от копита.

От увода научаваме, че „камилата носи на гърба си мъж, какъвто земята никога не е носила:/ най-придържащ се към сключения договор, изпълняващ го и търпелив“. Това безспорно е самият киндитски герой. По-нататък в изложението го виждаме да яха мощен жребец, което говори за богатство и знатност. Освен че лети безспир в галоп, за качествата на коня подсказва плоският му корем (като на вълк) и подрязаната опашка (знак, че преди е служел на вестоносец и издържа на продължителен бяг). Гордостта, вложена в описанието на вихрогона и въобще в цялото повествование, се помрачава от признанието на Имру-л-Кайс, че славата му не е стигнала до жителите на Баалбек и Хомс и че дори не са чували за делата му. Научаваме още, че се е разочаровал от хората, към които се е привързвал. Винаги щом е харесвал някой човек, той го е предавал и е променял отношението си. „Такава е участта ми.“ – споделя поетът. Но не унива и не изпада в пораженчество, а намира спасение в мисълта за своите източници на сила – жените и потеклото. Освен че предоставят поле за себевъзхвала, те се асоциират с родната земя в контраст с византийската чужбина.

Красивите, но верни на съпрузите си бедуинки със свенливи погледи не възбуждат еротичното въображение, както най-често се случва в касидите на Имру-л-Кайс, и не фигурират като авантюрни персонажи, характерни за лириката му. Споменът за тях се вписва в контекста на носталгията, за да разведри грижите и да превърже раните от изгнаничеството.

Същата поетическа стратегия прозира и зад изтъкването на благородния произход и изброяването на победоносни битки, водени от племето – твърде необичайни теми за низвергнатия принц, който освен че не разчита на подкрепа от династията, е изгубил упованието си на бедуинската лоялност. Потомствената царска власт и общностната идентичност придават значимост на личността му и той с охота се възползва от тях, потискайки чувството за малоценност пред могъщата империя и всесилния ѝ владетел: „Наследявахме богатството и славата един от друг – велики хора…“. Бойните и любовните подвизи въплъщават героизма на епохата с нейните крайности и „буйството“ на блудния ѝ син, който не забравя да спомене и другата семейна гордост:  „И се напивахме, докато започвахме да смятаме конете край нас/ за дребни овчици, и черното – за червено“.  Така чрез умело смесване на фикция и реалност се синтезират пороците, които тласкат Имру-л-Кайс към Пъкления огън, и се внушават измеренията на последствията.

Второто по обем и хронология от трите произведения, които засягат премеждията на отиване към Константинопол и по обратния път към Арабия, рисува по-различна, пропита от драматизъм картина.  Краткото носталгично въведение започва и завършва с плач по безгрижните години, завинаги отминали, и по напуснатия бедуински стан с полуизличени следи. Сълзите извират от очите, сякаш от „кръпки на вехт прокъсан мях“. 

Зад иначе баналния модел на увода-ридание се прокрадват нотки на изповед, които свидетелстват за влошеното здраве и тежкото душевно състояние на Имру-л-Кайс. Споменът за „цялото племе“, а всъщност за далечната родна земя и свързаните с нея преживявания, изостря симптомите на стара болест. Вместо устремния конник пред нас изниква смъртник на погребална носилка, покрит със саван, който се вее на вятъра. Но ето че надеждата не е умряла и поетът отново си представя времето на странствания из пустинята с нацъфтяла растителност след дъжда. Той яха бързонога камила, летяща като обезумяла, и язди огромен месест кон. Не са забравени и верните другари, които щом е повикал още в ранни зори, веднага са потеглили към него – замаяни от съня, но готови да се притекат при първия му зов.

Уважавани литературоведи като Шауки Дайф смятат, че Имру-л-Кайс „никога не е посещавал византийския император“ и че изворите го объркват с едноименен негов съвременник – хирски владетел.  Пристигането и пребиваването в Константинопол обаче вероятно са исторически факт, въпреки че не са документирани в запазените византийски архиви от епохата на Юстиниан. Това може да се обясни с частния характер на визитата и със статута на госта, който не заемал официален пост. Мюсюлманската традиция настоява, че „имал високо положение“ при императора, който „го приел и му оказал чест“ . Твърди се още, че бил назначен за филарх на Палестина, което е очевидна измислица с оглед на политическата конюнктура в региона. Самият поет свидетелства, че към него се отнасяли с почит:

Бях сътрапезник на Цезаря в неговото владение./ Той ме удостои с първенство и пътувах с пощата.

