Арабската литература


Арабската класическа поезия

Цветан Теофанов

Ключовете за дълбинно разкодиране и всъщност емоционално осъзнаване на глобалните доктрини, концепции и догми на средновековната арабска култура могат да бъдат открити най-вече в поезията, която традиционно е смятана за един от фундаментите на бедуинското и ислямското общество и култура. Нейните функции от древността до късното Средновековие значително надхвърлят рамките на съчинителството и словесната игра. В епохата преди исляма (т. нар. джахилия, буйство, но и безпросветност) тя става изразител не само на политиката и гордостта на отделните племена в отношенията им с приятели и врагове, и в този смисъл на героичния бедуински дух, но в нея се влагат сакрални вярвания и ценности, които я извисяват до внушителността на религиозните и култовите послания. За “небесния” ѝ характер свидетелстват поверието, че стиховете се “низпослават” под формата на откровения, прошепвани от джиновете, както и легендата, според която десетина избрани поетични творби на арабската древност били написани със златна вода върху бяло египетско платно и окачени (муаллакат) в свещения храм ал-Кааба. Затова и Пророкът Мухаммад неведнъж бил принуден да се разграничава от жреците и поетите, които единствени притежавали “правоспособността” и дарбата да контактуват с отвъдното. От друга страна, Словото на Корана, отчасти ритмизирано и римувано, се изтъква като самодостатъчен аргумент за божествения му генезис. С идването на исляма религията постепенно измества поезията от ролята ѝ на главен духовен наставник, но поетичните творби продължават да  репродуцират нейните древни сакрални кодове наред с новите ѝ функции на официално панегиристично или сатирично изкуство, както и на “леконравие” в израз на свободомислие и противоборство с консервативните догми, и “мъдрост” по подражание на пророческите напътствия.

Предислямският героичен модел, парадигма на моралните ценности на обществото, се гради върху две основни качества: храброст в битка и разточителство в щедростта. Героят е обзет “от желание да се включи във всички схватки, едновременно и блажени, и смъртоносни”, а когато настъпи мир, той участва в племенния съвет при взимането на решения или дава пиршества, които изхранват и свои, и чужди. Присъщи са му и насладите – ако влезе в пивница, заедно с другарите си пресушава цялото вино и похарчва за него целия си имот, с което предизвиква укорите на порицателите. Всяка крайност означава възправяне пред риска и смъртта. Дълбоко в същността си тази позиция се предопределя от съзнанието за времето/съдбата (дахр) — владетел на света, първоизвор на превратности и водач към смъртта. Героят е онзи, който доброволно жертва личното си благополучие заради племето и хората, като се подлага на лишения и изпитания или на крайности в насладите, готов да рискува и да загине, и така чрез постигането на целостта на човешкия опит се извисява и над живота, и над смъртта.    

Героичният модел намира блестящо въплъщение в съдържанието и формата на традиционната касида (от глагола касаданасочвам се, стремя се, преследвам цел), която съсредоточава цялостния светоглед на арабите и се запазва като генератор на идейните и естетическите им търсения през цялото Средновековие въпреки промяната на функциите ѝ след идването на исляма. Най-общо касидната поетическа творба се структурира около темата за пътуването, фокусирано в три ядра: 1) руини, неуспяла любов, решение за скъсване с миналото и насочване към определена цел; 2) пътуване през пустинята; 3) стигане до целта.

Касидният “сюжет” изобразява спирането на пътника, вече възрастен мъж, при следите от изоставен бедуински стан, който му напомня за изживените на това място любовни приключения. Някога тук са кипели човешки страсти, а сега е безлюдно и се въдят само диви животни. Времето е изличило и изпепелило предишното съществуване. Любимата и нейното племе са отпътували — навярно завинаги или в небитието, — отишла си е и младостта. Но героят не се поддава на носталгията и вцепенението, внушавани от сиротната гледка. Той яхва своята камила и потегля на път, по който го дебнат трудности, опасности и препятствия. Пустинята, която героят трябва да прекоси, за да стигне до заветната цел, е гола и необятна, свърталище на зверове, джинове и разбойници, но мощната камила, устремена към бъдещето, го пренася до обетованата земя — там го чака или родното племе, за което е готов да се пожертва, или могъщ владетел, велик в щедростта си.

Представена като стереотипна схема, касидата позволява да бъде разглеждана като ритуален модел на пътуване и същевременно като форма на близкоизточен сезонен ритуален модел. Първият дял от касидната структура съответства на етапа на раздялата от ритуала на пътуването, тоест на отделянето от някаква фиксирана позиция в обществото, а това е равностойно на оскъдицата и замирането от сезонните ритуали. Вторият касиден дял бележи маргиналния преход от миналото към бъдещото, който предполага съзряване и себеутвърждаване чрез преодоляване на изпитания, еквивалент на сезонното пречистване. И накрая, присъединяването към племето или източника на сила обозначава реинкорпориране, повторно включване в обществото с нови права и задължения, прераждане след “смъртта” на пътника в първия етап, което се асоциира със сезонното оживление и ликуване. Тези ритуални функции на традиционната касида, формирани в резултат на вековен колективен опит, се запазват и след идването на исляма.

Новият религиозен ред обезсмисля героичния модел не само защото за идеалните мюсюлмани — мъчениците за вярата, смъртта се превръща в мечтано блаженство и гаранция за влизане в Рая, но и защото настъпва радикална промяна в отношението им към битието. Ако преди исляма животът и смъртта са възприемани като опозиция, сега са само спирки по пътя към Страшния съд, Рая и Ада. Последното ехо на героизма може да се проследи в литературната история на ранния ислям, в творчеството на отцепниците хариджити, консервативни застъпници на пуританска, утопична теокрация, които допускат анархия и изискват бедуинско равенство. Благочестието им е искрено, но възпламенено от социалните промени, които те смятат за изопачаване на ислямската чистота. Постепенно религиозните и политическите им надежди се стопяват, възгледите им се ожесточават и стигат до фанатизъм, като повеждат война срещу всеки извън техните редици. Те са аскети, устремени към героичната смърт по пътя на Аллах с надежда за райското въздаяние, а също и привърженици на старата касидна естетика. Техни братя по дух на саможертва са съвременните им “тихи” поети, увлечени в крайна мъчителна платонична страст по единствена любима, за която са готови да умрат.

Още в ранната ислямска епоха се очертава противоположната тенденция на игриво леконравие, която намира израз в увлечение по виното и ухажване на много жени, а в по-късните епохи – и на юноши. Тази линия на поведение, позната още от времената преди исляма, се натоварва с напрежение и придобива особена острота в контекста на ислямската забрана на опияняващите напитки и разврата.

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени