Арабската литература

Още за виното в старата арабска поезия

Цветан Теофанов

Сред джахилийските поети, пристрастени към виното и неговото изображение, се откроява ал-Аша (поч. 629), чиито стихове въпреки съмненията в тяхната автентичност са източник на повече или по-малко директни заемки от следващите поколения.

Повлияването на абасидските от езическите “циници” протича с интензивност, която не позволява рязко да очертаем границата на прехода от древността към исляма. Към подобно заключение ни насочват и стиховете на Ади ибн Зайд, един от поклонниците на земните радости, който в резултат на превратностите на съдбата се превръща в мъдрец-аскет. В творбите му витае изтънчена атмосфера, сходна с действителността в дворците по времето на Халифата, а нюансирането на мотивите напомня за най-зрелия представител на вакхическия жанр Абу Нуас - също покаял се грешник: и порицателите за греха, и утринното вино, и певицата, и отлежалото питие, чисто, сякаш око на петел, и мехурчетата при разреждането му, които приличат на бисери.

От пръв поглед и в стиховете на Абу Нуас доминира дескриптивното начало, което се гради върху нормите на джахилийския лиричен епос. “Класическият” модел на ода за виното обикновено започва с обръщение към порицателка (най-често жена), след което упреците ѝ се отхвърлят с възхвала на “омайното” питие. Разпространен е и друг сюжет, асоциативно свързан с касидната композиция - приятели пътуват към пивницата извън града, събуждат собственика на заведението (дуалист, юдей или християнин) и след кратък разговор и спор за цената (в пряка реч) нахълтват в помещението, където ги заслепява пълна луна (юноша или девойка) и блясък на чаши. Не е трудно да разчленим това повествование на три дяла: пътуване, описание и “пристигане” или приобщаване.

Наблюдаваме и редица описателни вариации върху основната тема. Например, когато споменава за вино от мед, авторът се впуска в детайлите на производството му - от труда на пчелите до смесването на тяхната “благодат” с вода от Нил, преливането на “вълшебната течност” в гърнета и съхраняването ѝ в големи насмолени кани, за да изгрее накрая подобно слънце в очите на пируващите мъже.