Ако се бяхме струпали всички на друма,/ щях да изпреваря надалеч и вестоносеца.“ 

Позволението да се придвижва с държавната поща ясно говори за доверието, с което се ползвал във византийския двор.  Юстиниан го посрещнал като знатен съюзник, включил го в своята свита и го подкрепил с войска, към която се присъединили и царски синове.

Възмездието

Вместо да тържествува обаче, по обратния път към Арабия Имру-л-Кайс изпада в песимизъм и агония, за което споделя в една от последните си касиди – третата от византийския цикъл. Старата болест му напомня отново за себе си „посред мрака в края на нощта“ и той се опасява да не го повтори. Мъчи го безсъница и пред очите му изникват пясъците, където някога се е намирал бедуинският стан. Напразно зове призрака на родния край в очакване да му проговори, но сякаш  се обръща към глухоням. Напразно припомня на племето – отчуждено и забравило за него, – че  е техен съсед. И ето че пришпорва жребеца си в беда, от която се избавя, и се понася към пълногърди бели хубавици, пленени от гласа му, както младите камили се вслушват в рев на самец. Но годините на подвизи и авантюри са отминали безвъзвратно и мъдростта навява горчиви мисли:  

Виждам, че жените не обичат такъв, чийто имот е намалял,/ нито пък такъв с побелели коси и прегърбен.

И не си представях житейските беди, както ги виждам:/ да се затруднявам да стана и да се облека.

О, да бе една душа, умираща наведнъж,/ а тя е душа, разпадаща се на много души.

Бях здрав, но в замяна получих кървава язва./ Може съдбините ни да се превърнат в злощастия.    

Лаконичните факти за страданията на Имру-л-Кайс, започнали още на отиване към Константинопол, показват, че го мъчи тежко и продължително заболяване, което го е приковало на легло. Цялостното му разложение – не само на плътта, но и на духа и личността,  протича с все по-остри пристъпи и с поява на гнойни язви по тялото:

Виждаш ме да имам рани [сякаш] от краста,/ като че ли съм поразен от подагра.

Язвите ме превърнаха в плащ,/ който ти се струва като вехта дреха, ала той не се облича.

Виждаш следите от язвите по кожата му/ като печат с пръстени по свитък.

Диагнозата на поета почти със сигурност се свързва с Юстиниановата бубонна чума, върлуваща на много места в региона, включително и в днешна Анадола, където минавал пътят между Арабия и Византия. Пандемията продължава около три години (541–544), но огнищата ѝ тлеят и през следващите десетилетия. Историкът Прокопий Кесарийски подробно описва масовия мор, безсилието на лечителите и симптомите на болестта: отоци, черни пъпки с големината на лещени зърна, кръвотечения, скоропостижен край.  Сходните оплаквания на киндитския изгнаник подсказват вероятността да се е заразил от същата инфекция.  Тази хипотеза обаче налага да я съобразим с годината на смъртта му и да преосмислим хронологията на изложените събития.

Мюсюлманските извори тълкуват трагедията на Заблудения княз по друг начин. Вместо да отдаде възмездието, на което посветил живота си, сам станал жертва на кръвна мъст. Някой си ат-Тиммах („Многовъзжелаващият“) поискал и успял да го „облече в своята болест“ „от далечната си земя“.  Хронистите допълват, че този човек принадлежал към племето Бану Асад и понеже Имру-л-Кайс убил брат му, решил да го погуби с коварство. Добрал се до Юстиниан и му внушил, че ако победи враговете си, киндитският принц ще се обърне срещу своя благодетел. Подшушнал му още, че е развратник и ще се похвали в стиховете си, че е съблазнил царската дъщеря. (Нищо че всъщност Юстиниан не е имал деца.) В изблик на гняв Цезарят изпратил на Имру-л-Кайс златоткана одежда, уж в знак на почит, но тя била пропита с отрова, която подействала бързо и кожата му окапала. Оттук дошло и прозвището Покрития с язви (Зу-л-Курух).

