Арабската литература

Пънар Ваид

Таха Хусайн е един от най-изтъкнатите египетски писатели и интелектуалци на двадесети век. Името му се свързва с Възраждането (ан-нахд̣а) в Египет и модернизма. Обект на настоящата статия са неговият критически анализ и подходите, които прилага в изследването на арабската литература, които му носят слава, но предизвикват и противоречиви реакции от страна на цялата арабо-мюсюлманска общественост.

Статията ще се концентрира върху критическите методи на Таха Хусайн  и процеса на тяхното изграждане. Ще бъде разгледано неговото отношение към изследването на арабската литература с акцент върху езическото литературно наследство. В рамките на разработката ще бъдат очертани и основните идеи, които Таха Хусайн  излага в своите критически трудове на тема арабска литература. Ще се обърне внимание и на начините, по които други изследователи на арабската литература тълкуват и приемат методите на египетския учен. В хода на курсовата работа ще бъдат разгледани научни публикации на автори като Ярон Аялон, Йан Бругман и, разбира се, критически трудове на самия Хусайн.

Целта на статията е чрез разглеждане и анализ на тезите на посочените автори  по темата да се отговори на въпросите: какъв е критическият подход на Таха Хусайн  при изследването на арабската литература и откъде води началото си?; кои са най-значимите му трудове по темата за предислямското литературно наследство и какви са основните тези, които излага в тях?; кои са факторите, които оказват влияние върху развитието на критическия подход на Хусайн?; как се приемат възгледите на египетския литератор от обществеността в Египет и от изследователите на арабската литература?; дали Хусайн остава докрай верен на своите убеждения относно методологията, която прилага в своите изследвания в областта на литературата?.

За да вникнем в подхода на Таха Хусайн  при изследването на арабската литература в частност предислямската) и да разберем защо той предизвиква толкова силен обществен отзвук, трябва да обърнем внимание и на обстановката в Египет по онова време. През двадесетте години на двадесети век в египетските академични среди назряват два скандала, зад които стоят имената на двама изтъкнати египетски интелектуалци. Първият от тях е ՙАли ՙАбд ар-Разик,  изтъкнат улем и кадия и преподавател в университета ал-Азхар, който в своята брошура Ислямът и основите на властта (Ал-ислāм уа-՚усӯл ал-х̣укм) представя тезата, че ислямският халифат е по-скоро политическа и властова институция, а не духовна. Според ар-Разик халифатът не е нужен на мюсюлманите като част от техния религиозен живот.^[i] Следват тежки обвинения срещу ар-Разик от страна на улемите от ал-Азхар. Публикацията на египетския богослов предизвиква разгорещена полемика между модернистите и традиционалистите в Египет относно въпросите за религията, науката, свободата на мисълта и изразяването.^[ii] Неслучайно се спираме на този въпрос, защото този публичен скандал сред египетската научна общност през 1925 г. сякаш представлява прелюдия към бурната реакция, която ще предизвика изданието на египетския литератор Таха Хусайн За езическата поезия (Фӣ аш-шиՙр ал-джāхилӣ). В своя труд Таха Хусайн  се стреми към анализ на предислямските поети и техните произведения, използвайки западен научен подход. Хусайн изтъква исторически, езикови и литературни аргументи, чрез които да докаже, че по-голямата част от езическата поезия е изфабрикувана в по-късен етап и изобщо не е джахилийска. Защо обаче съмнения, които са били изтъквани още от някои средновековни филолози, биха предизвикали реакцията, която провокира книгата на египетския учен? Причината е, че в някои нейни пасажи Таха Хусайн  изразява възгледи, които са неприемливи за духовните лица в Египет и особено за онези от университета ал-Азхар. Сред тезите на Хусайн, които предизвикват най-голямо възмущение, са съмненията в историческата достоверност на твърдения, представени в Корана. Така например Хусайн не смята, че историята за Исмаՙил и Ибрахим трябва да се приема за истина само защото се споменава в Корана. Заради своите противоречиви възгледи, които посягат и към сакралните устои на мюсюлманската религия, Хусайн е обвинен в богохулство и вероотстъпничество. Следва съдебен процес. Ученият запазва поста си в ал-Азхар благодарение на ректора на университета Ахмад Лутфи ас-Саййид. Изпитанията пред Таха Хусайн продължават. Книгата му е забранена, от него се изисква да потвърди публично, че е добър мюсюлманин, а издателят на може би най-влиятелното ислямско списание Фар (Ал-манāр) Рашид Рида отправя тежки обвинения към Хусайн.^[iii]

