Арабската литература

---

Стихотворението на Абу Нуас "Покорството пред Иблис"

Цветан Теофанов

Сатаната Иблис е един от любимите герои в поезията на Абу Нуас. В следното стихотворение, посветено на юноша, авторът сваля воала от греховните помисли и от роб на любовта под влияние на виното се превръща в лъв, който се нахвърля върху нежната и кокетна газела:

ПОКОРСТВОТО ПРЕД ИБЛИС

1 О, ти с вълшебен поглед, ти си съдбата, морен,/   тайната на сърцата пред очите ти се разкрива.

2 Когато с крайчеца на окото си изпиташ скришен поглед,/   откровеност ти разкрива тайната.

3 Проявяват се тайните, щом очите ти се взрат,/   сякаш имаш власт над въображението.

4 Какво ми е, какво ти е - ти ме разкъса на части,/ въпреки че си гол, лишен от онова, с което съдбата ме е облякла.

5 Виждам те да действаш, за да ме убиеш без възмездие,/ сякаш убийството ми е жертвоприношение пред Аллах.

 6 Иди сутринта при трайното [вино], дори да е забранено -/    за големите грехове е опрощението при Аллах.   

7 Жълто, то изпуска мехурчета всякога, щом се смеси,/ сякаш бисери, инкрустирани в злато.

8 В епохата на Нух то бе на неговия Ковчег/  от избрания му товар, когато имаше потоп на земята.

9 Един дух с тяло-бъчва, с покривало-/смола, с чалма от палмови листа и лен.

10 То не престана да изпитва земята, и тя - да го изпитва,/   докато знатен перс не го избра, за да го скрие.

11 Той го запази в пещера в земята и остана там/  погребано времена и времена-

12 в селище, до което не са се добрали калбитите със своите въжета/ и шатри, нито ‘Абс, нито Зубйан.

13 То не е на Зухл, нито на Шайбан родина,/  ала е родина на синовете на свободните.

14 Земя, където хосроят поддържа своите селища/  и няма там нито един човек от синовете на Глупавата.

15 И няма там ‘арфаджа от сухите храсталаци на арабите,/ и няма там семена на колоквинт от храната на арабите.

16 Ала има там цветове на нар клонест/ и мирти, увенчани с рози и лилии.

17 Ако вдъхнеш от тях ухание/ някой ден, вдъхваш с ноздрите си [аромат на] босилек.

18 О, в нощ, когато звездите изгряха с добро предзнаменование/ и пиян започна да погубва пиян,

19 ние прекарахме нощта в покорство пред Иблис и с вяра в него,/  докато монаси възвестиха с камбана смъртта на нощта.

20 И той стана, повлякъл нежните си поли,/ които ръката ми дръпна с гнет и вражда.

21 Каза: “Горко ми! - и го обзе плач. -/  Ти погубваш онова от мен, което бе съхранено!”

22 Казах: “Лъв щом види газела, той се нахвърля на нея./Така различни са и нощните превратности на съдбата.”

Още при първия прочит на поемата прави впечатление дисонансът между еротиката в началото и в края ѝ. Тези контрастиращи картини са разделени от хипербола на вакхическото описание в стихове 7-17, така че можем да разграничим три сравнително обособени части, свързани и структурирани съгласно стереотипната, но допускаща импровизации в детайлизирането съвместимост на г̮азал и описание на вино х̮амр. В кратък анализ на произведението Андраш Хамори го характеризира така: “Прелестен и забавен пример за […] поема, чиято форма е предопределена от палинодия, е“О, ти с вълшебен поглед”; тя е изградена върху близка комбинация на г̮азал и х̮амрӣа, съчетани чрез факта на произхода им от хумористично противоположни позиции […] Винаги иронизиращ, Абу Нуас обединява нежното и грубото. Това е комична връзка […] на остроумие, а не на цинизъм […] Едно е твърде ясно: в поемата най-високото и най-ниското са сложно преплетени и навярно взаимно се подхранват.” 

Моделът на Реймънд  Шайндлин ни предоставя подходящ инструмент за анализ на тази скрита същност на произведението, за отговор на въпроса, дали и как неговите детайли (отделните стихове) набелязват контурите и придават завършеност на целостта, въпреки че споменатият модел е напълно приложим само там, където влиза в действие един от най-важните аспекти на бадӣʽ -поезията - антитезата. Първата ни стъпка следователно ще бъде да категоризираме творбата с термините на бадӣʽ - утвърден средновековен стил, който поетите от този период осмислят и прилагат. Обяснението на Шайндлин на опозицията очакване-решение ни позволява да фиксираме антитезата като функционираща главно между първото и второто полустишие: “Преобладаването на двудяловия стих показва, че слушателят би могъл нормално да очаква наблюдението, с което стихът започва, да бъде допълнено с второ наблюдение; тази двойна структура способства за [прилагането на]  паралелизъм. ” Самият Шайндлин обръща внимание на тясната връзка между неговия модел и новия стил, тъй като подобно структуриране на поемите “е резултат от култивирането на бадӣʽ”. Паралелизмът (т̣ибāк̣) организира композицията и на конкретното произведение, което може да бъде представено чрез следната схема:

