Арабската литература
Стихове от Саргон Булус
Саргон Булус (1944-2007) е роден в ал-Хабания, Западен Ирак, в асирийско семейство. Поет, преводач и художник, той е един от най-влиятелните интелектуалци в съвременната арабска култура. През 1956 г. се мести в многоезичния Киркук, населяван по това време от араби, туркмени, арменци, асирийци и кюрди. В тази богата културна среда израстват редица авторитетни поети и писатели, а самият Булус, заедно с Фадил аз-Азауи стават популярни като „групата от Киркук“. Малко по-късно, насърчаван от Юсуф ал-Хал и Адонис, той вече е част от кръга на модерните, обединени през 60-те години на ХХ в. около авангардното списание „Шиар“ (от ар. поезия) - мястото, където се извършва истинска революция в арабската поезия. Автор е на над десет книги, включително сборници с кратки разкази, които налагат идеята за езиков фундаментализъм в арабската литература. Стиховете му са дълбоко свързани с традицията, но напълно освободени от естетиката на миналото с нейните строги форми и пищни декорации. В негов превод на арабски излизат сонетите на Шекспир, стихотворения на Езра Паунд, П. Б. Шели, Силвия Плат, Алън Гинсбърг, Робърт Дънкан, Пабло Неруда, Рилке и др. Макар че прекарва по-голямата част от живота си извън родината, той никога не престава да пише на арабски.
Камъче
В деня след Потопа
утрото е притихнало, на дъното на света – една сълза, замръзнала
като осиротяло камъче.
Ураганът отнесе всичко – палмите, къщите,
лодките, велосипедите, минаретата, а това
камъче е останало на мястото си и свети тихо,
защото ръката на Вечността го е излъскала,
полирала също като ваксаджия.
Ето го там под крака ти, зарови го, ако искаш, смачкай го.
После върви. Не бой се.
Сред камъните то не е нищо повече от камък.
Бележки на един пътник
Когато видях
смъртта да се мие преди молитвата
на чешмата,
а хората наоколо да тичат сънени по улиците,
мечтите ми започнаха да се срутват
пред мен
като пирамиди от пясък,
а денят ми побягна в обратна посока,
далече от онзи прокълнат град…
Началото си избираме ние,
но нас ни избира Краят
и нямаме друг път, освен Пътя.
Носачът на думи
Колибите с брадатите отшелници се сгромолясват в бездната,
по улицата върви хамалинът и на гърба си носи разни вещи:
персийски килим, арабска печатна машина, завеси от кадифе и пирамида
от столове.
В спокойните води на утрото подхвърлям едно сърце, зелено като жаба.
Изписвам дума в тефтера си и го затварям. Достатъчно е само
едно движение,
и ето, че светът е променен.
Къщата на Ева
Изгубя ли се
нейните очи
ме връщат в пътя
тишината
в къщата ѝ
е по-дълбока от гора
светът
край нас
прилича на море
при Сътворението
а в градината
вечерна птица пее монотонно
и съпровожда полета ни
от едната пропаст
в другата.
Пеперудата
Пеперудата, която лети така, сякаш
се спуска по невидима нишка от Рая,
почти докосва брадичката ми, докато седя в градината
и пия първото си кафе,
прогонвайки от главата си кошмарите от предишната нощ,
тревожен под слънцето…
Видях я да се носи над дървената ограда
като сън и молитва, тя, която
довчера беше копринена буба, заключена
в тесния затвор на пашкула си.
Танцьорката
Когато излязох от киното
още по-самотен и беден и се блъснах в мрака
на Атина като в стена, между павилионите с вестници, осветени
с фенери и кафенето, което гъмжеше
от тийнейджъри и войници
преди очите ми да привикнат със светлината
изведнъж я видях –
легендарната Елза вървеше по обичайния
път от хотел „Минерва“ до близкия
нощен клуб зад киното,
където практикуваше езически ритуали
на сцената изкусно и изкусително…
Видях я да се носи
като платно на лодка под напора
на невидим вятър
талията ѝ сякаш щеше да се счупи
между пищните гърди
и високия задник,
вървеше
като законна владетелка на тротоара.
Зарове, Господ и Айнщайн
Бог не играе на зарове с Вселената
Айнщайн
Мигът, заради който живея през целия ден
изчезва, щом денят свърши. Отлита от ръцете ми като птица
без глава изплъзва се от клетката на забравата, забравил
в гнездото последното си яйце.
Мигът на жестокия сблъсък със съществата
в една хищна реалност,
купчини нокти и гвоздеи, ястребови очи, светещи
фосфорно в тъмното,
брадви, сипещи удари по гърбовете на конници…
от хиляда години прелитат в небето на дните ми.
Мигът, който не е запечатан, снимка
на тъгата, непроявена в тъмната стая на времето. Времето
ненастъпило. Пчелата
недошла да изпие нектара. Кошерът
ненапълнен. Златото, пчелната пита
на времето. Златни кюлчета мед,
които се стичат по пръстите ми и ги облизвам сънено.
Не мога да спя във вселена, в която
всеки път щом Господ хвърля зарове на гърба ѝ,
се раждам отново. Моби Дик се люлее в морето,
смъртоносно бял, бял като истина,
а Ахав идиотът, още погребва харпуна си. Книгата на нощта се отваря
всеки път, щом Господ хвърля зарове на гърба на тази Вселена,
приятелю Айнщайн…
Под прозореца ми
два ангела, изгубили пътя към Рая
спят прегърнати и снегът ги покрива.
Мигът, заради който живея през целия ден,
изчезва, щом денят си отиде.
Граници
Там, където слънцето танцуваше по прозорците на селото, по водата, течаща
в градините,
вече няма нищо, освен река от пясъци, свита, сгърчена
под властта на пустинята, по бреговете ѝ
расте само времето, тук,
зад границите.
Следите от гуми се простират по пясъка, катерят се,
чезнат, после в далечината се появяват отново
зад границите, между две стени, които докосват небето, там един лешояд обикаля
като поклонник в изоставен храм, над главата на мъжа,
минаващ под мостове от миражи, неосветени от никого.
Над стълбата от пясъчни дюни той се снишава леко,
за да види гущер, бягащ в сянката на крилете му, колчета от бедуинска палатка, надупчени
кутии с ръжда, кости на контрабандист, животно…
Под един парцал, застопорен с бодили, развят като знаме
спи змия, свита на кълбо.
Нощем
пресъхналите артезиански кладенци приютяват
щурци, а вятърът
уморен си тръгва по пътя.
Времето е оголено и вещае раздяла.
Тук мъжът прекъсва бълнуването на лешояда.
Мигове в градината
Те са просто няколко вечери отминали
и неотминали, в които седя сам зад къщата.
Пред мен високи сухи треви почти скриват
мозайките стъкълца, наредени по оградата, светещи
под бледото
слънце.
Сядам да пресмeтна секундите, да проумея
какъв е смисълът да си тръгна,
или да остана на това място.
Да мечтая, без да следвам мечтата, да мълча, а да искам
да викам. Пред къщите на съседите ми
се развяват огромни флагове.
Генералите на Америка
точат оръжията на разрухата.
Да мълча, а да искам да викам…
Не този миг,
грабнат скришом като плячка от войната с природата,
не той ме води към една тайна, която искам да разгадая
с всичките ѝ мрачни извивки, нито онази уличка
в паметта ми, ще позволи да видя маската, бягаща винаги
по пресечките на живота ми минал.
Истината е, че аз съм тук, в това ъгълче,
тук са ръцете ми, очите ми
следват един бръмбар, жужащ сред тревите.
Той полита над оградата, грабва мислите ми
и ги отнася към небитието, миг,
в който не мисля, не мечтая, нищо
не искам.
Миг, достоен
за всеки отшелник будист.
После тези вечери си отиват и аз се връщам
в света на безумците.
Преведе от арабски: Неделя Китаева