Каква е причината за открояващите се възгледи на Таха Хусайн  по отношение на арабската предислямска литература, а и не само? Египетският интелектуалец е пример за силата на човешкия дух и амбиция. Хусайн произхожда от бедно семейство, на двегодишна възраст губи зрението си, но това не е пречка пред бъдещия виден интелектуалец да развива своя научен талант.

След обучението си в Кайро Хусайн прекарва годините на Първата световна война в Париж. Именно там е повлиян от европейската научна мисъл и западния подход към научноизследователската дейност. Запознава се обстойно с образците на западноевропейската литература. Възхищението му от древногръцката и римската литература също растат заедно с познанията му относно западните научни изследователски подходи към изучаването на литературата. Хусайн издава редица свои трудове в областта на късната езическа и ранната ислямска литература.

Две от публикациите на Таха Хусайн  в областта на арабската литература и историята ѝ са от пряк интерес за темата на статията. Корифеите на мисълта (К̣āдат ал-фикр,1925 г.) представлява въведение в литературата и философията на древните гърци. В този труд Хусайн прави интересна аналогия между приноса на елинските номади към развитието на древногръцката цивилизация и арабите бедуини, които, от своя страна, допринасят за развитието на ислямската култура. Хусайн излага тезата си, че джахилийските поети като Имру՚ ал-Кайс и ан-Набига аз-Зубйани имат голям принос в развитието на арабо-мюсюлманската цивилизация. Разбира се, Таха Хусайн  не пропуска да отбележи и една разлика между арабските бедуини и елинските номади. Той твърди, че арабите бедуини, респективно и поети, са допринесли за развитието единствено на арабо-мюсюлманската цивилизация, докато номадите от гръцки произход са повлияли и на гръцката, и на римската, и на арабо-мюсюлманската култура. Тяхното влияние може да се усети и върху общочовешкото развитие през Античността и Средновековието. Този процес според Хусайн продължава и до днес.^[iv]

Онова, което предизвиква гнева на ислямските учени обаче, е вторият вече споменат и по-мащабен труд на Таха Хусайн, посветен на предислямската литература, в частност езическата поезия. В книгата За езическата поезия Хусайн представя друга теза, която противоречи на онази, изложена в Корифеите на мисълта по отношение на приноса на предислямските поети в развитието на арабо-мюсюлманската цивилизация.

В своя по-късен труд, публикуван през 1926 г., египетският литератор отстоява противоречивата теза, че почти целият корпус с джахилийска литература, достигнал до нас, е плод на фалшификация от по-късен, т.е. ислямски, период. Същността на скандалното в книгата се крие, както вече бе споменато, и в съмненията на Хусайн относно историчността на Корана, а и в имплицитно изразеното подозрение в неговата божествена същност.^[v]

В своята публикация Ярон Аялон обръща внимание на реакцията на други интелектуалци към тезите на Хусайн. Авторът не пропуска да отбележи и значимостта на За езическата поезия не само в контекста на предислямската арабска литература, но и в този на развитието на интелектуалната мисъл в Египет в периода 1920–1930 г. Аялон заявява, че според някои учени творбите на египетски интелектуалци като Таха Хусайн, Мухаммад Хусайн Хайкал и ՙАббаāс Махмуд ал-ՙАккад са променили ориентацията на целите си – от представяне на западни либерални идеи чрез своите произведения те са се насочили към третиране на религиозни въпроси.^[vi]

Що се отнася до методите, на които се уповава Таха Хусайн  в своите изследвания в областта на арабската литература, те на пръв поглед се изясняват още във въвеждащите глави на За езическата поезия. Целта на Хусайн също е ясна: той държи да стигне до истината за предислямската поезия и не само). Египетският интелектуалец посочва два алтернативни подхода за осъществяване на целта си. Първият, казва той, е да се доверим изцяло на онова, което са заключили аббасидските филолози. Хусайн споменава, че този подход вече е възприет и се подкрепя от улемите в Египет. Вторият подход, разбира се, е западният научен метод за изследване на литературата, чиито конкретни прояви ще бъдат разгледани малко по-късно. Хусайн допълва, че първият от споменатите подходи подкрепя тезата, че езическата поезия е събрана от всички краища на арабския свят, преди това се е предавала устно, а впоследствие е била и записана.