Тази легенда, вероятно подсказана от древногръцкия мит за кентавъра Нес , цели да демонстрира, от една страна, византийското (християнско) вероломство, а от друга, да предупреди за евентуални последствия от родо- (и веро-) отстъпничеството. И нещо повече, съдбата на Имру-л-Кайс служи като нагледно потвърждение на кораничната заплаха, отправена към най-големите грешници: „…Аллах ще ги накаже с болезнено мъчение и в долния живот, и в отвъдния. И нямат на земята нито покровител, нито закрилник“ (9: 74; 3: 56); „Тях ги чака мъчение в долния живот, а мъчението на отвъдния е още по-тежко. И никой не им е закрилник пред Аллах“ (13: 34). Поуката следва директно от кораничния текст: щом си престъпил Божия закон, може и да гориш в Ада още на този свят, но истинското възмездие предстои в Съдния ден – „най-суровото и дълговечното“ (20: 127). Имру-л-Кайс ще бъде хвърлен без жал с първите в пламъците.

Един от акцентите в предсмъртните стихове на поета е носталгията, не по-малко болезнена от язвите по тялото му. Прозренията, породени от самотата и агонията в чуждата страна, донасят закъснялата мъдрост на равносметката и покаянието, но и навяват безнадеждност и печал:  

Ако бях погинал в бедуинския стан на моето племе,/ бих казал: „Смъртта е истината, няма вечност!“

 Ала погинах в далечна земя на хора,/ твърде отдалечени от вашите станове.

Търся всеки ден цезарска власт,/ но по-достойно е смъртта да ме отведе.

На ромейската земя нямам близко родство,/ нито лечител, който да ми бъде опора и да ме посещава. 

Единственото желание на Имру-л-Кайс в сетния му час е да го сполети гибел.  Тя го заварва на византийска територия, близо до днешната Анкара, край планината Асѝб, при самотен гроб на принцеса. Там умира, изричайки думи на печал и нежност към непознатата жена, сякаш се обръща към съплеменница. С нея го сродява не само общият им пристан във вечността, но и усещането за чуждост – и двамата са пришълци от далечни краища:

Съседке наша, мястото на посещавания [гроб] е близко./ Ще пребъда тук, докато пребъдва и Асѝб.

Съседке наша, тук сме с теб странници,/ а всеки странник е на странника роднина.

Освен че потвърждава догмата за значението на кръвната връзка с родината и за цената на предателството към нея, трагичната одисея на Имру-л-Кайс навява мисли за неизбежната участ на всеки грешник, за житейските превратности и ударите на съдбата, за пороците на царете и въздаянието за тях, за злощастието да те сполетят последствията от „буйството“. 

Легендарна или историческа личност?

Логиката на ислямския подход към литературното наследство не оставя съмнение в наличието на дидактична интерпретативна стратегия, която цели да преработи, допълни и разтълкува фактите с оглед на религиозните норми, а нерядко и на политическата конюнктура. Съмнения за подобна зависимост изразяват западни ориенталисти, към които се присъединява и египетският писател Таха Хусайн. Той не скрива критичното си мнение за автентичността на ранната арабска словесност като цяло и за творчеството на джахилийските поети в частност.

Таха Хусайн анализира биографията и творчеството на Имру-л-Кайс, за да стигне до заключението, че „ако наистина е съществувал – а за нас това е по-вероятно и почти сме сигурни, – хората не знаят за него нищо освен името му, както и легенди и приказки, свързани с това име“ и „разпространени в по-късна епоха“.  Настъпило е объркване със сведенията (ахбар) за друг знатен киндит, също негативен герой  – пълководеца Абдуррахман ибн ал-Аш‘ас (поч. 704), който въстава срещу наместника на Омайядите в Ирак ал-Хаджжадж ибн Юсуф и така след битки, премеждия и митарства загива с мрачната слава на предател. 

Абдуррахман е потомък на последния киндитски „цар“ ал-Аш‘ас ибн Кайс, чиято личност от джахилийски тип, както е описана в ислямските извори, поражда противоречиви оценки. От една страна, той води делегация на племето при Пратеника на Аллах, за да обяви встъпването им в новата религия, участва в завоевателните походи срещу Сирия и Иран и в победоносните битки при ал-Ярмук и ал-Кадисия, както и се оженва за сестрата на първия праведен халиф Абу Бакр. Това го увенчава с ореол на знатен сподвижник на Пророка Мухаммад и на борец за ислямската кауза. От друга страна, през целия му живот гордостта от племенната история и царското потекло доминира над чувството за принадлежност към религиозната общност (умма), включва се във вероотстъпническата война, влиза в конфликт с праведния халиф Али ибн Аби Талиб, който го нарича „син на заговорник, лицемер, син на неверник“. Запазва си манталитета на човек от старото време на „буйство“ и изменчивост.

Мухаммад, синът на ал-Аш‘ас, съдейства на Умаййадите да заловят и убият неговия съплеменник, опозиционера Худжр ибн Ади, който загива като мъченик за вярата. Политическите му пристрастия са насочени срещу шиитите, с които не само воюва в сражения, но и ги предава с коварство. Сред жертвите му е Муслим ибн Акил от рода на Пророка, екзекутиран по особено мъчителен начин. Участва и в битката при Карбала срещу Хусайн, син на Али ибн Аби Талиб, който го проклина и отправя зов към Аллах да го накаже. Сякаш в изпълнение на тази клетва го ухапва скорпион и умира опозорен, с разголени гениталии. 

Той брани с меч Умаййадската държава, а синът му Абдуррахман въстава срещу нея и се прославя като най-вероломния бунтовник на епохата. Действията му генерират полярни оценки и в биографията му изобилстват дискредитиращи измислици, но разполагаме и с потвърдени факти. Сестра му се омъжила за сина на ал-Хаджжадж ибн Юсуф – халифския наместник в Ирак, което спомогнало да го назначат за управител на областта Сиджистан въпреки съмненията в неговите качества.

Поведението му издавало спотаено „коварство и разпътство“ на „безумец, глупак, завистник“ (по думите на ал-Хаджжадж). Разглезен от богатство и разкош, при това роден с привлекателна външност и горд с царския си произход, Абдуррахман се изявявал като надменна, себелюбива и тщеславна личност. Роднините му дори се побояли предоставената му власт да не го тласне към безразсъдни постъпки. Опасенията им скоро се оправдали.

Той отказал да изпълнява заповедите на ал-Хаджжадж и съответно на Омайядската династия, повел войниците си на бунт, обявил се за халиф, водил ожесточени сражения, около осемдесет, дал хиляди жертви, постигнал поразителни победи, но претърпял и поражение, което го принудило да бяга с малобройна група сподвижници. Обикалял градовете на Персия и Ирак и се сблъскал с човешкото коварство, дори на хора, които бил назначил за свои наместници.

По ирония на съдбата потърсил и намерил убежище при владетеля на тюрките, с когото първоначално воювал и разгромявал войските му. Ал-Хаджжадж  поискал да му предадат бунтовника, но получил отказ. Накрая обаче тюркският владетел се съгласил на сделка и предал Абдуррахман, като пратил за доказателство главата му на Умаййадите.     

В опита си да аргументира своя скептицизъм спрямо достоверността на ислямските извори Таха Хусайн сравнява житейските съдби на Имру-л-Кайс и Абдуррахман ибн ал-Аш‘ас. Според него поведението и на двамата киндити се мотивира от жажда за кръвна мъст и амбиция за власт. Сходства се забелязват и в броденето им от място на място след поражението, когато съюзниците им ги изоставят, а също и прибягването им до помощта на чуждоземен владетел, който ги предава.

Разбира се, подобен паралел не може да се отрече, но той сам по себе си не ни убеждава в някакво смесване на сведенията. Резерви поражда фактът, че свързаните с Абдуррахман събития се случват в епоха, която предполага историографско  документиране и объркване с джахилийски личности.   

21 октомври 2019 г.

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени