Арабският свят днес


Започна ли новата Арабска пролет

Ангел Петров

Фразата "десетилетие на протеста" започна да звучи като клише в дните на обобщенията не само за 2019, а за последните десет или 20 години. С искания за промяна хората излизат на четири континента, от Сантяго и Париж до Хонконг. Но без първите крачки, които направиха едни от най-близките съседи на Европа, това клише вероятно щеше да звучи различно.

Заедно с движението "Окупирай", арабските държави отвориха Кутията на Пандора в началото на десетилетието - Тунис, Египет, Либия, Сирия, Йемен, Бахрейн, Ирак и други в по-малка степен. Сегашните протести в Ливан и Ирак бележат края му. По-тихо, но не и затихващо, алжирците негодуват срещу ролята на армията, в Судан натискът на улицата доведе до преврат срещу един от най-дълго управлявалите лидери, Омар ал Башир, и не спря, докато армията не бе принудена да обещае промяна.

Сравнението между двете вълни – от 2011-а и 2019 г. - е изкушаващо; някои експерти заговориха за "Арабска пролет 2.0". Последните протести не са напълно съпоставими със събитията от началото на десетилетието (постигнали относителен успех само в една държава), но говорят за промяна в арабския свят, каквато мнозина твърдяха, че е невъзможна.

"Силните лидери срещу ислямистите"

Протестиращият човек стана личност на годината на сп. "Тайм" за 2011 г. и вероятно Арабската пролет допринесе за това. Искрата дойде от отчаянието. Мохамед Буазизи, 26-годишен продавач, се самозапали на 17 декември 2010 г. в тунизийския град Сиди Бузид след отказа на управителя на града да го приеме, за да чуе за конфискацията на електронната му везна от властите. Два месеца по-късно гневът и отчаянието подтикнаха и млад мъж в Мосул да сложи край на живота си по този начин.

Няколко владетели, останали на власт десетилетия, си отидоха заради последвалите протести. В Сирия, Либия и Йемен обаче последваха кървави конфликти, а дори в Тунис, държава, смятана за успешен пример за развиваща се демократична култура, управляващите не успяват да решат тежките икономически проблеми. На запад приветствалите събитията като знак за "отхвърляне на тиранията" или "триумф на социалните мрежи" се обезсърчиха, гледайки как дори където няма война, арабските лидери опитват да потушат недоволството с реформи, щедро финансирани от хазната. Дори това се провали, след като рухнаха цените на петрола през 2014 г. Тактиката за отклоняване на вниманието на недоволните, използвана няколко години, вече не бе толкова ефикасна.

Тогава времето изглеждаше на страната на критиците на тези събития, които съзираха в тях единствено западен дневен ред и резултат от чужди интервенции; а от промяна нямало смисъл, тъй като арабите не можели да имат демокрация, тъй като не искали да я имат, а и на мястото на силните, светски лидери щели да дойдат ислямистите. Последното се случи в някои държави, но други, в които демонстрациите нищо не постигнаха, поначало не бяха "светски". Въоръжените конфликти като тези в Сирия и Йемен и все още изострящият се в Сирия пък действително оставиха съдбите на тези страни в ръцете на чужди играчи, но най-вече защото там просто рухнаха държавните структури.

Години по-късно, макар и без истинска клечка кибрит, недоволството от начина на живот върна на улицата (или изкара нови) демонстранти в държави, където многохилядните митинги не бяха свалили правителства по време на Арабската пролет. Това не са само държави, където срещу ислямистите се е водила кървава война (Алжир), но и силно консервативни (като Судан) или белязани от разделения между религиозните общности (Ливан и Ирак), а и от чужди влияния. Обедини ги едно послание: управляващите не си вършат работата.

От протест заради хляба до компромис с армията

Суданците излязоха преди почти точно година (в началото на декември) в град, северно от столицата Хартум. Поводът бе трикратният скок в цената на хляба заради премахнатите правителствени субсидии (по препоръка на Международния валутен фонд). Инфлацията и валутната нестабилност отприщиха натрупвано недоволство срещу 30 години власт на президента Омар ал Башир, но не само срещу личността му. През април, след продължил няколко дни пред централата на военните протест, Башир бе свален (а по-късно - и съден).

Това не бе достатъчно за протестиращите - те искаха да имат думата в прехода на страната преди следващите избори и отстояваха това дори с цената на жертви. Стигна се (не без натиск отвън) до компромис с армията – военни и цивилни да си делят властта в преходен съвет, а уважаван икономист стана премиер. Преходът на Абдала Хамдок започна с унищожаване на партията на Башир и либерализация в обличането и поведението на жените. Рано да се каже обаче дали преходът към гражданско управление ще е успешен - съгласно споразумението той ще продължи над три години. Спорни закони срещу чуждите граждани (сред тях стотици хиляди избягали от съседни държави, най-вече еритрейци), забраняващи им да развиват търговска дейност, вече повдигат въпроса за цената, която Судан е готов да плати.

Малко след суданците недоволство обхвана Алжир. Богатата на изкопаеми горива държава бе разтърсена от най-тежката си криза след гражданската война от 90-те, завършила с 200 хил. жертви. Армията, укрепила влиянието си в хода на конфликта, стоеше твърдо зад управлявалия от 1999 г. (и сложил край на войната) 81-годишен президент Абделазиз Бутефлика. Държавният глава, с разклатено здраве и въздържащ се от публични прояви (брат му Саид Бутефлика бе фактическият ръководител), обяви през февруари, че на изборите два месеца по-късно ще се бори за пети мандат. Алжирците, преминаващи през икономически трудности, не харесаха това.

В страната, където две трети от хората са на възраст под 30 години и където опозицията е слаба, протестиращи успяха да организират митинг с милион души през март. Бутефлика обеща нова конституция, но това не бе достатъчно за демонстрантите и армията го призова да подаде оставка. Президентът се оттегли, изборите бяха отложени безсрочно, хиляди демонстранти продължиха да излизат на улиците всеки вторник и петък.

Преходните власти (на практика армията) обещаха, че исканията ще бъдат чути; арестуваха дори Саид Бутефлика и други важни фигури от управлението му като считания за недосегаем Мохамед Медиен, шефа на разузнаването. И двамата получиха безпрецедентни 15-годишни присъди едва два месеца след като бяха арестувани. Армията обаче разгневи демонстрантите, като насрочи за декември избори, за които опозицията смята, че е рано. И след избора на позната от стария режим фигура демонстрациите продължават, но понякога армията дава силов отпор и на опозицията, арестувайки нейни лидери.

Есента на арабското недоволство

Ливанските протести започнаха над половин година след алжирските. В една от най-задлъжнелите държави на света нови данъци върху разговорите с приложения като "Уотсап", бензина и тютюна и няколко други мерки се смятаха за начин да се съберат приходи в хазната. Хиляди ливанци побесняха; заявиха, че ползват "Уотсап" непрекъснато основно, защото стандартните разговори им излизат твърде скъпо. Октомврийските протести бързо обединиха шиити, сунити, християни маронити и други. Развяването на националното знаме на милионен митинг в Ливан звучеше като научна фантастика в страна, където утвърдената след гражданската война система на подялба на властта по верски принцип обединяваше хората само около флага на движенията, които подкрепят. Последиците от това управление – твърде много корупция и малко решения за проблемите.

Демонстрантите поискаха технократско правителство, без назначения от партийните блокове, и са готови да го отстояват, колкото и време да отнемат демонстрациите им. Не им бе достатъчно, че премиерът Саад Харири подаде оставка, нито че напрежението между тях и привърженици на подкрепяната от Иран шиитска "Хизбула" заплашваше да доведе до насилие (ескалирало в Бейрут и миналата седмица). Демонстрациите продължиха и в последните дни, след като подкрепяният от "Хизбула" (която е противник на идеята за изцяло експертно правителство) Хасан Диаб бе номиниран за премиер. "Не сме убедени от избора им," каза протестиращ. "Не вярваме на този филм." Според друг протестиращ "това е или началото, или краят. Но поне за известно време всички наистина сме ливанци".

Диаб твърди, че в кабинета му няма да има познати лица (въпреки слуха, че в отчаяното търсене на магическа пръчка е готов да прибегне и до услугите на избягалия от Япония Карлос Гон). Ако говори истината и е решен да се справи с най-тежката икономическа криза от десетилетия в страна, където една трета от хората живеят под прага на бедност.

Есента на иракското недоволство също започна през октомври. Иракчаните и преди са реагирали на призиви за демонстрации по "Фейсбук". Натрупаното напрежение заради все по-лошото качество на живот и бедността обаче ги изкара на улиците и в столицата, и в много други градове. Къде е богаството, трупано от един от най-големите производители на петрол, и защо нищо от стотиците милиарди приходи за две десетилетия не е достигнало до гражданите, попитаха те. Кабинетът нарече исканията "справедливи" и обяви, че ще бъдат създадени още работни места, ще бъдат направени реформи и въведени нови субсидии. По улиците имаше насилие, на което полицията също отговори с насилие: никъде по време на протестите нямаше стотици убити и хиляди ранени (освен в съседен Иран, който не е арабска държава). Висшият шиитски духовник на страната аятолах Али ас Систани застана зад тях и премиерът Адел Абдул Махди подаде оставка въпреки натиска на Иран.

Влиянието на Техеран (но не само неговото) също бе на прицел за протестиращите - сред десетките институционални и партийни сгради бяха и ирански дипломатически обекти в Кербала и Наджаф. Така сред протестиращите, дори сред много от шиитите в движението, се появиха и антиирански настроения. Още преди това духовният водач на Иран аятолах Али Хаменей намекна в "Туитър", че случващото се е дело на врагове, които опитват да "сеят разделения".

Нов изборен закон и предсрочен вот са сред мерките, които властите гарантират засега. Протестиращите, които си създадоха рутина, любими места и дори вестник, настояват, че няма значение кое правителство ще ги приложи. Те искат да променят не само политическия елит, но и системата след свалянето на Саддам Хюсеин, която не работи в тяхна полза. И след обещания за промени протестите не затихват. Преди две седмици за пръв път иракчани спряха напълно работата на петролен обект с продукция 80-85 хил. барела дневно. Не ги спряха нито американските удари на иракска територия, нито проиранските протестри пред посолството на САЩ в Багдад, от които демонстрантите се разграничиха. Убийството на иранския командир Касем Солеймани и на иракчанина Абу Махди ал Мухандис от САЩ обаче може да се окажат изпитание за протестното движение.

Какво следва

"Предизвикателството в арабския свят днес е, че старият арабски ред, базиран на поддържан с петрол патронаж и груба сила, свърши," пише Маруан Муашер от фондация "Карнеги". "Но е трудно да се създаде новият арабски ред, основан на добро управление, заслуги и производителност." Обяснява, че аргументът на досегашните ръководства - или оставаме на власт, или идват военните или ислямистите - изглежда като фалшив избор за демонстрантите. Начинът на управление и подозрителността към напредъка обаче вече са оставили вакуум, в който няма нито лидери нито сред режима, нито сред опозицията.

Днес недоверието към властта в страните с общо над 125 млн. души население, засегнати от вълната, е същото. Целите обаче са други: промяната трябва да е трайна, а падането на конкретен премиер или президент не е достатъчно. Методите също са други. С изключение на Ирак протестите бяха по-скоро мирни. Не успяха да се делегитимират. В страните с дълбоки общностни разделения религиозната принадлежност не бе от значение (въпреки че в Ирак кюрдите запазиха известна дистанция от демонстрациите).

Внимават и управляващите, които се въздържат от твърдения, че протестът е финансиран отвън; вероятно разбират, че има защо жителите да са гневни и е все по-трудно да обвиняват "външни врагове", ако заради корупция, клиентелизъм, беззаконие и (при военните) желанието да останат важният играч зад кулисите им е трудно да управляват.

Последиците ще могат да се оценят след десетилетие, както тези от Арабската пролет. В това време обаче гласът на улицата ще е в списъка на нещата, с които арабските лидери ще трябва да се съобразяват.

Фондация „Проф. Цветан Теофанов“
Фондация „Проф. Цветан Теофанов“

مُؤَسَّسَةُ البُرُوفَسُور تِزِفِيتَان تِيوفَانُوف الخَيْرِيّة

© Всички права запазени