Ако приемем твърдението, че тези поеми отразяват особеностите на джахилийското общество, то те би трябвало да са достоверен източник за изследване на езичниците, техните традиции и култура. Таха Хусайн  обаче твърдо заявява, че „привържениците на модерността“ (՚ансāр ал-джадӣд) не приемат подобни твърдения, без да ги подложат на обстоен критичен анализ.^[vii] Съмишлениците на Таха Хусайн, а и самият той, не се боят да се откъснат от традиционните представи на улемите за предислямската литература и да задават въпроси, свързани с нея. Очевидно е, че Хусайн не подкрепя традиционния подход към изследването на предислямската арабска литература. Той споделя в своята публикация, че обича да мисли, да стига до умозаключения чрез проучвания и не се страхува от последиците, когато изказва твърдения, които биха предизвикали неодобрение.^[viii]

Хусайн стига до своите противоречиви изводи относно предислямската литература чрез прилагането на критичен научен подход, повлиян от западните възгледи за изучаването на литературата. Той твърди, че поезията на Имру՚ ал-Кайс и ан-Набига аз-Зубйани и редица други джахилийски поети не бива да се разглежда като достоверен източник за живота през джахилията. Хусайн не спира дотук. Той повдига въпросите и за езика, на който са говорили арабите преди исляма, и изразява своите съмнения за традиционното възприятие, че арабският език се е разпространил чрез Исмаՙил и Ибрахим и техните наследници. Той смята, че присъствието на Исмаՙил и Ибрахим и в Тората, и в Корана не е достатъчна причина да се приеме тяхното историческо съществуване. Таха Хусайн  изразява съмнение и в достоверността на историята за преселването на двете личности в Мекка. Египетският учен вярва, че желанието на Курейшитите да легитимират властта си стои зад съчиняването на подобни истории. Именно това е и най-скандалното твърдение в За езическата поезия и причината Хусайн да бъде обвинен във вероотстъпничество и срещу него да се води кампания, подобна на кампаниите, водени срещу еретиците.^[ix]

Таха Хусайн  разглежда и въпроса с джахилийските диалекти и липсата на разлики между наречията, на които са създадени джахилийските поеми. Хусайн е на мнение, че това също говори за фалшифицирането на тези произведения и изказва тезата, че преди появата на исляма не е съществувал унифициран арабски език. Във втората част от своята книга Хусайн допълва аргументите си, като очертава причините за приписването на поезия на джахилийски поети. Той смята, че арабите, подобно на гърците и римляните, са съчинявали литературни произведения, за да потвърдят легитимността си и да разрешават спорове относно властови претенции. Таха Хусайн  дава пример и с политическите амбиции на Пророка Мухаммад. Според египетския литератор тези фалшификации имат за цел да легитимират властта на определена заинтересована страна. Хусайн дава примери и от периода на управлението на Праведните халифи, както и от този на Умаййадите. Задава и много важен въпрос: след като автентичността на тези поеми вече е била подлагана на съмнение от страна на мюсюлманските учени, защо проблемът за автентичността да не бъде изследван чрез западни научноизследователски методи?

Тук стигаме и до основния въпрос за темата на изследването, а именно – какви методи използва именитият египетски интелектуалец при своите изследвания в областта на литературата и от кого са повлияни те? Отговорът на въпроса не е еднозначен. Таха Хусайн  е от изследователите, които комбинират различни подходи в своите изследвания. При един внимателен прочит на неговите критически трудове стигаме до извода, че Хусайн комбинира обяснителния, описателния, историческия, философския и сравнителния подход при анализите си на литературното наследство на арабите.^[x] Научните му трудове, които вече бяха споменати, доказват това. Египетският интелектуалец анализира арабското литературно наследство от различни гледни точки, използвайки разнообразни подходи, които се допълват взаимно. Все пак между тях съществуват и допирни точки, които ще се изяснят в хода на курсовата работа.

Заслужава да се обърне внимание на сравнителния анализ, който Таха Хусайн  прилага в своите трудове, посветени на арабската литература. Според някои изследователи именно Хусайн е най-яркият представител на сравнителното литературознание в Египет.^[xi] Той често прибягва към съпоставки между арабската култура и литература и литературното и културното наследство на други народи – римляни, гърци и перси. Египетският литератор смята, че познаването на историята и културата на други народи, както и познанието за взаимодействието между тях, са много важни за достигането на истината за арабската литература в нейната цялост. Затова и не е изненадващо, че Хусайн е привърженик на сравненията между арабската литература и древногръцката например. Чрез подобни съпоставки египетският интелектуалец се опитва да открие прилики в областта на някои литературни и идейни проблеми. Така чрез сравнителния метод Хусайн разглежда и проблема за автентичността на предислямската арабската поезия (к̣ад̣ӣат ал-интих̣āл). Той заявява, че това явление не е ограничено единствено в рамките на арабската литература. Хусайн се опитва да привлече вниманието и на други изследователи към подобен тип аналогии. Според него онези, които се занимават с историята и културата на арабите, подхождат към арабската общност като нещо уникално, единствено, което нито е повлияно от други общности, нито пък е повлияло на някои от тях, преди кристализирането на арабо-мюсюлманската цивилизация и установяването на надмощието ѝ над останалите средновековни общности в региона. Таха Хусайн  продължава разсъжденията си относно колко е важна способността на един изследовател да прави аналогии и съпоставки и да извежда логически заключения от тях. Според него, ако учените изучаваха историята на гръцката и римската цивилизация, от една страна, и арабската – от друга, те биха открили подобия между тях в различни аспекти – политически, социални и културни.^[xii]

Хусайн не пропуска да направи и съпоставка между „източната“ и „западната“ научна мисъл и критически подход. Важно е да се отбележи, че това сравнение се основава на изтъкването на контраста между тези два свята. Хусайн застава зад западния рационален подход към литературата, докато методите, които използва „източният“, арабо-мюсюлманският свят, египетският интелектуалец разглежда като източник на апатия. Нещо повече – според Хусайн докато западната интелектуална мисъл се осъвременява и използва въпросите, за да превърне съмнението в убеждение и тревогата в спокойствие, то Изтокът се превръща в нарицателно за „пророчество“ и „религия“, за разлика от Запада, който е източник на вдъхновение и наука.^[xiii]

Имайки предвид свързаността на египетския интелектуалец с Франция и преклонението му към рационализма и обективността в науката, не можем да не отбележим и влиянието на един от най-значимите европейски мислители в новата европейска история, Рене Декарт, върху трудовете и подхода на Таха Хусайн. За да вникнем в същността на връзката между двамата учени, трябва да се върнем към първия постулат, на който се уповава френският мислител в своя подход към познанието. Декарт извежда четири практически правила, които да постави в основата на надеждното систематично изследване. Първото от тях гласи: „Никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам старателно прибързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение.“ Таха Хусайн  се стреми да се придържа именно към това правило, изведено от френския философ, при анализа си на предислямската поезия, а и на литературата по принцип. Бидейки верен на подхода на Декарт, Таха Хусайн  изразява скептицизма си относно господстващите резултати от изследванията на мюсюлманските учени в областта на арабската предислямска литература. Важността на това практическо правило в изследванията на Таха Хусайн  се обуславя и от нуждата да бъдат представяни рационални доказателства за верността на всяко твърдение и едва тогава то да се приема като достоверно.^[xiv] За Хусайн единственият път към достигането на истината в областта на научните изследвания е съмнението. Останалите правила на Декарт гласят следното:

Да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да я разреша по-добре.

Вторият принцип на Декарт, в основата на който стоят анализът и „раздробяването“ на наличната информация, също намира израз в изследванията на Таха Хусайн. Отглас от него можем да открием във въпросите, които си задава  Хусайн относно същността на джахилийската поезия, както и мястото ѝ в живота на арабите езичници.