Първи дял: ТИ, АЗ-ТИ

1 вълшебен, съдба/ тайна—разкриване

2 скришен/ откровеност, разкриване

3 проявяване—тайни/ власт, въображение

4 аз—ти, разкъсваш/ гол—облечен

5 убиваш-възмездие/ убиване-жертвоприношение

Началният стих от разглежданата поема съдържа вътрешна рима между първото и второто полустишие, което напомня за тезата на Шайндлин, че разполовяването на стиха на две предполага именно очакване-решение, а чрез вътрешната рима, когато съществува, се подчертава самостойната цялост на всяко полустишие. Тематично стих 1 - обръщение, отправено към конкретна личност, фокусира и следващите два стиха чрез погледа - владетел на тайните, при това вълшебен, – и опозицията тайна-разкриване. Вълшебникът превръща тайните и скритите явления във видима реалност, което му дава власт над въображението. Подобна способност е равностойна на могъществото на съдбата.

Тази власт е негативна, унищожителна и не се подчинява на обществените норми, на законите на джахилийското отмъщение за убитите и на ислямското жертвоприношение в името на Аллах. Курбан се прави за “доближаване” - когато убива жертвено животно или се лишава от нещо скъпо, приносителят търси благоволение от Бога. Съдбата (дахр), Аллах, възмездието влагат в творбата религиозен и ритуален смисъл, както и разкриването на тайните - свойство на Всевишния.

Двамата очевидно са неравностойни - по положение (единият е “облечен” във власт над другия, който е “морен”, буквално - “спящ”), но най-вече по скритата си сила - “голият” и вял вълшебник отнема “дрехите” на привидно по-издигнатия. Преобърната е обичайната йерархия, която отрежда превъзходство на мъжа над юношата.  

 Втори дял: ТО (виното)

 6 вино, забранено/ грях—опрощение

7 жълто, мехурчета, смесване/ бисери, злато

8  Нух, Ковчег/  товар, потоп

9  дух-тяло, бъчва, покривало/ смола, чалма, палмови листа, лен

10 взаимно изпитване/ знатен перс, избиране, скриване

11 запазване, пещера/ погребано, времена

12 селище, калбити, въжета/ шатри, Абс, Зубйан

13 Зухл, Шайбан, родина/ родина, синове на свободните

14 хосрой, селища/ синове на Глупавата

15 ‘арфаджа, сухи храсти, араби/ семена, колоквинт, храна, араби

16 цветове, нар, клонест/ мирти, увенчани, рози, лилии

17 ухание/ босилек

Ако изключим свързващия стих 6, който асоциативно осъществява прехода между двата дяла, втората част от творбата (стихове 6-17) съдържа описание на виното. Вътрестиховата антитеза и поражданият от нея баланс (очакване-решение) се редуцира и се появява едва в стихове 13 и 14. Този факт придава на хронологията/ мита на виното по-различна лингвистична структура в сравнение с въвеждащия първи дял. Стих 12 включва отдалечено време и топос: епоха преди идването на арабите и място извън земите им. Тълкуването на подобно отношение като проява на шуубизъм би трябвало да се смекчи от съображението за друга негова функция, именно контраста между човека в настоящето (арабите) и виното, дошло от отдавнашно време. Синовете на свободните (стих 13) звучи твърде двусмислено и може да се коментира също като опозиция на арабските племена, носители на исляма, Божи раби (ед. ч. – ʽабд). Виното като идеал обхваща “митологичното” минало, което от своя страна е знак за качеството му - “отлежало”. Видимият шуубизъм на поета възниква от дух, който отхвърля условностите и “приличието”, както поетическите, така и социалните, и това всъщност налага отпечатък върху цялата поема.

Трети дял: ЛЪВ-ГАЗЕЛА

18 нощ, звезди, добро предзнаменование/ пиян, погубване

19 нощ, покорство, Иблис, вяра/ монаси, камбана, смърт, нощ

20 става, влачи, поли (нежни)/ дърпам, гнет, вражда

21 горко, плач/ погубваш, запазено

22 лъв, газела, нахвърля се/ различни, нощни превратности, съдба

Всеки от последните пет стиха на произведението съдържа очакване-решение и отново, както в първия дял всяко полустишие е синтактично завършено. Възобновява се началната структура или пулсация. В стих 18 нощта, знак за лиминалност, вещае щастие със звездите си, но в действителност носи гибел - блаженството на завръщането към първичната природа. Второто полустишие от същия стих изразява действие - реалността на ефекта от питието, което извежда повествованието от плоскостта на описанието, и “статичността” на виното, на “мита” за него. Стих 18 концентрира тематичен и цялостен контраст между първия и третия дял от касидата. Ако сравним стихове 5 и 18, ще забележим прогресия от греха като метафора към реалността на два гряха, представени без смекчаване: пиянство и убийство. В стих 19 като причина за греха е посочен Иблис. Стихът поражда асоциация между греха (Иблис) и християнството (монаси - рухбāн), или разграничение между тях. Така религията отново придава обемност на поемата.

Финалните три стиха от творбата съсредоточават анекдотичната ѝ сила. В сцена на изнасилване (вече без съблазняване) действието е специфично - антитезата подчертава динамиката на стиховете: “нежни” контрастира на “гнет” и “вражда”, които изразяват грубостта на действието. В стих 21 първото полустишие изразява емоция, второто — действие в потвърждение на заявената в предния стих агресивност. Първото полустишие на стих 22 съдържа метафора, аргументираща враждебността, а второто полустишие е афористично заключение, което придава на поемата нарастваща иронична нотка, ако стихът бъде разгледан в рамките на широката арабска поетична традиция, понеже “мъдростта” (х̣икма) често придобива форма на описание от природния свят, и по-специално фауната (съдбата като хищник). Тук се съдържа и пародия на героичния модел (лъв = храбър боец).

Тематичният и времевият спектър на касидата като цяло се фокусира от изображението на съдбата (дахр), спомената в първото полустишие на началния стих и във финала на произведението, което сякаш го полага в тази “рамка”. В основата на преобръщането всъщност стои съдбата. В първото полустишие на стих 1 момчето директно е отъждествено с нея, която е менлива и сляпа. То е с траен негативен облик и е уж сънливо, но е виждащо и магично-проницателно. Във второто полустишие на стих 22 превратностите повалят момчето, при това те са “различни” (видове). В началото обектът на любовта е въздигнат и възвеличен, в края е низвергнат (от съдбата), което протича паралелно и с промяната в положението на поета (повален-господар на ситуацията, пасивен-активен).   

Равностоен на тази балансирана смяна е контрастът между изображението в стих 5 и това в стих 18. В първия случай жертвоприношението е метафоричен ритуал, който доближава до Аллах и любимия, и неговата жертва. Свързано с този идеал, самото вино е обхванато от религията и включено в нейния контекст: то е забранено (от исляма - стих 6), предопределено да оцелее на Ноевия ковчег (стих 8), то има тяло и дух (стих 9) и подлага на изпитание земния живот, както и Аллах проверява хората чрез различни беди (стих 10). Пещерата и погребването от стих 11 се асоциират съответно с пророчеството и с религиозните ритуали. Описанието на виното започва с характеристики на неговата дълготрайност, което повишава стойността му (като злато, отлежало), а в други произведения на Абу Нуас това се хиперболизира още повече. Във втория случай и двата горни идеала се принизяват: пияницата убива пияница, без дори тази картина да получи метафорично смекчаване. Обвързването на събитията със съдбата свидетелства за хода на времето. Различното поведение към любимия в началото и в края на поемата се отделя посредством описанието на виното, което набелязва епохите диахронно от времето на Ной. Вековете започват да текат от момента на потопа, за да се стигне до мига на повествованието - докато виното е отлежавало и “узрявало”, реалността е отивала към разделение, водещо до упадък и разруха. Картината на “земния живот”, събран на едно място (Ковчега)  и обединен от стремежа за оцеляване, се противопоставя на полярната действителност: бедуини-уседнали (перси), шатри-селище, роби-свободни, примитивност-изтънченост. Упадъкът на настоящето е фокусиран в повествованието, съдържащо се в дела от стих 18 до стих 22, като накрая, в стих 21, времето погубва единственото, което е останало съхранено (девствеността).

В общи линии вътрестиховите антитези в конкретната поема следват контраста, вложен в нейната тъкан и в ядрото на цялостната ѝ структура. Преобладаващата “пулсация” на отделните стихове позволява да представим модела очакване-решение по следната схема: фантазия « реалност; трансцендентно « светско (инверсия на ролите: от пасивност към активност, от активност към пасивност); религия/псевдорелигиозно « богохулство. Интерпретацията на х̮амр придобива специфични координати и формира самостоятелна траектория, отделена от структурата и компонентите на г̮азал. Виното е катализатор, характеризиран дори чрез осъждането, което се влага в “пиян” (сакрāн) - това е по-скоро човешка слабост, отколкото недостатък на самата напитка. Обособеността на вакхическия дял се потвърждава и от факта, че в лингвистичния му строеж липсват вътрестиховите антитези, които доминират в началния и финалния г̮азал-дял.