Да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните за познаване предмети, за да се изкача малко по малко, като по стъпала, до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг.

Що се отнася до третия принцип на Декарт, Хусайн го използва например при анализа на проблема за автентичността на предислямската арабската поезия (к̣ад̣ӣат ал-интих̣āл). Египетският изследовател започва от „общото“ и се насочва към „частното“ – първо изразява съмненията си в автентичността на по-голямата част от езическата поезия, след това започва с обяснение на главните причини за този феномен, а накрая посочва и конкретни примери.

Да правя навсякъде толкова пълни изброявания и такива общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал.

След като първите три практически правила бъдат приложени, то четвъртото следва като естествено тяхно продължение.

Така можем да заключим, че Таха Хусайн  действително прилага тези правила за систематично научно изследване, когато анализира литературното наследство на арабите. Въпреки че Рене Декарт и Таха Хусайн  достигат до различни заключения в своите изследвания, то подходът на двамата учени е твърде сходен. И двамата разчитат на инструментите на разума, за да достигнат до истината. Може би тук трябва да се отбележи, че Декарт нееднократно е посочвал, че чрез своята наука се приближава към Бог. Не бихме могли да кажем същото за Таха Хусайн  – неговото огромно желание да се абстрахира от всичко, което би попречило на обективността, сякаш го отдалечава от исляма. Редица арабски учени също изразяват своите мнения относно оприличаването на Таха Хусайн  на Рене Декарт, но посочват и разликите помежду им.

Така например небезизвестният марокански философ Мухаммад Абид ал-Джабри посочва, че когато говорим за влиянието на Декарт върху критическия подход на Хусайн, не трябва да забравяме, че скептицизмът на двамата учени е от различно естество. При Декарт говорим за подход, основан на съмнението, с цел да се достигне до истината за същността на математиката или метафизиката, докато скептицизмът на египетския учен е исторически. Чрез него Хусайн се стреми да изучи влиянието на особеностите на даден исторически период върху развитието на езика, както и върху автентичността на устните предания на арабското литературно наследство. Хусайн отчита и фактори като конфликтите между различните общности в уммата по време на началните ѝ етапи на развитие. Ал-Джабри допълва, че когато пренесем картезианството в Арабския свят, ще видим, че това течение не намира широко разпространение. Напротив, то се среща в ограничен вид в критическите творби на Таха Хусайн  по темата за джахилийската поезия, и то по „неясен начин“.^[xv]

Впрочем, когато говорим за влиянието на френската интелектуална школа върху научноизследователския подход на Хусайн, не бива да пренебрегваме втората му докторска дисертация, която е свързана с Ибн Халдун и неговия емблематичен труд Встъпление (Ал-мук̣аддима). Хусайн не е еднозначен в разсъжденията си относно Встъпление и Ибн Халдун. Египетският интелектуалец подлага на критика някои от разсъжденията на арабския мислител, но по-голямо значение за темата на курсовата работа имат аспектите от Встъпление, към които Хусайн изразява своето одобрение. Така например египетският литератор твърди, че Ибн Халдун е първият, който загърбва представата за историята като низ от хронологично подредени събития ՙанали). Това което има значение в историята е посоката на развитието на различните народи, а не толкова конкретното събитие. По-интересното в труда на Таха Хусайн , посветен на Ибн Халдун, е неговият критически анализ на социалната и културната мисъл на арабския мислител. Именно тук проличава, че Хусайн е запознат в детайли и с работата на френския социолог Давид Емил Дюркем. Хусайн задава въпроса дали Ибн Халдун е поставил основите на нова наука sui generis – любим термин на Дюркем.^[xvi] Без да навлизаме в подробности за критиките на Таха Хусайн  към някои идеи, представени в труда на Ибн Халдун, трябва да отбележим, че важността на запознанството с теориите на Дюркем на Хусайн изхожда отново от методологията, която френският социолог прилага в своите проучвания. Тя отново се основава на обективността, а за Дюркем едно научно изследване ՙв неговия случай в областта на социологията) трябва да се стреми към  безпристрастност. Освен това според Емил Дюркем един социален факт трябва винаги да се изучава отнесен към други социални факти. Изолираното му разглеждане не би довело до ползотворни резултати.^[xvii] Разглеждайки методологията на Дюркем, не можем да не забележим и сходствата с подхода, прилаган от Таха Хусайн  в областта на арабската литература. Така можем отново да потвърдим неразривната връзка на Хусайн с представителите на различни интелектуални движения, водещи началото си от Франция, а свързващото звено между тях е стремежът към следване на обективна и рационална методология в изучаването на различни явления.

Въпреки неоспоримото влияние на западните изследователски методи и техните представители в научния  подход на Таха Хусайн, един значим аспект от оформянето на неговите възгледи сякаш се пренебрегва. Хусайн има своите кумири и в лицето на някои изтъкнати средновековни арабски поети, философи и историци. Един от тях е Абу ал-ՙАлйа ал-Маՙарри. Ал-Маՙарри е считан за един от най-великите средновековни поети. Подобно на египетския литератор ал-Маՙарри е сляп, а възгледите му напомнят на тези на Хусайн. Средновековният поет и философ е описван като свободомислещ скептик, считащ разума за единствен източник на истината. Ал-Маՙарри е противник на религиозните догми, а към религиозните практики на трите монотеистични религии и зороастризма подхожда с нескрит сарказъм. От друга страна, поетът е привърженик на аскетичния начин на живот и е радетел за социална справедливост.^[xviii] Три са основните произведения на ал- Маՙарри, с които той става известен – сборниците със стихове Искри от огниво (Сак̣т аз-занд)  и Задължителност на незадължителното (Ал-лузӯмӣййāт), а също и Трактат за опрощението (Рисāлат ал-г̮уфрāн)^[xix]. Връзката между Таха Хусайн  и ал- Маՙарри е силна и забележима. Тя е подобна на онази между Таха Хусайн  и Рене Декарт – основана е на желанието да се достигне до истината чрез човешкия разум и способността му да подлага на съмнение общоприетите заключения. Ако проследим внимателно академичното израстване на Таха Хусайн , ще стигнем до извода, че неговият рационализъм и скептицизъм не водят началото си само от френската школа. Корените на научноизследователския подход на Хусайн могат да бъдат проследени именно до Абу ал-ՙАлйа ал- Маՙарри и темата на докторската дисертация на египетския интелектуалец със заглавие Възпоменание за Абу ал-ՙАлйа (Зикра ՚Аби ал-Алйā՚). В своята дисертация Таха Хусайн  обръща голямо внимание на изворите, датирани от епохата), в която живее поетът, общественото му положение, културните особености на неговата среда и детайлни биографични данни. Хусайн концентрира вниманието си и върху философските и социалните идеи на ал-Маՙарри, а литературното му наследство сякаш има второстепенно значение в труда на „доайена на арабската литература“. Според Бругман в академичното изследване на египетския интелектуалец се усеща влиянието на представители на позитивизма в областта на литературната критика като това на французите Иполит Тен, Фердинанд Брюнетиер и Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов. Също така Таха Хусайн  категоризира литературното творчество на ал-Маՙарри по периоди и поетически жанрове като описание (уас̣ф), самовъзхвала (фах̮р), панегирик (мадӣх̣) и пр. Хусайн твърди, че творбите на ал-Маՙарри са повече продукт на неговата епоха, отколкото резултат от личността му.^[xx] Защо тази информация е важна за разбирането на критическия подход на Хусайн? Причината е, че в тези разсъждения на египетския интелектуалец ясно проличава стремежът му към разглеждането на литературните явления в исторически контекст. Освен това е видно желанието на Хусайн да постигне обективност в изследванията в областта на арабската литература. Доказателство за това е един пасаж от труда на египтянина, в който Хусайн изразява скептицизма си относно личните предпочитания като инструмент на литературната критика. Често Хусайн критикува и преподавателите си от университета ал-Азхар, че прекарват твърде много време в разсъждения за това доколко едно литературно произведение е „привлекателно“.^[xxi] Бругман отбелязва, че след завръщането си в Египет Таха Хусайн  все още е под влиянието на вече споменатите френски литературни критици. Като доказателство за това можем да посочим есетата на Хусайн във в-к Седмична политика (Ас-Сийāса ал-ՙусбӯ՚ӣа) в периода между 1923-1925 г. По-късно именно тези есета са събрани в книгата Беседи в сряда (Х̣адӣс ал-арбиՙā՚), чието заглавие, както отбелязва и Бругман, напомня на Causeries du lundi (Разговори в понеделник) на Сент-Бьов.

Показателен пример за това как Таха Хусайн  продължава да изследва литературни въпроси е начинът, по който разглежда аббасидския поет Абу Нуас. Египетският литератор разглежда творчеството на поета, известен със своето бохемско поведение (муджӯн), изцяло в контекста на културната среда, епохата и социалното му обкръжение, т.е. в контекста на прехода от Умаййадската към Аббасидската епоха. Така критическият подход на Хусайн се различава например от този на друг известен египетски литературен критик – ՙАббас Махмуд ал-՚Аккад, който отдава творческите изяви на Абу Нуас изцяло на нарцистичния характер на аббасидския поет. Важно е да се отбележи, че въпреки различните критерии, които двамата литературни критици използват, сходството в прилагането на западно изследователски методи е от огромно значение за развитието на литературната критика в Египет. Изхождането от външни за литературата фактори бележи критическия подход на Таха Хусайн  в изучаването на арабското литературно наследство.^xxii]

Друго забележително качество на Хусайн е способността му да разграничава морала от научната критика. Това важи с особена сила за неговите изследвания върху вече споменатия Абу Нуас и друг поет с освободено поведение Башшар ибн Бурд. Обективното разсъждение на Хусайн върху трудовете на тези поети е и причина неговите опоненти често да го обвиняват в липса на морал. Това се дължи на факта, че съвременниците на Хусайн все още не могат да възприемат поведението на тези и подобни на тях поети, и не могат да си обяснят как техните произведения биха имали висока литературна стойност.^xxiii]

Стремежът към обективност в изучаването на арабската литература на Таха Хусайн  намира своя израз във вече споменатия труд За езическата поезия. След критиките и обвиненията, които получава след публикуването на За езическата поезия обаче, Хусайн решава да преиздаде труда си, този път под различно заглавие – За езическата литература. Въпреки че внася някои поправки във второто издание, най-значимата от тях е премахването на разсъжденията му за Исма՚ил и Ибрахим), едно по-внимателно сравнение на двете издания би показало, че между тях не съществуват особени разлики в тезите на автора.^[xxiv]

Във второто издание се наблюдава и изместване на фокуса от спорната тема за достоверността на историята около Исма՚ил и Ибрахим. Вместо това Таха Хусайн  насочва вниманието си към общоприетата теза, че арабският език винаги е съществувал в региона и всички семитски езици произлизат от него. Хусайн отново изказва съмненията си в автентичността на джахилийската поезия, като по този начин препотвърждава изразените от него тези в първото издание на книгата.^[xxv]

Според Ярон Аялон важността на второто издание се обуславя от началните глави на книгата, в които Таха Хусайн  прави обзор на методите, които се използват при преподаването и изучаването на арабската литература в Египет. Както вече стана ясно, той прави ясно разграничение между традиционните източни методи и съвременните западни похвати. Според Хусайн първите се прилагат в египетската образователна система и пречат на хората, занимаващи се с изучаването на литературата да се развиват. Това довежда и до неспособността им да подпомогнат за преодоляването на стагнацията, обхванала египетската образователна система от началото на двадесети век.^[xxvi]

Хусайн призовава за свобода в изучаването на литературата. Застава срещу сакрализацията на определени текстове, което според него е пречка пред обективното им изследване. Египетският интелектуалец прави и едно интересно сравнение между литературата и медицината. Той припомня, че в миналото човешкото тяло също е било обект на сакрализация, която е попречила на прогреса в медицината. Моментът, в който литературата бъде освободена от религиозните предразсъдъци, нейното изучаване ще се издигне на много по-високо ниво, подобно на медицинския прогрес.^[xxvii]

Дали обаче Таха Хусайн  наистина остава верен на стремежа си към постигане на максимална обективност в изучаването на арабската литература? Бругман предлага интересна гледна точка, която ни дава основание да отговорим отрицателно на този въпрос.

Изследователят набляга на факта, че във второто издание на Хусайн За езическата литература освен подходите, които бяха очертани по-рано, египетският литературен критик се уповава и на собствения си литературен вкус, отдалечавайки се от научния и обективен критицизъм. Така например в параграф, озаглавен Научните критерии (Ал-мак̣āӣс ал-ՙилмӣа), Хусайн застава срещу Иполит Тен, Фердинанд Брюнетиер и Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов, „които под влиянието на Огюст Конт са се опитали да открият научен подход към литературната критика, но са се провалили“. Хусайн твърди, че научната основа за анализирането на литературни текстове е полезна, но литературният критик трябва да послуша собствения си вкус. Така той всъщност признава, че пълната обективност в литературната критика е непостижима.^[xxviii]

---

След разгледаните факти, анализи и мнения е време да направим някои заключения. Таха Хусайн  остава в историята не само на египетската, но и световната литература. Голяма част от неговата запомняща се работа в областта на арабската литература се дължи на неговия нетипичен за близкоизточните академични среди подход. Повлиян от своето образование в Париж, от позитивизма, картезианството, от трудовете на Емил Дюркем, но и от бележити представители на арабо-мюсюлманската мисъл като Абу ал-ՙАлйа ал-Маՙарри и Ибн Халдун, Хусайн съчетава различни подходи в своите изследвания на арабската литература. Използва сравнителни анализи, уповава се на историческия подход към литературата и едновременно с това се опитва да се откъсне от всичко онова, което би попречило на обективния прочит на арабската литература, в частност езическото литературно наследство. Разумът и скептицизмът са основните оръжия на египетския литератор. Хусайн държи литературата да се изучава свободно, а не през призмата на религиозните предразсъдъци.

Не можем да не отбележим и противоречията, в които изпада Хусайн. Въпреки стремежа си към безпристрастност в изучаването на арабската литература, египетският интелектуалец признава, че литературният критик все пак е зависим от собствения си литературен вкус. Въпреки това приносът на Хусайн към развитието на литературната критика в Египет не може да бъде отречен.

 

Библиография

ՙАбд аз-Захра Джамӣл, Фā՚иза. „Ал-манāхидж ан-нак̣дӣа ՙинда Т̣āха Х̣усайн “, Джāмиՙат ал-К̣āдисӣа, Куллийат ал-՚идāра уа-л-ик̣тис̣āд, 20 март, 2011.

Балՙӣфа, Рашӣд. „՚Ус̣ӯл ал-манхадж ан-нак̣дӣ ՙинда Т̣āха Х̣усайн нак̣д ат-турāс аш-шиՙрӣ нумӯзаджан”, Джāмиՙат ՙАббāс Лаг̮ӯр, Х̮аншала, с. 92-125.

Х̣усайн, Т̣āха. Кāдат ал-фикр. Кайро, 1925.

Х̣усайн, Т̣āха. Фӣ аш-шиՙр ал-джāхилӣ. Кайро, 1926.

Х̣усайн, Т̣āха. Фӣ ал-՚адаб ал-джāхилӣ. Кайро, 1927.

Пеев, Йордан. Съвременният ислям, С., 1999.

Ayalon, Yaron. 2009. “Revisiting Tāhā Husayn's Fī al-Shi'r al-Jāhilī and its sequel”. Die Welt Des Islams, 49ՙ1), 98–121. https://doi.org/10.1163/157006008X364703 ՙпоследно достъпен: 12.02.2021)

Brugman, Jan. An Introduction to the History of Modern Arabic Literature in Egypt. Leiden: Brill, 1984.

Brunel, Pierre. “Taha Hussein et la France. Quelques réflexions”, Revue de littérature comparée, 2005/3 ՙn ^o 315), p. 311-325. https://www.cairn.info/revue-de-litterature-comparee-2005-3-page-311.htm ՙпоследно достъпен: 12.02.2021)

Celarent, Barbara. American Journal of Sociology, vol. 119, no. 3, 2013, pp. 894–902. JSTOR, www.jstor.org/stable/10.1086/675062. Accessed 8 Jan. 2021.

Wright, Peter. Modern Qur’anic Hermeneutics. Chapel Hill, 2008.

 

Бележки